1
448

ТЕЖЪК МАРШРУТ

Хроника от времената на култа към личността.

Korica Ginzburg1 copyНовото издание на фондация „Комунитас” „Тежък маршрут” на Евгения Гинзбург е драматично свидетелство за епохата на сталинизма. Евгения Семьоновна Гинзбург (1904–1977), блестяща писателка и журналистка, запомня преживяното с надеждата да го разкаже „на добрите хора”. Нейният маршрут по лагерите на ГУЛАГ продължава 18 години и довежда до загубата не само на илюзиите й. Предлагаме откъс от творбата и рецензия от Илияна Иванова.

„Тежък маршрут”, Евгения Гинзбург, изд. Фондация Комунитас, 2013, превод от руски Иван Тотоманов, 30 лв.

 

Евгения Гинзбург e родeна през 1904 г. в Москва. През 1920 г. се записва да учи в Казанския университет, а през 1924 г. завършва история в Казанския източен педагогически институт. Впоследствие става кандидат на историческите науки. През 30-те години е активна комунистка, работи в образователната сфера в Казан, сътрудничи на областния вестник „Красная Татария”. Съпругът й Павел Аксьонов е кмет на Казан и член на комунистическата партия. По-малкият й син е писателят Василий Аксьонов, а нейна сестра е поетесата Наталия Гинзбург.

Евгения Гинзбург е репресирана през 1937 г. Обвинена е в участие в троцкистска терористична организация. Осъдена на 10 години и конфискация на имуществото. Родителите й също са арестувани, освободени са след два месеца. Съпругът й е осъден на 15 години принудителен труд и конфискация на имуществото. Евгения Гинзбург прекарва 10 години в различни затвори и трудови лагери. През февруари 1949 г. официално е освободена от ареста, но прекарва още 5 години в Магаданската зона. Позволяват й да работи в детска градина, започва тайно да пише мемоарите си. През октомври 1950 г. отново е арестувана и заточена в Красноярския край. През 1955 г. е реабилитирана. В Москва работи като журналистка, публикува своите мемоари. Умира през 1977 г.

 

Как да останеш човек в театъра на сталинския абсурд

 

Името на Евгения Гинзбург едва ли говори нещо на широката публика у нас. Красноречиво обаче е подзаглавието на нейния автобиографичен роман Тежък маршрут – „Хроника от времената на култа към личността”.

И тук неизбежно идва асоциацията с „Арихпелаг ГУЛАГ” на Александър Солженицин.

Само че още първите страници дават заявка за нещо различно. Общото между двете книги, разбира се, е времето на сталинските репресии. Има и доста общи участници в събитията – и положителни, и отрицателни, общи топоними, общ жаргон. Ала сякаш тук свършват допирните точки. (Всъщност характерна и за двете книги е и иронията на авторите, но за това ще стане въпрос по-нататък.)

Тежък маршрут е „хроника”, доколкото става въпрос за действителни лица и събития.

Но преди всичко това е роман за човечността в безчовечните времена.

Пред нас минават съдбите на хора, живели и преживели действително ужаса на онези времена, които се оказват в една килия с главната героиня. Ставаме свидетели на опитите им да разберат какво се случва в страната, както и с тях персонално. Виждаме различни пътища човек да намери начин да остане себе си; наблюдаваме и съпреживяваме различните реакции на различните хора и проявата на характерите им в неимоверно трудни ситуации и обстоятелства.

Поразително е как една жена, измъчвана несправедливо, запазва в себе си човечността и достойнството си. Тя не само страда и живее с болката на близките й по съдба, тя проявява разбиране дори към „палачите и предателите” и търси причини да оправдае поведението и постъпките им.

Прошката – ето това е същественото, което отличава книгата на Евгения Гинзбург от добре познатите у нас Архипелаг ГУЛАГ и Колимски разкази на Варлаам Шаламов.

Не случайно две от най-силните и вълнуващи глави са „Ще ми простиш ли?” и „Меа culpa”. Въпреки абсурдността на ситуацията, независимо от несправедливото развитие на съдбата и неимоверно тежките и трагични обсотятелства, въпреки натрапената роля на жертва, тя намира сили да прости дори и на хората, станали причина за безкрайно тежките й страдания и преживявания. Ще спомена само благородството, което проявява към изтезавалия в началото на нейния тежък маршрут Елшин, в 6 глава на част II – „На лека работа”, както и към Кривицки  в цитираната вече  „Меа culpa” (част II, 26 глава).

Обща за езика и на Гинзбург, и на Солженицин е иронията. Но в „Архипелагатя е жлъчна и саркастична, докато иронията в „Маршрута е добродушна и жалостива. Следователите, надзирателите, мъчителите са изобразени не със злоба, не карикатурно, а със съжаление. Дори прякорите, които измислят Женя и съкилийничките й са показателни – например Пуйчето.

„Тежък маршут” е тежка книга. Страниците, които нарушават ритъма на  сърцето, които спират дъха и пораждат въпроса: „Има ли накъде повече”, следват една след друга. С всяка следваща глава читателят се сблъсква с нескончаемостта на безумията и абсурда на сталинската епоха.

