0
3327

Тежки сънища

Фьодор Сологуб (1863-1927)

Публикуваме откъс от първия декадентски роман в руската литература, неговата поява на български език дължим на изд. СОНМ.

„Тежки сънища“ (1895) се приема за първия декадентски роман в руската литература. Главният му герой – учителят Логин, повече размишлява, отколкото действа, околният свят го досяга през облак от тежки сънища, терзаят го странни и болезнени мечтания, които няма сили нито да победи, нито да пропъди. „Ние прекалено рано научихме тайната и сме нещастни… Прегръщахме призраци, целувахме мечти. Живеем не както трябва, изгубили сме старите рецепти за живот и не сме намерили нови“, признава героят.

Фьодор Сологуб (1863-1927), (псевдоним на Фьодор Кузмич Тетерников) е поет, прозаик, драматург, изтъкнат представител на руския символизъм, познат на българския читател с романа си „Малкият демон“ (изд. СОНМ, 2013). За него Лев Шестов пише: „У Сологуб връх взема една мисъл: той знае, че там, където повечето хора намират каквото търсят, за него няма нищо. Обикновеният, възпяван от поетите живот му се струва груб, пошъл, примитивен. И той се стреми да го преобрази по своему, да изличи от него всичко ярко, наситено, зрелищно“.

Фьодор Сологуб, „Тежки сънища“, изд. СОНМ, превод от руски Здравка Петрова, превод на стиховете Надя Попова, художник на корицата Борис Праматаров

Предисловие на автора към третото издание

Романът „Тежки сънища” бе започнат през 1883 година, завършен бе през 1894-а. Публикуван бе в списание „Северный вестник” през 1895 година с промени и изопачавания, направени по различни съображения без връзка с изкуството. Отделно бе отпечатан като първо издание през 1896 година, но и тогава първоначалният текст на романа не бе напълно възстановен поради същите външни съображения. За третото издание през 1908 година романът бе отново прегледан от автора и сравнен с ръкописите; редакцията на много места бе променена.

Да се работи дълги години върху един роман – а всеки роман не е нищо повече от книга за леко четене – може само когато е налице надменната и твърда увереност в значимостта на труда. Минават дълги, тягостни дни и години и ти все така отлагаш, не бързаш да завършиш творбата си, зараждаща се lentement, lentement, comme le solei[i].

Създаваме, защото се стремим към познаването на истината; притежаваме истината точно така, в същата степен и със същата сила, както обичаме.

Изгаря животът, пламенее и лекичко пуши – изгаряме живота, за да създадем книга.

Милата спътница, изнемогвайки в копненията на суровия живот, ще загине и кой ще оцени нейната тиха жертва? Посвещавам книгата на нея, но името ѝ няма да назова.

Септември 1908 година

От автора към четвъртото издание

Предисловията пораждат спорове. Вероятно защото е по-лесно да се говори за една или две странички, отколкото за цяла книга.

Моето предисловие към третото издание на „Тежки сънища” също не остана без опровержение от страна на критиците. Един от тях дори написа обширна статия, в която, въз основа на грижливо сравняване на първото и третото издание на този роман, доказва, че в предисловието си аз съм излъгал. Аргументацията на старателния и трудолюбив критик изглежда доста убедителна, но все пак го води до неверни заключения; например за няколкото страници, написани преди първото появяване на романа в „Северный вестник”, казва, че били написани специално за третото издание. Струва ми се, че това е станало, защото критикът е сметнал за излишно да види първоизточника, т.е. ръкописите.

Вярно, да четеш ръкопис е по-трудно, отколкото отпечатан текст, но съм чувал, че хора, които искат да направят точно изследване и да установят истината, предпочитат именно този по-труден начин на работа.

