Яш е град с богата история и впечатляващо културно наследство. Заедно с Тимишоара и Клуж той е един от трите най-големи градове в Румъния. Тук Гюстав Айфел е поканен да проектира театър (днес елегантната сграда е превърната в хотел). Импозантният Палат на културата – огромно здание, завършено през 1925 в неоготически стил – е копие на Съдебната палата в Париж, защото архитектът Бериндей (възпитаник на френската школа) е искал да внесе европейска елегантност в стила на града. Палатът, в който през годините са се помещавали различни институции, включително лазарет по време на Първата световна война, когато още не е бил завършен, днес обединява четири музея (исторически, етнографски, научен и художествен), които представят миналото на град Яш и на историческата област Молдова. Интересно е, че една от залите е оформена като копие на Уестминстърското абатство, а в Залата на воеводите могат да се разгледат портретите на всички известни румънски владетели. Яш е първият румънски град, в който жени са практикували професиите адвокат и хирург. Това говори достатъчно за нивото на образование и свободомислие в града. Той днес е важен университетски център – освен студенти от цяла Румъния и от Република Молдова, тук идват и младежи от Северна Африка, за да учат в Университета по медицина и фармация.
Националният театър „Василе Александри“, проектиран от познатите ни виенски архитекти Фелмер и Хелмер (автори и на проекта на Народния театър в София), е един от най старите в Румъния. Именно тук за първи път се играе театрална пиеса на румънски език. В Яш е бил създаден и първият в света еврейски театър, който за съжаление вече не съществува (през XIX век една трета от населението на Яш е било еврейско, а синагогата на Яш е най-старата в цяла Румъния).
Яш е религиозен център на историческата област Молдова с множество църкви и манастири в града и околността, а за празника на света Параскева (света Петка Българска), закрилницата на Яш, тук се стичат богомолци от цялата страна. Те седят търпеливо ден и нощ на опашка, за да докоснат мощите на светицата (твърди се, че е помогнала на много хора). Празникът на света Петка (14 октомври) почти съвпадна с дните на юбилейното, десето издание на Международния театрален фестивал за младия зрител, организиран ежегодно от Младежкия театър „Лучяфарул“. В града вече се стичаха богомолци, разпознаваеми по облеклото и по столчетата, които носеха със себе си. Някои заставаха на пост пред катедралния храм, за да си запазят място. По същото време улиците на града бяха превзети от театрални номади, дошли да веселят хората с уличен театър („Синя мечта“, Уличен театър Пукима, Полша) и цирк („Рок на едно колело“, Киви комеди, Нова Зеландия и „Алиса в страната на цирка“, Уличен театър Калейдоскоп, Полша), дори афро-цирк (Sabali!, Cirque Jeunesse en equilibre, Африка и Канада).
Едва пристигнала в Яш, трябваше да бързам да се кача на микробусчето, паркирано пред театъра, за да участвам в първия спектакъл от фестивалната програма. „Сензорна карта на Яш“ е проект по идея на театроведа Кристина Модряну, който цели да активира чрез артистични средства (актьорско присъствие, аудио- и видеоинсталации) паметта на града и да припомни на групата от точно 15 зрители (нещо като културни пилигрими, докато религиозните пилигрими също бродеха из нощните улици на Яш) невидимите истории, които градът крие зад прозорците си. Автобусчето си проправяше път в мрака и любезно спираше по мистериозен за нас маршрут. Първата визита беше в стар болярски дом, току-що реновиран с европейски фондове и превърнат от развалина в музей. Чухме разказа за семейството на болярина, както и историята за големия пожар, разрушил не само тази къща, но почти целия град, във времената, когато къщите са били от дърво и със сламени покриви. Втората спирка беше Синагогата, а последната – аристократичният дом на ексцентрична преподавателка по френски език. Шарлот Бори е французойка, избрала да живее в Яш. По времето на комунистическия режим тя е уволнена от училището, в което е преподавала, заради религиозните теми, които е обсъждала с учениците. Тогава тя решава да отвори своя школа по френски на верандата на къщата си. Шарлот Бори е събирала на верандата си над 20 деца, някои от които е учила безплатно. Редовно е ходела на църква и всички са разпознавали нейния силует заради факта, че винаги четяла книга, дори когато вървяла по улицата. Днес една зала във Френския институт в Яш носи нейното име. В градината на къщата, потънала в мрак, ни посрещнаха двете племеннички на Шарлот Бори – пред маса, осветена от свещи, покрита със стари тетрадки с почерка на Шарлот, а в центъра – стара кутията с награди, в която обикновено е имало бонбони за добрите ученици. Сякаш участвахме в сеанс за викане на духове. В непознатия и тъмен град за мен светнаха три локации. Първата ми среща с града. Традиции, богатство, стил.