„Тежък маршрут” е наистина тежка книга (и в пряк, заради обема, и в преносен смисъл), но повествуванието върви гладко и плавно и въпреки смразяващите дъха моменти, човек сякаш не усеща напрежение, нито умора от четенето. И не защото читателят няма търпение да разбере какво ще стане на финала, който, разбира се, е предизвестен, а просто защото Евгения Гинзбург е невероятен „разказвач”. Книгата е с лек, достъпен и не-брутален език, въпреки цялата бруталност и жестокост на ситуацията.

Освен че Гинзбург разказва „нормално” за „ненормалната” ситуация в която попада, тя те кара да си задаваш заедно с героите й въпросите: „защо”, „за какво”, „как” и в същото време ни провокира да почувстваме важността на понятия като „свобода”, „сила на духа”, „любов”, „майчинство”. Да не говорим за значимостта на едно случайно поникнало цвете, на иглата за шиене или пък на здравите и чисти дрехи.

Предпочитам да оставя без коментар темата за искрената вяра, независимо от всичко, което се случва, в комунистическите идеали, защото тази тема – за всички е ясно – е твърде преекспонирана.

Далеч по-значими и съществени са основните ценности на християнската вяра – любовта, доброто, съпричастността, саможертвата, прошката. Неслучайно първоначалното заглавие на ръкописа е било „Под сянката на Луциферовото крило”. Е. Гинзбург, и в частност автобиографичната и героиня, не търсят възмездие, което в подобни случаи някак неизбежно се появява в съзнанието на всеки човек. Емблематично в случая е и заглавието главата, в която идва чаканата от милиони смърт на „Великия и Мъдрия” – „Дванайстият час”.

Силни в „Тежък маршрут” са не само моментите, които описват абсурда, безумието и цялата жестокост на случващото се. Особено трогателни са щастливите моменти в живота на осъдените – успял си да си спомниш принципа на морзовата азбука… и това е щастие; надхитрил си надзирателите, за да помогнеш на човек от съседната килия с кутия цигари, сапун или бучка захар… и това е щастие; по време на етапа си успял да измолиш конвойния да ти разреши да си купиш кофичка малини… и това е щастие; щастие е нормалната баня и неограниченото количество вода; щастие е да рецитираш Пушкин, Блок, Пастернак, Ахматова…; щастие е да срещнеш стар другар или просто познат.

Щастие е да запазиш душата си, да запазиш достойнството и човечността си, да срещнеш любовта в най-зловещия и страшен момент. Особено показателна и символична в това отношение е срещата на току-що освободената Женя и д-р Валтер по пътя за Таскан. В сковаващия студ на колимската виелица тя „лети” на опашката на жар-птица към свободата и любимия човек и нищо не е в състояние да я спре[1].

А има ли по-голямо щастие от това да прегърнеш детето си, особено след несправедливо наложена раздяла:

 

„…След единайсет години и осем месеца пак водех по улицата втория си син и здраво стисках ръката му… Вървяхме и мълчахме, нямахме думи да изразим онова огромно, което трябваше да си кажем…”[2];

 

И да възстановиш за няколко минути неразривната връзка между майка и син:

 

„…Задъхвах се от радостно изумление, когато същата тази първа нощ почна да ми казва наизуст същите стихотворения, с които бях живяла, бях загивала и пак бях живяла през всичките тези години. Също като мен той намираше в поезията опора срещу жестокостта на реалния свят. Тя – поезията – беше формата на неговата съпротива. В този пръв нощен разговор с нас бяха и Блок, и Пастернак, и Ахматова. И аз се радвах, че владея в изобилие онова, което той иска да получи от мен.

Сега разбирам какво е това майка… За пръв път разбирам…

Майката е на първо място безкористност на чувствата. И освен това… Освен това можеш да й казваш любимите си стихотворения, а ако спреш, тя ще продължи от

същия стих…”[3].

В този смисъл книгата на Евгения Гинзбург е много по-близо до филма „Животът е прекрасен” на Роберто Бенини, отколкото до „Архипелага на Солженицин.

„Тежък маршрут” поразява с жестоката истина за това, което се случва с хората, попаднали в лагерите, с тежката битка не просто да оцелееш в адските условия, но да съхраниш най-вече човешкото си достойнство. Тези хора живеят с надеждата, че един ден ще бъдат освободени и се радват на простите неща. Независимо от абсурдните условия те работят, влюбват се, раждат деца, надяват се на среща с близките си…

Това е много тъжна книга, но човек трябва да я прочете, за да знае истината. „Тежък маршрут” е емоционална, но в никакъв случай патетична книга и за мен това също е един от огромните плюсове.