Декември 1909 година

Тежки сънища

Първа глава

Началото на пролетта. Тиха вечер… Голяма сенчеста градина в края на града, над стръмен речен бряг, край къщата на Зинаида Романовна Кулчицкая, вдовица и богата тукашна помешчица…

Там, в къщата, в кабинета на Палтусов, братовчед на стопанката (впрочем никой в града не вярва, че са роднини), играят винт самият Палтусов и трима солидни като възраст и положение в нашия провинциален свят господа. Съпругите им седят с домакинята в беседката в градината и бърборят ли, бърборят…

Дъщерята на домакинята, Клавдия Александровна, младо момиче със зеленикави очи, се е отделила от тяхната компания. Седи на терасата край оградата, която гледа към тесния пясъчен път над брега на река Мгла. С Клавдия е един от гостите: той не играе на карти.

Това е Василий Маркович Логин, гимназиален учител. На възраст е малко над трийсетте. Неговите сиви късогледи очи гледат разсеяно; той не се взира втренчено нито в хора, нито в предмети. Лицето му изглежда уморено, а устните често се разтеглят в слаба усмивка – дали лениво равнодушна, дали присмехулна… Движенията му са вяли, гласът възглух. Понякога прилича на човек, замислен за нещо, което няма да каже на никого.

– Скучно… Да се живее е скучно – каза той и тези думи сякаш заинтересуваха повече Клавдия, отколкото него.
– Че кой ви кара да живеете? – бързо попита Клавдия.
Логин долови в гласа ѝ раздразнение и се позасмя.
– Както виждате, досега още не съм успял да се отърва от живота – отвърна с ленив глас.
– Та то е толкова просто! – възкликна Клавдия.
Зеленикавите ѝ очи заискриха. Тя се изкиска неприятно.
– Просто ли? А именно? – попита Логин.
Клавдия направи ъгловат, рязък жест с дясната ръка край слепоочието си.
– Бум! – и готово.

Нейните тясно изрязани очи се отвориха широко, устните ѝ трескаво потрепнаха и по слабичкото ѝ лице пробягна бърз израз на ужас, сякаш тя внезапно си представи простреляната глава и мигновената болка в слепоочието.

– А! – проточи Логин. – Това, видите ли, е прекалено просто за мен. Пък и то от нищо не те отървава.
– Така ли? – с мрачен присмех попита Клавдия.
– Човек има душевни изисквания, мъчи го жажда, всичко това не може да се укроти с огнестрелни лудории… А може да е и просто детински страх… Глупаво, неизтребимо желание за живот… сред мрак, в пустиня, но все някакъв живот.
Клавдия го погледна изпитателно, въздъхна и сведе очи.
– Кажете – отново заговори Логин след кратко мълчание, – какъв е според вас цветът на живота и какъв е вкусът му?
– Вкусът и цветът? На живота? – учудено попита Клавдия.
– Ами да… Нали това е модерно – сливането на усещанията…
– Ах, това ли… Да речем, вкусът му е сладникав…
– Мислех, че ще кажете: горчив.
Клавдия се позасмя.
– Не, защо! – каза.

Старите брястове навеждаха клони, сякаш се вслушваха в странния за тях разговор. Ала не слушаха и не чуваха. Имаха си нещо свое. Стояха безучастни към хората, безразлични, без да мислят, със свой живот и тайна, а от тъмните им клони капеше като роса, отърсвана от вятъра, прозрачна тъга.

