0
971

„Тежеше от зачатие душата ми“

Кирил Георгиев-снимка
Кирил Георгиев

Кирил Георгиев се беше родил с таланта да изрази усетеното, преживяното и помисленото, когато дишаше, съзерцаваше и приветстваше живота. Той, останалият завинаги на двайсет и няколко години поет, едно от имената на студентската ни младост.

Беше в самото начало на пътя си. И той като всички нас, току-що завършили университетското си образование, живееше с надеждата за доброто, което трябва да ни се случи въпреки всичко. Но неговата надежда се оказа напразна. Една нелепа смърт прекъсна пътя му, за да останат само стиховете му. За да остане страшната болка, която изпитахме, разбрали, че като карал колелото си, паднал и си разбил главата.

Толкова години минаха, но споменът за дарбата и тихото му, но открояващо се човешко присъствие остана в паметта ни.

Когато си отиде, Янаки Петров помести в университетското вестниче едно кратко стихотворение, в което се казваше:

По-талантлив от нас, по-умен,
събрат, другарю по идея,
аз цял живот ще бъда гузен,
че повече от теб живея.

На Янаки предстояха още много години живот, през които той постигна себе си като добър поет, за да остави дълбока диря и в литературата за деца. После и той си отиде, няма ги вече и някои от другите, които познаваха Киро отблизо. Пътят съвсем изтъня и за нас, още живите, за да живеем повече със спомените, далеч по-скъпи ни от настоящето. По-скъпи, тъй като до каквото и да се отнасят, до лошото или доброто, до грешките, заблудите, наивността, до всичко, което бяхме на възрастта, на която остана Киро, те са нашата младост.

Тази пълнокръвна младост, наситила с красота стихотворенията на Кирил Георгиев. Наситила ги въпреки опакото на съществуването и заради сетивата му, които  не се уморяваха да докосват и поглъщат най-вече чудото на материята. Киро се беше родил с таланта да изрази усетеното, преживяното и помисленото, когато дишаше, съзерцаваше и приветстваше живота като живот. Ето само един пример:

а бяха часовете ми най-весели и жадни,
тежеше от зачатие душата ми –
разцъфнало стъбло, надежди хиляди ми даваха ръка
и идваха при мен звездите,
чаках пеещите мисли
и като дим се губеше теглото ми…

Много са творбите му, плод на една нестихваща радост заради въздуха и корените, птиците и цялата природа, която той познаваше и обичаше така добре. Израснал сред нея, и в големия град той я носеше постоянно в душата си. Тя беше връзката му с истинското, с което той загърбваше тривиалностите на повседневното, а също и фалша в писанията на многото пишещи и по негово време. Той можеше да сътворява само една „тиха лирика“ на внушения, които нямаше как да се харесат на повечето, одобряващи за печат изпратените им ръкописи. Затова и стихосбирката му, която нарече „Слънчев дъжд“, беше отхвърлена[1].

Корицата на Слънчев дъжд0909Чета отново стиховете му. Той бе написал: „Сега съм още дъх със нищо и в нищо неопределен –/за дом и път аз имам само на пролетта цвета зелен.“ Беше написал и това: „Защото пътят на нещата минава винаги през мен, /обичам повече надеждата от спомена за пълен ден.“ Споделеното ни говори за това, което беше като нагласа, като един едновременно екстровертен, но и интровертен дух. Мисля, че той щеше да обогати поезията си в тематично отношение. Но „пътят на нещата“ от света, от това, което животът щеше да му поднася като болка и съмнения, като радост и надежда, пак щеше да минава само през душата му, неподвластна на общоприетото. И си мисля, че малкото, което ни остави като поезия,  обещаваше не само плодотворен по-нататъшен път, но и убеждаваше, че той беше тръгнал вече по него.

Той, останалият завинаги на двайсет и няколко години поет, едно от имената на студентската ни младост. Той, Кирил Дамянов Георгиев от софийското село Горни Окол, над чийто гроб не са преставали да валят слънчевите дъждове на живота…

Кирил Георгиев

ВЪЗДУХ

Със себе си отдавна водя една неспираща война –
Макар че си ми много скъпа да те пропускам, светлина.

Сред пътища през дни и мисли, все по-дълбоко убеден,
разбирам, че почти във всичко светът е по-богат от мен.

И нямам право между него и теб да бъда вечерта
щом има някъде желания, очи и зреещи жита.

 

СЯНКА

Вали от слънцето незрима, звънлива, чиста топлина.
В такива часове презирам подвижните и зли петна

от сянката ми – сива мишка, увиснал над земята студ.
И ако можех да я махна, не бих пожалил сън и труд,

на птиците не бих завиждал – не й познават тежестта,
защото те я имат само в минутите преди смъртта.

 

КАМЪК

Мога ли на тебе, камък, да завидя някой ден,
щом от брегове и болки се почувствам уморен.

Същността ти е разлята даже в дребното зрънце –
моята от всяко късче е събирана в сърце.

Затова чрез него мога в новото да я спася –
пламъка на свойта старост аз така ще угася.

 

СЪВЕТ

Сред топлата трева на юни дочувам стенеща кръвта.
Защо се взираш в часовете – отиват те към вечерта.