След моята първа среща с мемоарите на Гинзбург, въпреки че вече бях чела достатъчно за епохата на сталинизма,  не спирах да си задавам въпроса как е възможно това и колко болен мозък трябва да са имали идеолозите на това време. Впоследствие усещането ми се завъртя на 180 градуса и Тежкия маршрут се превърна в причина да дишам по-леко, да приемам абсурдите на нашето време като нищожни, защото те наистина са такива в сравнение с преживяното от хората през 30-те, 40-те и 50-те години на миналия век. Премести погледа ми от шокиращите новини, които не спират да ни заливат ежедневно, към красотата на цветята, към слънцето и луната. Показа ми, че за да живеем щастливо и спокойно, не е нужно да притежаваме несметни богатства и малко по малко първоначалните асоциации с Архипелаг ГУЛАГ бяха изместени от „Брат Франциск” на Жюлиен Грийн. Спомнете си само част от неговата „Песен на тварите”[4]:

 

…Хвала Тебе, мой Господи,

За сестра нашата майка земя,

Която ни храни и поддържа,

Която ражда различни плодове,

Пъстри цветя и треви…

 

***

И накрая, няколко думи за българското издание.

Като се има предвид сложността на оригиналния текст, смятам, че преводът на Иван Тотоманов е безспорно постижение.

Работата на Яна Левиева по художественото оформление също допринася за цялостната представа и усещане за всичко случило се в тези кошмарни  години на миналия век, за съпреживяването на този невероятен роман, в чийто Епилога авторката споделя:

 

…Така или иначе, книгата влезе в нова фаза на своето битие(първото издание на книгата е в Милано – бел. моя): от догутенберговска, самиздатовска, родна отечествена контрабанда се превърна в накипрена рожба на разноезични издателства, пресели се в света на разкошната гланцирана хартия, на златните обрези и ярките обложки. Пълно отчуждение на произведението от неговия автор!

 

Илияна Иванова



[1] Е. Гинзбург, Тежък маршрут, Част ІІІ, Първа глава „Опашката на жар-птица”.

[2] Е. Гинзбург, Тежък маршрут, стр. 642

[3] Е. Гинзбург, Тежък маршрут, стр. 643

[4] Ж. Грийн, Брат Франциск, стр. 327/328

 

 

Предговор

 

 

И се обръщам

към правителството наше

с молба:

удвойте,

утройте

караула пред този гроб.

ЕВТУШЕНКО

Ginsburg_5-413 copyВсичко онова свърши. Аз и хиляди като мен имахме щастието  да доживеем  до Двайсетия и Двайсет и втория конгрес на партията.

През 1937, когато почна всичко това, бях малко над трий- сет. Сега съм над петдесет. Между тези две дати минаха осемнайсет години, прекарани ТАМ.

Много различни чувства ме измъчваха през тези години. Но основното, главно чувство беше изумлението.

Възможно ли е това? Наистина  ли се случва?

Може  би тъкмо това  изумление ми помогна да оцелея. Оказах се не само жертва, но и наблюдател.

Какво ни чака? Нима ТАКОВА НЕЩО е възможно просто

ЕЙ ТАКА? Без справедливо възмездие?

Парещият интерес към тези  нови страни  на живота и човешката природа, които се разкриваха пред мен, ми помагаше да забравям собствените си страдания.

Стараех се да запомням всичко с надеждата някога да го разкажа на онези добри хора, на онези истински комунисти, които някой ден непременно, непременно ще ме чуят.

Пишех тези бележки като писмо до внука ми. Мислех си, че  чак  към осемдесета година, когато внукът ми ще е на двайсет, всичко това вече ще е толкова старо, че ще може да стигне  до хората.

Колко  е хубаво, че грешах! В нашата партия, в нашата страна пак царува великата ленинска правда. Още днес мога да разкажа на хората за онова, което беше и което никога вече няма да го има.

Ето ги  –  спомените  на  една  обикновена  комунистка. Хроника от времената на култа към личността.

 

Част II, втора   глава

 

„МНОГО  ЗВЕРОВЕ  ИМА В ЗВЕРИЛНИЦАТА  БОЖИЯ“

 

 

Това е немска поговорка. Непрекъснато си я спомнях, докато се запознавах със спътничките си, пътешественичките от седми вагон. Какви ли нямаше тук!

Бяхме  будни още по тъмно.  Навиците от Ярославския затвор се оказаха по-силни от умората. И когато Таня Станковская седна на най-горния нар, блъсна си побелялата глава в тавана и викна: „Ставай!“ – никоя от нас вече не спеше.

Възбудата лека-полека стихна. Заоглеждахме се една друга вече по-спокойно. Някои разпознаваха видени в Бутирки лица. Имаше  дори  познати  отпреди  затвора.  Отговорничката Фиса Коркодинова  раздаде дажбите: започна да се оформя етапното ежедневие.

Първия ден, потресени от самия факт на движението, не  бяхме  забелязали  колко  бавно върви влакът. Сега  го усетихме.

– Все едно на забавен кадър.