– Ами цветът на живота? – попита Логин.
– Зелен и жълт – бързо, без да се замисля, дори с някаква злост в гласа отговори Клавдия.
– На надеждата и на презрението?
– Не, просто на неузрялото и на повехналото… Ах! – възкликна тя внезапно, сякаш прекъсна сама себе си. – Та нали някъде има широки хоризонти!
– Че какво ни интересуват те? – мрачно попита Логин.
– Какво ли?… Задушавам се – и ме е страх… Напоследък забелязах у себе си лошия навик да извръщам поглед към миналото…
– И какво си спомняте?
– Картинки… мили! Детството – без любов, озлобено. Младостта – мъки на завистта, невъзможност на желанията… рухнали надежди… идеали! Да, идеали, не се смейте, все пак имаше идеали – колкото и да е странно… Стараеш се да погледнеш напред – мрак.
– А над всичко това – кипнала страст – каза Логин с неопределен тон – присмехулно, а може би равнодушно.
Клавдия се разтрепери. Очите ѝ потъмняха, лумнаха вбесено.
– Страст? – възкликна сподавено.
– Разбира се! Измъчва ви не жажда за истина, а просто, да се изразя грубо и откровено, страст.
– Какво говорите! Каква страст? Към какво?
– Неопределени пориви, чувствено кипене… възрастта ви е такава, пък и младото сърце е пленено от демоничната красота на един очарователен скептик.
– За Палтусов ли говорите?… Ако знаехте само какво бе той в моя живот! Ако само можехте да си го представите.
– Развивател ли?
– Стига с този тон – раздразнено каза Клавдия.
– Извинете, не беше нарочно – отговори Логин с искрен глас.
– Когато още бях дете – страстно и припряно заговори Клавдия, – когато той още ми обръщаше внимание не повече, отколкото на който и да е предмет вкъщи, аз вече бях обладана от нещо у него… мъчително обладана. От нещо неотразимо, хищно – така ястреб грабва пиле. Понякога ми се искаше… не знам какво ми се искаше… У мен лумваха безумни мечти… Впрочем винаги съм го мразила.
– Защо?
– Та може ли човек да знае това! Може би заради пренебрежителната му усмивчица, заради дръзките му думи, задето мама… вие знаете, има влияние над нея.
По лицето на Клавдия се изписа странна, ядна или пък смутена усмивка.
– Заради това особено – тихо каза Логин, – ревност, нали?
– Да, да – поривисто и развълнувано отговори Клавдия. – После, не знам как, започнахме да се сближаваме. Не си спомням как започна – спомням си само злобната си радост. Дълги разговори, зловещи, парещи – поток от нови мисли, смели, гневни… Разкриха се примамливи бездни… Но аз ги мразя… Бих искала да избягам от всичко това!
– Накъде?
– Та знам ли и аз? Сънувам разни неща, страх ме е – от какво, и аз не знам… Като че се страхуваш да не вземеш нещо чуждо… А какво ме интересува тя, тази негова далечна съпруга, която не живее с него, която аз никога не съм виждала!… Може би тя е нещастна… или се е утешила?… Сякаш си застанала пред ограда, отвъд която ти е забранено да минаваш… Той се подиграва с това… суеверие…
– А знаете ли – внезапно каза Логин, сменяйки темата, – че бях влюбен във вас?
– Така ли?
Клавдия пресилено се разсмя и се изчерви.
– Благодаря за честта – каза с досада.
– Не, наистина.
– Не се съмнявам.
Логин леко се приведе към нея и заговори задушевно:
– Не се сърдете на думите ми – беше ми тежко да губя и тези надежди. Тогава си мислех: защо щастието, широкото, волното, трябва да остане забранено за мен? Защо да не тръгна ръка в ръка със смела приятелка натам, където мечтите са ми чертали нови, широки простори? Защо? – тихо попита той и взе нейната тънка ръка с дълги пръсти.
Клавдия не дръпна ръката си. Раменете й тихо потреперваха. Зеленикавите й очи пламтяха.
– Да – продължи Логин, – мечтаех за широки пътища… И изведнъж видях, че това е чувство, сгряно изкуствено…
Стана, разходи се по терасата. Клавдия мълчеше и го следеше със странно пламнали очи. Лек полъх се носеше откъм реката. Клоните на брястовете едва-едва се полюшваха. Логин застана пред Клавдия.
– А впрочем – каза той – на мен ми се струва, че за всекиго от нас има отделен път… труден и неведом.
– Покажете ми го! – с някак див порив възкликна Клавдия и с широко и бързо движение протегна ръце към него.
– Ами че и аз искам да ми го разкрият – мрачно каза Логин. – Навремето ми се струваше… В нечии ръце ми се привиждаше факел…
– Вие си имате свои факли.
– Там е лошото, че нямам. Мираж са всички тези мои планове, жажда да измамя душата си…
– Какъв факел ви се привиждаше? – печално попита Клавдия.
– Нещо неочаквано… Неясно очарование ме облъхваше… Нещо не руско, различно от всичко тук… Все очаквах, че аха-аха ще се случи нещо необичайно, невъзможно… Но нищо не се случваше – дните умираха еднообразно и скучно, както винаги… Вгледах се внимателно в себе си – и открих все същата всечовешка дързост, палава и безсилна, и все същия тъжен въпрос за родината… Вървете при него – небето и земята ще ви създаде той.
Клавдия понечи да отговори. Но се чуха стъпки и гласове на приближаващите дами и Клавдия премълча.

