0
2757

Тежестта на таланта

През 1984 г. в рамките на фестивала „Сейнт Джеймс“ в Лондон е организирана филмова ретроспектива на Андрей Тарковски. По това време той поставя операта „Борис Годунов“ от Мусоргски на сцената на „Ковънт Гардън“. Тогава в една лондонска църква именитият режисьор произнася забележително духовно слово – „Слово за Апокалипсиса”. В него той задълбочено разсъждава върху последната книга на Библията. Разсъждава вдъхновено, ерудирано, отговорно, талантливо. Още от гениалния „Андрей Рубльов”  ние си даваме сметка за духовните му търсения и прозрения. Удивителното е, че подобен филм е заснет в условията на войнстващ атеизъм и тотална цензура. Но талантът се изразява именно в това, че се ръководи от висши цели и не се прекланя пред силните на деня. Тарковски създава филм с християнски сюжет и в християнски дух, изпълнен с диалози и размишления за вярата, греха, покаянието, прошката, отговорността, изкушенията, добродетелите. Филмът е посрещнат враждебно от съветските кинематографични началници, режисьорът е принуден да преработи някои сцени и въпреки това е пуснат по екраните чак след няколко години. Впоследствие филмът-икона е признат за шедьовър. Неслучайно авторът ѝ е поканен да постави „Борис Годунов“ в „Ковънт Гардън“. Неслучайно е поканен и да изнесе това слово пред църковна аудитория. Неслучайно режисьорът се осмелява да посегне към тази библейска книга – словото му показва, че той не за първи път размишлява над нейните тайни. Неслучайно я нарича „най-великото поетично произведение, създадено на земята“.

В „Слово за Апокалипсиса” Андрей Тарковски разсъждава богословски, но разсъждава преди всичко като художник. Именно от такава гледна точка той казва следното: Художникът започва да се отнася към таланта, който му е бил даден, като към своя собственост, а оттук възниква и убеждението, че талантът с нищо не задължава. С това се обяснява и цялата тази бездуховност, която цари в съвременното изкуство. Изкуството се превърна или във формални търсения, или в стока за продан…

„Художникът започва да се отнася към таланта, който му е бил даден, като към своя собственост“ – тези думи днес биха зачудили съвременните творци, но не с учудването, което е провокирало Тарковски, а по-скоро с обратното. Как талантът да не е на художника!? А чий е, ако не е на художника?

Една от най-известните притчи, разказани от Христос, е тази за талантите. Талантът е най-древната и най-голямата мярка за тегло. Използвал се за измерване на злато, сребро, мед, желязо. Христос изпълва мярката с духовно съдържание – един човек раздал таланти на слугите си „всекиму според силата“. Едни употребили в работа талантите, които получили и ги умножили. Друг закопал таланта в земята. Тези, които разработили получените таланти, били похвалени задето показали вярност в малкото и талантите им били умножени, другият, който го закопал, бил порицан заради лукавството, леността и глупостта си, талантът му бил отнет, а той бил хвърлен „във външната тъмнина“ (Мат. 25:14-30). Той не сторил нищо лошо с получения талант – просто се отнесъл с него безотговорно. Въобразил си, че си е негов и може да се отнася нехайно към него, защото не носи никаква отговорност.

Именно тази евангелска притча е променила смисъла на понятието „талант“. Днес малцина знаят, че това е мярка за тегло. Всички го свързваме с някакъв дар, който хората притежават. Но тук е другата грешка, която допускаме – как така дарът може да е притежание? Възможно ли е хем да е дар, хем да е притежание? От тук следва и проблемът, върху който разсъждава Тарковски – щом като талантът е дар, то този, който е получил този дар, е отговорен към този, от когото го е получил. Именно от съзнанието за дар произтича чувството за отговорност. С него е свързано и чувството за благодарност. Та нали ние така учим и децата си – когато получат подарък, а забравят да благодарят, ние им напомняме да кажат „Благодаря“. Същото трябва да напомняме много по-често и на себе си.

Защото днес ние сме си въобразили и живеем със съзнанието, че всичко ни принадлежи. Така разсъждава един тийнейджър, като смята, че разполага с живота си, че може да прави всичко с живота си, защото „животът си е мой, ще го живея, както аз намеря за добре, мога да правя със себе си каквото си искам – мога да пуша, да пия, да взимам наркотици, ако искам – мога и да се самоубия, то си е единствено моя работа и никой няма право да ми се бърка, нито дори родителите ми, нито обществото  – не нося никаква отговорност пред никого“. Така разсъждават много хора – че държавата, обществото, светът са длъжни пред нас, а ние пред никого. Така разсъждават политиците и затова на практика не носят никаква отговорност пред тези, които са ги избрали. Отговорността се е превърнала в отвлечено понятие, лишено от конкретно съдържание, а безотговорността господства във всички сфери и на всички нива.