– Все едно сме декабристките на път към Сибир… Вагонът скърцаше и ни тресеше. И то не ритмично,  ами на тласъци,  от  които скъпоценната вода в чашите ни се разливаше. Току спирахме на гари и спирки, а често и насред полето, та охраната да мине по вагоните  да раздаде храна и за  проверка. Довчерашните затворени в единични килии жени с радост възстановяваха научените  в Бутирки правила за организирането на затворническия живот. Дежурни, дневални. Ред кой кога да гледа през решетките на мъничкото прозорче.

Много от нас отстъпват реда си на Ана Шилова, агроном от  Воронежка област. Да погледа житата. Понеже нали й лежат на сърцето!

Аня е от хората, за които казват „дребно, ама вредно“ – мъничка, набита, цялата енергия, присвива очи и се усмихва снизходително.

– На това  тук  жито  ли му казват? Ако знаете какво  е житото във Воронеж сега!

А Таня  Крупеник,  милата Таня,  живо  въплъщение  на Украйна, с кафяви очи и черни вежди, възкликва:

– Представяш ли си, Аня! Скоро ще работим! Ние двете с теб сме големи късметлийки – агрономки сме. Само на нас – и може би на доктор Муска, ще ни дадат да си работим по  специалността.  Хуманитарните  специалности няма какво да правят, тежко им…

– И откъде имате такива точни сведения? Никой тук все още не е бил в лагер все пак.

Това го казва София Андреевна Лоте – ленинградчанка, научен сътрудник, специалист по историята на Запада. Откроява се на общия ни сиво-кафяв фон с външния си вид. Единствено тя от седемдесет и шестте не е с ежовска  униформа, а с нейната си, макар и поизлиняла, ленинградска плетена  блуза и с черна пола. Поради това всички я гледат с подозрение, макар че какво  ти подозрение при строг режим?

– Да, разбира се – обажда се Нина Гвиниашвили, художничка от Тбилиския театър „Руставели“. – Разбира се, че никоя от нас не е била в лагер… Току-виж, другарко Лоте, ви направят шеф на катедра. И ще четете на белите мечки курс по история на чартисткото движение в Англия.

Нина Гвиниашвили, също като Таня Станковская, не може да си държи устата затворена. Но докато в думите на Таня винаги звучи тъга, при Нина всичко се получава някак леко, на шега, така че никой не й се сърди, дори тези, към които са отправени репликите й. Може би, защото Таня е кожа  и кости, чорлава и изпитото й лице се бели, а Нина е изящна, достойно  повяхваща интересна жена. Особено очите й – яркозелени, почти светят в полумрака.

Хуманитарните  специалности, които наистина сме по-голямата част от обитателите на седми вагон, вече сме се струпали около Зинаида Тулуб, която ни рецитира стихотворенията си. Изражението й е почти екстатично. Тя рецитира старомодно, с патос.  И изобщо е старомодна. И в начина й на рецитиране, и изобщо в говоренето й се долавя привкус от старите дореволюционни литературни салони. В ежедневния бит е безпощадна и често смешна.

– Оставила е навън двама  – казва  Таня  Станковская. – Мъжа си Шурик и котарака Лирик. Помолила началника на Ярославския затвор да преведе от сметката й 50 рубли на котарака. Не можел без месо…

На Зинаида Тулуб й е било по-лесно в единичната килия. Мечтаела си е, съчинявала е стихотворения. Нито веднъж не са я вкарвали в карцера. Може би от уважение към литературата? А сега са я натикали  тук. Пък и е по-стара от нас, ние като цяло сме на по трийсет.

Поезията обаче ни обединява. В Ярославския затвор често си мислех, че само аз търся и намирам в поезията изход от затворилия се кръг на живота ми. Та нали само при мен в подземния карцер идваше Александър Блок. Нали само аз си повтарях по време на самотната разходка в ритъм с крачките си: „Една отрова само искам – да пия и да пия стихове…“. Но това беше високомерна заблуда, както разбирах сега, докато слушах потока стихотворения, мои и чужди. Майсторски и наивни. Лирични и зли. Аня Шилова, отложила въпроса за урожая и седнала по турски на средния нар, рецитираше на вагона „Печален демон, дух прокуден“. За пръв път в живота си беше научила толкова дълга поема наизуст. И сега влагаше във всяка дума не само дълбок смисъл, но и гордостта си от досега с такова произведение.

Поля  Швиркова, готвачката, беше изчела в единичната килия Некрасов от кора до кора и се включи с римите „роден край“ и „шир безкрай“. Изобщо Поля, въпреки всичко, беше в известна степен дори поласкана от това, че следователят й е лепнал такъв интелигентен член като КРТД и я е вкарал в компанията на партийки с висше образование. Още в Бутирки беше включила в речника си много нови думи, от които най-много й харесваше „ситуация“.

– Каква според теб е ситуацията, Женя?  Според мен след Ежов е благоприятна за нас, а?

Но ето че в рецитирането се включва моята съседка през стената, моят „стенкор“ Оля Орловская, и почти изтръпвам, като чувам:

 

Сталин, слънце мое златно,

и смъртта е благодатна,

ако трябва да загина

за Великата Родина…

 

Това е писмото й в стихове  до Сталин.