А онова между зората и залеза е само път,
но твойте мисли и желания ще го стеснят, ще го стеснят.

Мини под слънцето задъхан, при песните за малко спрял,
че без превързаните рани не говори, че си живял.

 

ЕКЛИЗИАСТ

Дължината на живота претовари паметта,
затова не помня вече точно своите лета.
Но сега и тук, а някога, някъде получих глас,
не и този образ само – хиляди съм имал аз.
Всички имена не помня на добрите си очи,
цветовете им и блясъка, падналите в тях лъчи.
Аз се гмурках в състояния, в свойства, в истини, в лъжи –
на сърцето си съм длъжен и сърцето ми дължи.

 

ПОБЕДА

„Защото ни обичаше – в града ни често кацаше Нике,
след мигове далеч от тук над чуждите трепереше с криле.
Защото я обичахме – отнехме ги, когато долетя,
но не спечелихме и не остана дълго тя.“
Защото те обичам – от древността събудих този глас –
крилете си пази, за да съм щастлив и аз!

Из писмата на Кирил Георгиев до един приятел

*  *  *
„Аз не зная дали можеш да разбереш цялата непрозирност на облака, в който попадам, и сега, дезориентиран, без посоки, в хаоса на извратените човешки представи, се мъча като насекомо със замазани от сока на глухарче очи да намеря тревата, в която няма да се разбия.

Не само моят – всеки живот е островът на Крузо. И не само аз съм изгнаникът, който търси из ефира, из галактиката, в хората и книгите роден глас. Но малко от нас свързват това със свободата и пълнотата на раздаването на огън и материя. Хората обичат тюрмите си, изградени от шаблонното разбиране на щастието. И тия тюрми са острови – не си прави труд да стъпиш на земята им, ще те изядат туземците. Не им сочи нищо. Те знаят всичко и нямат нужда от нищо.

Но има и други острови, населени с чисти и простодушни деца на природата. Те не подозират, че на света има лоши хора и колкото да им говориш за опасността от тях, няма да те разберат, защото няма лоши хора. За едно зрънце те ще се отплатят със самородно злато, за един приятелски жест – парченце синьо небе, прозорче към божествената душа, те ще разкрият всичките си съкровища. Посочи им път! Кажи им: „Излезте от тая същност и тръгнете; трябва да тичате, защото сте спали много, за да настигнете времето“ и си иди. След теб те ще възкликнат от болка като папуасите след Маклай: „О, братко! О, приятелю! Върни се!“

Това са нещастните острови, впрочем стават нещастни, когато никой след това не идва на тях безкористно.

И аз като жител на един такъв остров в случай на нещастие, заедно с хляба, мислите, огъня и водата, без съжаление ще разделя и камъка с бедстващия, за да има оръжие и той.“

*  *  *

„Защото аз не съм нищо друго освен завоевател на прекрасното, което не е истина, но ме прави собственик на топли думи и жител на неподозирани в своето съществуване светове. Затова мисля, че в последния миг на живота си аз няма да затъгувам за хляба, който ще ми отнеме смъртта, а за сетивата си – връзката с много неща, дружелюбни и настръхнали от негостоприемство. Мисля, че ние идваме на света не да се храним, а да се видим чрез светлината на общия огън, да го запалим от себе си, за да се приобщим и да приобщим към извора на мечтите. И не е нужно да бъдем светила – светулките също са знак за времето на жътвата. И не мълчанието на световете, а тяхната тъмнина трябва да ни плаши, не липсата на думи, а липсата на лъч да ни ужасява.“

*  *  *

„Да не се страхуваме, че мисленето е изтощително; нека се съмняваме, но да не бъдем предпазливи – най-грозното нещо от качествата ни. В днешното време именно това спасява от кръстопътя, обещаващ познанства с множество съдби, кръстопът без красотата на риска, без надеждата, че устремът ще намери истина.“

*  *  *

„Там в София нито самотата, нито каквато и да било жажда, нито приятелството не се проявяват така диво и първично. Истинският вид на нещата се смекчава от безбройните снобски сдружения, от красноречивите обяснители на всичко, от превъзходните заместители на всичко, а тук се радвам, че няма това. Има една природа, която се отдалечава от мен чрез зимата, има едно въображение, което често ме кара да мисля, че действителният ми живот е само лош разказ, измислен от него и да приемам това, което ми поднася то за мой действителен живот. Това е необходимо за мен – аз зная, че и цветята, и тръните са от буцата земя. Зная, че трябва да се роди цвете от буцата земя, а то значи сам да разведрявам същността си. И ако понякога ми е криво, то е защото не мога да направя това сам. Тогава съм гладен за приятели. И затова е необходимо слънцето.“

*  *  *

„Нашата надежда е в труда и може на нейния хълм да не поникне вече дърво на успеха – ще каже някой. Аз обаче вярвам, че той няма да остане гол. Защото има пролет, която ни подмладява, а то значи, че това е началото на плода.“



[1] Очаква се стихосбирката на Кирил Георгиев „Слънчев дъжд“ (Изд. „Орбел“) да се появи на книжния пазар в края на март тази година.