Точно това прави отговорността на художника, на твореца още по-голяма. Ако политикът е получил своята позиция в резултат от проведени избори, то художникът е получил своя талант директно от Бога. Творецът на всичко му е дал дар в някоя област. Господарят на всички таланти му е дал пет или два таланта, както разказва притчата.

И талантът, и животът са ни дадени като дар. Тази наглед елементарна истина изглежда недостъпна и нереална за онези, които не вярват в Бога. Нали аз живея, нали аз страдам, нали аз тегля тази тежка и претежка кола всеки ден по нагорнището, нали аз заспивам вечер почти непомнещ, почти объркан от всичко, което се е случило през деня, аз, аз, аз върша всичко това, а не Бог. Аз сядам всяка сутрин пред компютъра и аз започвам да пиша книгите си. Аз, аз стоя по цял ден пред статива с четката и палитрата, аз само зная празните часове пред картината, докато я изтеглям от небитието, докато тя се ражда буквално от ръцете ми. Аз седя пред пианото по осем часа на ден, защото иначе техниката на пръстите ми ще изчезне. Аз правя всичките тези неща, аз сам. Как тогава талантът няма да ми принадлежи, как така на всичко отгоре ще ме задължава?

Отговорността започва от съзнаването за таланта като дар, а всеки дар задължава с благодарност. Както някога родителите, които са забелязвали някаква дарба на детето си, са продавали нивите си, обричали са се на оскъдица и лишения, за да го изучат, да го издигнат, за да може да развие и реализира дарбата си. Очаквали са единствено благодарност и нищо друго.

Тарковски говори с болка за липсата на благодарност и отговорност пред таланта, който е бил даден на художника, явно това явление го отблъсква, отвращава и натъжава. Говори и с ирония, заради слепотата да не се вижда, че талантът е дар. Днес неблагодарността и безотговорността пред таланта достигат още по-отвратителни форми и мащаби, защото светът се секуларизира все повече. Словото на Тарковски е и апел, който като че ли няма шанс да бъде чут.

Днес благодарността за таланта придобива по-скоро извратена форма – да сме благодарни пред някого, който ни е лансирал за някаква кариера, който ни е отворил врата за постигане на някакъв успех. Да, това е ласкателство и лакейство, но мнозина го бъркат с благодарност. В тоталитарното общество трябваше за всичко да сме благодарни на партията. В един от най-интересните епизоди на „Задочните репортажи“ Георги Марков разказва случай от една вечеря на Тодор Живков с писатели, където Анастас Стоянов патетично изобличава Веселин Андреев, който на честването на своята петдесетгодишнина не благодарил на партията: „Той започна така: «… благодаря на майка ми, че ме е родила, благодаря на хората, всред които израснах, благодаря на реката…, благодаря на гората, благодаря на Балкана…» — тук Анастас силно извиси глас и каза: — Той, другарю Живков, благодари на небето, на слънцето, на овците и козите…, но ТОЙ НЕ БЛАГОДАРИ НА ПАРТИЯТА! ТОЙ НЕ СПОМЕНА НИТО ВЕДНЪЖ НИТО ПАРТИЯТА, НИТО ВАШЕТО ИМЕ! Ето това е поетът комунист Веселин Андреев! Ние му устройваме честване, дава му се награда, а той дори не благодари на партията, на която дължи всичко! Къде щеше да бъде Веселин Андреев без партията, питам аз?“

Благодарността пред партията се поражда заради това, че партията си беше присвоила божествени функции. Ценностите на много творци се объркаха и си остават объркани и до сега. Но ценностите на истинските художници като Тарковски не само не са били объркани, но са служили за компас и тогава, и сега.

Независимо дали ценностите са объркани по политическа или по комерсиална причина, резултатът е еднакво печален. Дали художникът „твори“ партийни лозунги и плакати или стока за продан – и двете са еднакво далеч от изкуството и еднакво пошли.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияКак говоря за Бог в секуларния свят?
Следваща статияО, Господи, Помени Убитите!