Беше го дала съвсем неотдавна  на Лешоядзе, началника на Ярославския затвор.

Таня Станковская пита с невероятно стържещ глас:

– И Лешоядзе какво? Умили ли се? Просълзи ли се?

Вдига се страшна врява. Въпреки всичко поне двайсет от  76-те пътешественички в седми вагон с упоритостта на маниачки твърдят, че Сталин  не знае нищо за тези беззакония.

– Следователите са виновни, тези мръсници, те си измислят всичко… А ТОЙ се беше доверил на Ежов. Сега вече Берия ще въведе ред. Ще МУ докаже,  че сме невинни. Помнете ми думата, скоро ще ни пуснат. Трябва да МУ пишем непрекъснато, на Йосиф Висарионович… За да научи истината. И като я научи – нима ще позволи да се отнасят  така с народа? Ами ето аз например – от ей толкава съм в Путиловския завод…

Това е Надя Корольова.  Прекъсва я Хава Маляр, стройна четирийсетгодишна жена с лице на оперна Аида. Партийка отпреди Октомври. Белите са я осъждали на разстрел.

– Може ли така, Наденка – казва тя с усмивка. – Нали си питерска пролетарка… Освен това сега сме трийсет и девета. Питерските работници само до деветстотин и пета си мислят,  че лошите министри  лъжат добрия цар. След девета обаче вече са съвсем наясно с нещата. Ти да не си останала на равнището на зубатовците 1?

Върху Хава веднага се нахвърлят Женя  Кочуринер и Лена Кручинина. Една през друга обясняват от научно-теоретична гледна точка какво точно става в страната. И в задухата на седми вагон, над полюшващата се в глинените  чаши мътна блудкава вода и над възглавниците  от ярославските ни бушлати, се носят странни  думи за по-нататъшно изостряне на класовите противоречия, колкото повече се приближаваме към социализма, за обективно и субективно помагачество на врага… И в крайна сметка за това, че покрай сухото гори и суровото.

И Женя,  и Лена на свобода са били университетски преподавателки по марксизъм.

– Догматички с догматички! – ядосано им вика от горния нар Таня Станковская. – Какви ги дрънкате? Откъде накъде ще се пишете работническа класа, столични госпожици такива?

– Що за странно  поведение, Станковская? – сухо й отговаря Лена. – Направо да не повярва човек, че сте били партийна работничка.

– А вие виждали ли сте ги нашите партийни  работници в Донбас например? И изобщо виждали ли сте нещо освен Арбат и Петровка? Добре де, хайде стига сме се заяждали. Дайте по-добре да попеем! Сега поне е разрешено…

И подхваща с прегракналия глас на пропаднал пияница шеговитата етапна  мелодия на „Осемнайста година“:

 

Трийс-четвърта година

страшна армия мина

поетапно вагон след вагон…

За терор, за троцкизъм,

дясно-ляв уклонизъм,

все невинни – но има закон!

 

– По-добре някоя тъжна – предлага Таня Крупеник. – Дайте да попеем за мъжете си, момичета… Дано да са живи…

От свитите гърла се изтръгва  етапната:

 

Ние с вас сме, съпрузи, любими,

тази песен е също за вас…

По сибирския път ще преминем

пак след вас, все след вас и със вас…

 

Съпрузите… Някои знаят със сигурност, че съпрузите им са разстреляни. Други не знаят нищо. Но абсолютно  всички се  надяват да се видят. И песента се сменя с разгорещен шепот.

– Ще се видим… В лагерите няма изолация…

– Може да ни разрешат да живеем заедно… Люся например каза, че…

Темата веднага извежда  на първа линия меншевичките и  есерките. Те имат затворнически опит  и знаят какво може и какво не.

Люся Оганджанян, мъничка, дългоноса, с умни насмешливи очи, невероятно прилича на Роза Люксембург, с желание разказва за най-светлите мигове в живота си. Те били в Горно- уралския политически изолатор, където в началото на 30-те либерализмът  бил стигнал  дотам, че разрешавали семейни карцери.

– Вие познавате чистата безкористна любов единствено от  литературата – казва Люся, изчервява се и става още по-красива. – А аз я изпитах  в живота. Не се оплаквам от съдбата, получих си моя дял радост. Онази вълшебна единична килия, истинското сливане на две души, още по-силно поради враждебността на външния свят…

Есерката Катя  Олицкая е над четирийсетте и с почти мъжкия  си орлов нос и правата си падаща над челото коса прилича на индианския вожд Монтигомо Ястребовия нокът. Уверява ни, че в транзитния лагер ще се срещнем с мъжете си – поне някои. Вярно, още не знаем къде ни карат. Но ако ни карат във Владивосток, там непременно ще се срещнем.

– Не ги слушай – шепне ми на ухото Надя Корольова.  – Какво разбират те? Затънали  са в миналото. Не я ли чуваш  какво  говори?  Нарича  себе  си социалистка, а  нас… Като  ни  говореха за тях на политзанятията, си мислех, че отдавна са  измрели, а те… Ей ги, с нас! Бял ден да не види тоя следовател!