Логин се прибираше късно през нощта по безлюдните и тъмни улици. Мислеше за Клавдия. Болезнена жалост към нея изпълваше душата му.
Бащата на Клавдия почина, когато тя беше на около пет години. Майка ѝ се събра с инженер Палтусов. Той беше женен и не живееше с жена си. Кулчицкая го представяше за свой братовчед. Така живяха няколко години, ту в нашия град, ту в странстване из чужди земи. Напоследък Палтусов охладня към увяхващата красота на Кулчицкая. Привлече го Клавдия. Те започнаха да се сближават някак странно, сякаш враждувайки. Майка ѝ забеляза сближаването им. Започна да ревнува. Клавдия не обичаше майка си. Ала я измъчваше мисълта за безчестната връзка, която хората щяха да осъдят.

И самият Логин сигурно не знаеше за какво съжалява това момиче: дали задето майка ѝ никога не беше я обичала и студеното детство бе обезобразило нейната страстна душа? Дали задето бе обикнала чужд съпруг, любовника на майка си, и не можеше да си даде ясна сметка за отношенията, породени от тази любов? Дали пък задето Палтусов бе разбил у нея първоначалните ѝ идеали и тя не можеше да ги замени с каквото и да било?

Логин си спомни, че нежната жалост към Клавдия го бе измъчвала отдавна – бе го измъчвала толкова по-силно заради чувството, колко сродни са душите им. Някога бе взел тази жалост за любов към Клавдия. Между тях се бе установила една странна полуоткровеност, взаимно изпитване, взаимен смут. Бе се установило и взаимно разбиране от половин дума. Ала от тези напрегнати отношения нищо не излезе: те не можеха да нарекат сближаването си любов, а не искаха да мамят себе си.

Сега Логин си мислеше, че не би и било възможно да се разпали любов в неговото преждевременно грохнало от старост сърце. Той отдавна беше свикнал да удавя всеки порив на сърцето си в безплодни и безсилни размисли, в лениви и сладостни мечти, в страдания и наслади самотни и странни, които не можеше да обясни никому. Сега ясно си спомняше колко бързо тази удивителна жалост към Клавдия се бе претворила в чувствено влечение – и мечтите му бяха обагрили това влечение с жестокост.

Дали това долно влечение сега бе угаснало – той още не знаеше, но вече беше сигурен в неговата незаконна природа. Беше примамливо да подхвърли на Клавдия година, две изгарящи наслади, под които да кипи друга, разбита… нейна любов. А после – тежък махмурлук, отчаяние, смърт… Така си представяше бъдещето, ако би заживял с Клавдия… Усещаше, че мирен живот с нея би бил невъзможен – с прекалено еднакво злобно раздразнение бяха отровени и двамата, – и може би и двамата еднакво трудно обичаха хората, от които ги делеше толкова много…

Но защо все пак той, умореният от живота, не взе това кратко и изгарящо полущастие, този полусън? Какво като би го последвала смърт? Та нали и по-рано бе знаел, че крачи към мъчителни бездни, в които ще трябва да загине! Какво го спираше пред тази бездна? Безсилието? Надеждата?