Сутрешните представления, обикновено две на брой, бяха за най-малките зрители. В програмата бяха включени спектакли от много държави и няколко континента: Гърция („Чайкомагаре“, Ta panta Fi, Атина), Англия („Изследователката“, театър Лори Хопсинс), Русия („Великанът и останалите“, театър Николай Зайков), Австралия („Крилата на Нела“, Куклен театър Сидни), Бразилия („Старият морски вълк“), Австрия („Хората Пингвини“, театър Asou), Виетнам („Майка и син: виетнамските кукли“), Белгия („Малкото черно пиленце Ким“), „Експлозията на картоните!“ (Paper Hearts Puppets, Бостън, САЩ), и два спектакъла от Румъния („Червената шапчица“ на известния театър „Цандарика“ и също толкова известния режисьор Феликс Алекса от Букурещ и по-конвенционалният „Красавицата и звяра“ от Галац).
Внимателно селекционирани от театроведката Олтица Кънтек (художествен директор на фестивала), повечето спектакли за деца имаха оригинални сюжети и сценарии, композирани обикновено от актьора(ите) на спектакъла. Липсата на драматург, на професионален разказвач понякога си личеше в неравността на разказа, в неравномерното разпределение на слово и действие, в прекалената приказливост, или обратното – в прекалената недоизказаност, замиране на действието, липса на кулминация или на категоричен финал. Темите на спектаклите също не бяха много разнообразни и на няколко пъти сюжетите се дублираха; имаше повторяемост на тематични елементи. Три спектакъла обсъждаха проблема за летенето-като-(невъзможна)-мечта; пингвините – под формата на кукли или на маскирани актьори – ни преследваха от представление на представление с натрапчивото желание да размахат слабите си крила и да вдигнат тромавите си тела във въздуха. Не им се получи в нито един спектакъл. Така децата останаха с впечатлението, че пингвините са смешни на външен вид, но травмирани и тъжни животинчета. Ако се работи с драматург, историите може би не биха страдали от подобна повторяемост и дори клишираност, особено в условията на богата фестивална програма.
Затова пък куклите, поканени в Яш, бяха наистина оригинални. Всяка имаше своята индивидуалност, съчетаваха класически и модерни материали (Николай Зайков например демонстрира кукли, направени изцяло от CD-та или от лампички за елха). Най-интересна ми се стори австралийската кукла Нела, с нейното тъжно изражение и прекалено дълъг нос. Кукловодката Сю ни обясни, че ефектът е търсен – куклата е трябвало да бъде сериозна и замислена (мечтата ѝ е да полети и търси начини за това) и да не бъде стандартно красива.
Вечерните спектакли, поканени на фестивала, бяха за младежи над 16-годишна възраст. Тематично много добре подбрани, спектаклите предлагаха и художествени формати, близки до възприятията и вкусовете на младия зрител. В „Зелена котка“ например (реж. Боби Прикоп, театър „Лучяфарул“) е използвана системата silent disco, за да бъде интегрирана публиката в действието, което се развива в нощен клуб (сценограф Ирина Моску). Спектакълът е подчертано за гимназисти и студенти, говори за техните грижи и интереси, за опасностите, които могат да им се изпречат неочаквано на пътя. Чудесна демонстрация как театърът може да предложи отговори на въпроси, които още не са изречени. Спектакълът е номиниран за наградите на Съюза на румънските артисти за 2016.
„Хиляда причини“, по Дънкан Масмилан, реж. Хориа Суру, (театър POINT, Букурещ) проследява живота на едно момче от 7-годишна възраст до зрелостта. За да откаже майка си от опитите ѝ да се самоубие, то започва да прави списък на нещата, за които си струва да се живее. Например: сладолед, велосипед, стъпките в пресния сняг… С времето порасналото дете стига до хиляди, стотици хиляди и накрая до милион причини… Актьорът Флорин Пиерсик Jr. при активното участие на публиката (пиесата е структурирана така, че зрители, избрани на случаен принцип, влизат в определени персонажи и си партнират с актьора) успява да създаде атмосфера на доверие и спонтанност между сцената и залата.