От песента за мъжете  разговорът самичък  се насочва към забранената тема. Колко пъти,  още в Бутирки, сме се заричали да не говорим за това… Но винаги се намира някоя, която не издържа.

– Като беше на четири годинки, купих една кокошка  и я заклах. И той ми казва: няма да ям позната кокошка…

Зоя Мазнина, съпруга на един от  организаторите на ленинградския комсомол, най-често си спомня най-малкото от трите си деца – Димка. И не плаче, когато си го спомня, а напротив, усмихва се. Винаги се сеща само за смешни случки.

Бентът се скъсва. Вече всички се отдават на спомени. В полумрака на седми вагон нахлуват детски усмивки и детски сълзи. И гласовете на Юрочки, Славочки и Ирочки, които питат: „Мамо, къде си?“.

Има  щастливки. Получавали са писма в Ярославския затвор и знаят, че децата им са живи, при родителите им. Има  и  нещастни. Най-нещастните са като Зоя Мазнина, която вече трета година не знае нищо за децата си. Няма на кого да пише. Мъжът й и брат й са арестувани. Родителите и на двамата са починали. А чужд човек ще ти напише ли? Опасно е… Пък и според правилника на Ярославския затвор не може  да се получават писма от чужди хора. Може да си пишеш само с най-близките роднини и то рядко.

Аз съм почти  щастливка, понеже от  писмата на мама знам, че единият ми син е в Ленинград, а другият в Казан. При роднини. Дано да се грижат за него. Мама ми беше преписала няколко думи от писмото на Альоша: „Мила бабо! Седим на един чин с едно момче, на което майка му е в същата кутия като мама“. (Адресът на Ярославския затвор е: Пощенска кутия №…)

Стискам ръце с всичка сила, за да не се поддам на пристъп  на майчина мъка. А припадъкът вече назрява, вече се сгъстява над седми вагон. Помня как ставаше в Бутирки. Изпусне ли се някоя – и се почва…

Изблик на масово отчаяние. Колективни ридания и викове:

„Момченцето ми! Миличката ми!“. А след такива пристъпи – натрапчивата мечта за смърт. По-добре ужасен край, отколкото ужас безкрай.

Не, не бива да си изпускам нервите. Та аз съм хиляди пъти по-щастлива от Зоя. Знам къде са децата ми. По-щастлива съм и от Милда Крумин, която е получила в затвора писмо от своя Ян. Едно писмо за две години. От специалния детски дом за деца на осъдени. Ян й написал: „Мила мамо! Тук е хубаво. На Първи май имахме концерт на самодейността“. А отдолу  с бързи разкривени букви било добавено: „Маминко! Забравих латвийските букви, напиши ми ги и ще ти напиша на латвийски колко ми е лошо тук без теб“.

Трябва да се науча също като  Зоя Мазнина да говоря и да  мисля за децата си без сълзи, с усмивка. Ето сега ще разкажа за Васка:

– Като беше на три, съчини стихотворение: „Ето тука ходи дама, туй е мойта мила мама…“.

Този път в сгъстилия се над главите ни мрак внезапно избухват не ридания, а неочакван скандал. Писателката Зинаида Тулуб решава да каже нещо за необикновения си котарак Лирик. И върху нея едва ли не с юмруци се нахвърля същата Лена Кручинина, която толкова ловко се справя с теоретичната база за събитията от трийсет и седма година.

– Как  смеете? – крещи Лена с глас съвсем  различен от онзи, с който обяснява теоретичните проблеми. – Как смеете с тези дамски измишльотини! Тези жени тук са майки, не разбирате ли, майки! Насила са откъснали децата им от тях и са ги хвърлили на произвола на съдбата! А вие се осмелявате да обиждате майките! Да сравнявате нашите деца с вашите котки и пудели!

За  щастие  влакът  спира  и  виковете  веднага  спират.

„Спецоборудването“ пак не диша. Само Нина Гвиниашвили се осмелява шепнешком да тегли чертата.

– Много добре формулирате нещата, Леночка. Много ясни формулировки.  А  как  стои  въпросът с децата от гледна точка на изострянето на класовата борба успоредно с развитието на социализма?

… През прозорчето се промушва лятната вечер. Наближава часът, в който в Ярославълския затвор заповядваха отбой. Вече на всички ни е ясно, че няма да има повече вода. А се надявахме до последната минута. Дори Фиса Коркодинова, отговорничката, се надяваше.

– Мислех, че само плаши с по една чаша на ден. Пък и те тия чаши какви са малки – половин канче най-много. Как ще се мием?

Тамара Варазашвили пак вирва брадичка и казва тихо:

– Никога няма да се осмелят да ни измъчват с жажда, ако настояваме за вода. А ние само молим. Унизено молим. Кой ще ни обърне внимание така?