Понякога в мечтите пред него се разкриваха други, доверчиво ясни очи, грееше ласкава усмивка. Може би така пламваше чистата, спасителната любов, ала Логин не вярваше в нея. Чужда, далечна светлина съзираше в тези доверчиви очи и бездната му изглеждаше неизбежна…

Логин живееше в края на града, в малка къща. В мансардата си бе подредил кабинет; там и спеше; на приземния етаж бяха кухнята и помещението за слугинята; по средата на къщата бяха стаите, в които Логин се хранеше и приемаше гости. Горе канеше малко хора. Тук живееше: мечтаеше, четеше.

Библиотечните шкафове и рафтовете с книги заемаха много място в кабинета. На етажерка бяха натрупани петнайсетина нови книги. Все още малко от тях бяха разрязани. Половината писалище бе отрупано с тетрадки, справочници, учебници. Върху купчинка тетрадки със сини корици лежеше томче стихове с пъхнат между страниците бял дървен нож с пирографирана рисунка.

Логин отиде до широкия прозорец. Пред него с тъмните камари дървени къщи се простираше мирният сънен град. От зеленчуковите градини и стоборите към Логин като доверчиво прострени ръце се издигаха наивни и скучни впечатления. Влажна изглеждаше мъглата на пустите улици; тяхната тишина бе чужда на Логин, той не я разбираше. Нещо изгубено и вече ненужно го облъхваше.

Спусна завесата и запали лампата. Червеното одеяло на кушетката се наби в очите му като неприятно, досадно петно.

Още не му се спеше. Той обичаше вечер, легнал в постелята, дълго да чете. Ала днес не му се и четеше. Слезе в трапезарията и донесе оттам мадейра и бисквити.

Измъчваха го мисли за Клавдия. Наля си вино във водна чаша и започна бавно да отпива. Болни, нелепи мечти се рояха – и изведнъж се сменяха с наивни, като детски приказки в далечни и мирни долини. Душата се люлееше като в люлка, от близкото и примамливото, но забранено, към невъзможното, но желано и свято.

Пиеше чаша след чаша. Наивните блянове жално умираха – все по-жарко и нелепо пламтяха безумните мечти…

Пиянски унес, мъчително-сладък световъртеж… Натежалата глава клюмва. В очите е пурпурно и замъглено.

Тихо прошумоляване пред вратата. Не му се ще да се извърне. Или само нещо шуми в ушите му?

Шумоленето пред вратата се повтаря. Сякаш някой влезе, закачи с пола вратата и сега стои, тихичко помръдва пред вратата… Но Логин знае, че там не може да има човек. Сам е – мрачната слугиня спи долу, в къщата няма други хора и всички врати са заключени. А шумоленето е настойчиво, тихо, повтаря се, сякаш нетърпелив гост е застанал там, до вратата.

Логин се подпря с десния лакът на писалището и се извърна. Имаше някой пред вратата. В мъглата се люшкаха стените на стаята. Логин понечи да се надигне, олюля се, но веднага отново седна и тъпо се втренчи във вратата.

Там стоеше красива, румена, млада селянка. Широката ѝ усмивка беше безсрамна и нахално весела. Лицето ѝ беше познато на Логин, но той не се сети веднага коя е.

Разглеждаше я втренчено – а тя стоеше и усукваше крайчетата на пъстрата си забрадка. Лицето ѝ аленееше и зъбите й, равни и красиви, святкаха изпод червените устни, широки и трепкащи в усмивка.