Спектакълът Say it now! от Михаела Михайлов и Мартин Валиенте (Националeн театър, Тимишоара и трупа В. Valiente, Норвегия) е групов проект, включващ пет творчески ателиета, в който са участвали 28 младежи от различни социални групи от Румъния и Норвегия. Темата за насилието между децата и опасните тайни игри в интернет (от типа на „Син кит“) е разработена на съвременен театрален език, ясен за младия зрител. Основният съвет, който спектакълът отправя към младежите, е да говорят по-рано с родителите си, ако има нещо, което ги тревожи. Колкото по-дълго е мълчанието, толкова пораженията са по-катастрофални за всички членове на семейството.
„Печатни букви“ (театър Одеон, Букурещ, платформа DramAcum и Международен фестивал Нитра) е поредният спектакъл на реж. Джанина Карбунариу, базиран на досиетата на Секуритате. Запознаваме се с истинската трагична история на Мугур Калинеску, ученик в десети клас, който през далечната 1981 г. пише с тебешир по стените и оградите на родния си град Ботошани поредица от антикомунистически послания. Задържан и разпитван от Секуритате, той е освободен, но непрестанно е подслушван в дома си, забранено му е да учи в университет и редовно е викан на разпити, по време на които съществуват данни, че е бил облъчван и тровен с радиоактивни вещества. Умира след 4 години от левкемия. През 2007 г. екипът на спектакъла е успял да интервюира двама от служителите на Секуритате, които са се занимавали с досието с кодово название „Ученикът“. Техните разкази, ориентирани към отхвърлянето на всякаква отговорност („не ние вземахме решенията“) и омаловажаване на случая, звучат особено зловещо и цинично на финала на спектакъла. „Печатни букви“ е част от европейския проект „Паралелни животи – ХХ век през очите на тайната полиция“.
Новият спектакъл на Раду Африм „Волфганг“, по Янис Маврицакис (Младежки театър на Пятра Нямц) разбираемо се очакваше с голям интерес от фестивалната публика. Историята е базирана на реален случай на отвличане на дете и живота му в плен. Виждаме отново познатия висок стил на Раду Африм да „присвоява“ авторските светове, да ги успоредява със своя собствен и да им дава своя спокоен, отчетлив, екстравагантен и детайлиран ритъм на разказване.
Два спектакъла с участието на студенти от Унивеситета „Лучиан Блага“ в Сибиу дават сериозни надежди, че румънският театър и в бъдеще ще попадне в добри ръце. Мюзикълът Rocky Horror Show от Ричард О’Браян, (реж. Космин Киву) направо зашемети публиката с отличните певчески и танцови умения на студентите; спектакълът може да се похвали с чувство за ритъм, хумор и мярка.
Маl/Praxis (реж Богдан Джеорджеску, Национален театър „Раду Станка“, Сибиу) e проект за активно изкуство, в който студенти и преподаватели от университета на Сибиу в партньорство с театъра на Сибиу говорят за корупционните практики в съвременното общество (споменава се конкретен случай за доказана корумпираност на лекар), за липсата на правосъдие, за отказа да си отстояваш правата. Езикът на спектакъла е вулгарен и директен, действието се развива във фризьорски салон, където се създава особена задушно-интимна атмосфера, при която задръжките падат и се обсъждат без цензура всичко и всеки. Постепенно измежду дребнотемието изскачат едрите проблеми.
Мотото на фестивала за младия зрител в Яш беше „Хоризонти“ и наистина успя да ни удиви с качествени спектакли от всички континенти, с добрата си организация, с високи естетически критерии и умение да се мисли (и работи) в големи мащаби, без компромиси. Впрочем фестивалните дни бяха открити не от кой да е, а от знаметитата трупа Bread and Puppet Theatre от САЩ, която за първи път посещава Румъния в рамките на турне, минаващо през Франция, Унгария, Русия, Австрия и Холандия.
Освен спектаклите, всеки ден имаше премиери на книги, театрални списания, професионални срещи и изложби. По време на фестивала се проведе и Международен семинар за млади театрални критици, който имах удоволствието да водя по покана на Международната асоциация на критиците, базирана в Париж.