Пак започва спор. Сара Кригер вече с последни сили изтласква думите от пресипналото си гърло и простичко ни обяснява, че искания може да се предявяват, ако например сме в царските затвори. А в нашия…

– Вие си имате ваш собствен, така ли? – много спокойно я прекъсва Нина Гвиниашвили.

Надя Корольова, такава мила, услужлива и миролюбива, изведнъж се ядосва.

– Хайде заспивайте! Стига вече. И как можаха да ме сложат с учени глави като вас! Само се дърлите. Добре де, няма вода. Какво да правим? Ще търпим, какво… Важното е, че отиваме да работим, а не да гнием в тъмницата…

(Ще минат четири години и Надя Корольова, докато се връща една лилава колимска вечер от работа, ще падне на ледената земя и ще забави движението на цялата колона. Четирите, които вървят с нея в петорката, ще й се карат. Конвойният дълго ще я побутва с приклада и ще повтаря: „Стига глупости! Ставай, чуваш ли?“. Ще го повтаря пак и пак и накрая някоя ще му каже: „Тя… Не виждате ли?“.)

… Вече почти всички са заспали. Иска ми се да се обърна на другата страна, но не смея, за да не събудя Тулуб. Бедната, така беззащитно плачеше, докато Кручинина я навикваше. Нека си поспи.

Не спят и на наровете над мен. Говорят си тихичко – жени от Кавказ и две коминтерновски немкини. Тамара сигурно е страшно доволна, че Мария Цахер, член на Германската комунистическа партия и бивша сътрудничка на немския комунистически вестник, се интересува от Грузия и я пита за най-различни неща. В такт с потракването на колелетата Тамара замечтано обяснява:

– Развита култура… Християни сме от пети век… Шота Руставели. Народът ми… горд и храбър… Падаме си малко епикурейци…

– С две думи казано, абсолютни мързеливци – обажда се Нина Гвиниашвили.

Чува се тих смях. Смее се Люся Петросян, родната сестра на легендарния Камо. Самата Люся избягва да говори за това. А не би било лошо… Когато Нина гръмогласно я призовава да не крие такъв брат, а да се гордее с него, Люся казва с престорена скромност:

– Аз съм проста жена, неука.

Да, Люся е много предпазлива, защото навремето е познавала лично великия Сталин.  И всяка сутрин й носи надежда: ей сега ще се отвори вратата, ще влезе началникът, ще й каже „с багажа“ – и ще я освободят… И така вече трета година.

Тамара е недоволна, че с обажданията си Нина пречи на романтичната приповдигнатост на разказа й за дружбата.

– Изменница си ти… На народа си… Обаче по очите ти личи, че си грузинка. Как сияят само…

(След шест години с Нина Гвиниашливи, изящната остроумна художничка със зелените сияещи очи, ще се случи следното: в колимския совхоз „Елген“, където на силаж се прави  всичко наред, дори най-дебелите повети, силажорезачката ще се повреди и едно дебело стъбло ще се отплесне и ще й извади дясното око. И когато двете с Пава Самойлова успеем да влезем в лагерната болница, за да й занесем захар, Нина нежно ще погали Пава по ръката и ще каже: „Не се косете, момичета. Такъв живот като нашия е по-добре да го гледаш с едно око“.)

… Посред нощ е. На мога да заспя. Лежа будна дълго след като Мария Цахер е свършила разговора за Грузия с поредица добросъвестно изградени с немски „вербум финитум“  в края руски изречения.

– Благодаря, Тамара. Тези знания за мое запознанство със Съветски съюз голямо значение имат ще.

На сутринта на всички ни е неудобно за снощи.

– Не може така, момичета! Забравихте ли как в затвора си мечтаехме да разберем коя е в съседната килия, зад стената.  И какво щастие беше да си поговорим. А сега се караме и се обиждаме. Защо да си изкарваме яда и мъката на другите?

Тези думи ни стряскат, още повече, че ги казва Павочка. Тя е Пава, но всички й казват Павочка. Очите й са кафяви, кръгли и е остригана като момче. Осъдена е заради брат си. Заради това, че е сестра на Ваня Самойлов, участвал навремето в една комсомолска операция. Самата Павочка дели биографията си на две части: училището  и затвора. У нея има нещо от онези девойки, които са ставали революционерки в предреволюционните времена.

– Хайде по-добре да не си губим времето. Нека всяка разказва за това, което знае. Аня за селското стопанство, Муся за медицината, София Андреевна – за историята. А ти, Женя, ще ни рецитираш Пушкин. Знаеш го наизуст…

– Правилно! Класиката успокоява.

В това  отношение  изпъквам дори на фона на челите  до припадък ярославски затворнички. Освен това да рецитирам е много изгодно. От ума си тегли например. След всяко действие ми дават да пийна вода от нечия чаша. Заради обществената  ми работа. Моята чаша е покрита с паничката и с удоволствие си мисля, че в нея има достатъчно вода за вечерта. Някъде около четвъртинка.

Но ето идва ред и на Руски жени. Безброй пъти в Ярославския затвор съм мислила за декабристките. Рецитирам за срещата на Волконска със съпруга й.