Най-сетне си спомни. Младата красавица се казваше Уляна. Беше омъжена за един безимотен селянин от близкото село; работеше като ключарка при Мотовилов, почетния настоятел на гимназията. Спомни си и мъжа на Уляна; пияницата Спирка често се шляеше из градските улици; изхранваше се от случайна работа и от подаянията на жена си. Из града отдавна се шушукаше, че Уляна е в близки отношения с Мотовилов. И Спиридон бе започнал да вярва в това. Когато срещаше на улицата Мотовилов, поглеждаше го мрачно и дръзко искаше пари. Мотовилов понякога му даваше по петак, на което Спирка отвръщаше:

– Благодетел си, ще ги пропия за твое здраве, а ти имай.
Всичко това си спомни Логин сега.
– Нима сте вие, Уляна?
– Аз съм – тихичко отговори хубавицата и свенливо сведе поглед.
Ала безсрамните ѝ очи тутакси смело надникнаха изпод гъстите мигли, руменината грейна още по-ярко на бузите ѝ и из пияния въздух на задушната стая се разнесе тихо, палаво хихикане.
– Алексей Степанович ли ви прати?
– Не, сама си дойдох – отговори Уляна и завъртя весели очи.
– Как влязохте? Кой ви пусна? Не е ли заключено?
– Ами през онова прозорче.
– През кое прозорче? – смая се Логин.
– Ами както ми казахте тогава: второто откъм ъгъла; дето сте го оставили отворено – същото прозорче, да.
– Ама какво прозорче? Кой ви е казал за прозорчето?
– Ето на, забравили сте вече. Нали вие ми казахте да дойда.
– Кога? – мрачно попита Логин.
– Амче миналата неделя – заобяснява Уляна, сякаш ядосана от късата му памет, – когато бяхте на гости у нашите господари.
– Какви глупости приказвате!
– Срещнахте ме в коридора и казахте: ела в сряда вечерта, ще те чакам – и ей го, че дойдох. По-рано хич не можеше – едва се измъкнах.
– Причуло ти се е – лениво каза Логин. – За какво си ми?
Уляна звънливо се разсмя. Нахалният смях дразнеше и мамеше Логин. Гледаше Уляна с недоумение и яд. Тя беше толкова розова и пухкава, от нея сякаш лъхаше жега. Тъмните ѝ плитки напираха изпод забрадката. А крайчетата на забрадката стърчаха в различни посоки и възелът се развързваше…
Отново розовата мъгла плъзна пред очите на Логин. Сладко и разнежено му се зави свят. Фигурата на Уляна се размиваше в мъглата.
„Ама това е сън, кошмар!” – помисли си той.
Уляна направи две крачки напред. Стъпваше нечуто и странно се колебаеше. Диплите на дългата ѝ фуста се полюшваха и леко откриваха крайчетата на белите ѝ нозе.
– Добре де, сядай, хубавице, щом си дошла – каза Логин.
– А, ще постоя така – отговори Уляна.
Хитрите ѝ очи засноваха из стаята. Изведнъж се натъжи, подпря бузата си с ръка и заговори нещо жално: за пияния си мъж, за горчивото си сиротство и самота, за напразно увяхващата красота.
Изговаряше думите тихо, но отчетливо, сякаш бързо и умело подбираше едри зърна пшеница. Все по-бързо и сладко ромолеше жаловната ѝ реч. Все повече приближаваше към Логин. И той вече усещаше нейната топла и вълнуваща близост.
– Погалете ме! – прошепна тя и цялата пламна, затрепери, захлупи лицето си с ръце.
А през леко раздалечените пръсти надникнаха палавите й, весели очи.
Логин изля в чашата останалото вино и жадно го изпи…
Пурпурна мъгла застила стаята. Лампата свети скъпернически и равнодушно. Натрапчива румена усмивка…
Падат широките дрехи… Алени, трепкащи петна през пурпурната мъгла… Знойното тяло е толкова близо…
Някой угаси лампата…

[i] Бавно, бавно , като слънцето (фр.). – Б. пр.