 

Неволно в нозете му паднах,

преди своя мъж да прегърна с любов,

целунах веригата хладна!…2

 

Не, за нас това вече не са стихчета от христоматията! Това е мечтата на всяка от седемдесет и шестте. Рецитирам и виждам  десетки налети с мъка очи. А декабристките…  Сега ги възприемаме като съседки по етап. Никоя от нас не би се учудила, ако до Пава Самойлова и Надя Корольова изведнъж се озоват Маша Волконская и Катя Трубецкая 3. Но на тях им е било по-леко. „Удобна, с трайна  здравина, за чудо правена шейна.“ Това не ви е седми вагон! Ха, вагон ли?!…

– Пеша щях да вървя до Колима, стига да знам, че Коля е там… – въздъхва откъм тавана Таня Станковская.

Да, Маша Волконская е била щастливка! Ето я, среща се със своя Сергей в рудника:

 

Свещена, родена от бог тишина!

Изпълнена с тъжни въздишки

и с мисли, които роят светлина…

 

Продължавам нататък и изведнъж се възцарява наистина пълна тишина. На фона на тази нова тишина чувам гласа си странно висок. И най-после си давам сметка какво е станало. Колелетата отдавна вече не ми акомпанират. Спрели сме!

Забравили сме за пълната тишина на гарите! Как ли ще ни накажат? „Спецоборудването“ няма право да говори…

Резето изстъргва, вратата се отваря и началникът  на конвоя заповядва високо:

– Книгата! Веднага!

Този път Соловей разбойник не се усмихва и не се оглежда да види отговорничката ни Фиса Коркодинова. В него внезапно проличава някаква  кръвна връзка с най-свирепите ни ярославски надзиратели,  дори със Сатрапюк, който ни пращаше в карцера наред.

– Книгата казах! Веднага! Отговорничката на седми вагон! Какво се туткаш? Веднага книгата тук! Че иначе така ще ви обискираме, че ще ми плачете всичките! Ей, Мишченко! Веднага намери книгата. И целият вагон – на карцерно положение! Ще ги науча аз как ще ми нарушават режима по време на пътуване!

– Всички ей натам в оная половина! – командва дебелоносият Мишченко, избутва ни наляво и с професионално умели пестеливи движения започва да ни претърсва.

Тамара Варазашвили възкликва възмутено, понеже я е блъснал доста силно – но все пак без да повишава глас:

– Протестирам! Никой не е нарушил режима. Във вагона няма книги. Другарката рецитираше наизуст.

Възражението й вече наистина вбесява Соловей разбойник.

– Вие за идиот ли ме мислите мене бе?! Нямало книга, а? Нали стоях до вагона цял час и я слушах как чете!

– Не четеше. Знае всичко наизуст.

– Тъй ли? За тия номерца и за наглите ви лъжи ще ви карам в карцерно положение чак до Владивосток! Ще видите вие как ще се подигравате на началника на конвоя! За последен път казвам  – дайте книг’та!  Ще си изпатите, сериозно ви казвам!

Отървава ни наглед мудната, но всъщност много оправна Фиса, отговорничката на вагона, не току-така е работила в Нижнетагилския градски комсомолски комитет.

– Разрешете да доложа, гражданино началник – казва тя в стойка мирно, като се старае да укроти басовите нотки в гласа си, доколкото може. – Проверете лично. Наредете да рецитира пред вас. И ще видите, че може и без книга. Много е паметлива, гражданино началник… И ние й се чудим… Направо цирк. Всичко знае наизуст…

На лицето на Соловей се борят различни чувства. От една страна, го е страх да не се изложи, от друга – Фиса много сполучливо избра думата – цирк. Да помниш толкова неща, без да четеш! Бе знае ли ги човек това образованите. Току- виж…

Побеждава любопитството.

– Добре – решава  Соловей. – Дай да ги проверим,  Мишченко,  като  толкова  се натискат. Коя  е тая, дето много помни? Тая черничката ли? Хайде, почвай. Обаче те засичам по часовник: половин час ще ми четеш стихотворения без книга и без да спираш, иначе – целият вагон в карцера. Чак до Владивосток.

Радостни възгласи от всички страни. На всички им олеква. Първо, най-после знаем къде ни карат – във Владивосток! Това поне е нещо. А оттам сигурно в Колима. Там пък ще има безброй възможности за героичен труд и предсрочно освобождаване. Второ, никой не се съмнява в успеха на цирка. Вече е проверено.

– Почни! – командва Соловей.

– Ама вие седнете, гражданино началник – увещава го Фиса. – Ще ви отекат краката, докато я слушате.

– Хм! Сядай, Мишченко… Да я чуем…

Не, няма да им рецитирам Руски жени, разбира се. Нещо неутрално: Евгений Онегин. Роман в стихове. Автор – Александър Сергеевич Пушкин.

Започвам и не откъсвам очи от лицата им. На лицето на Соловей отначало е изписана заплаха: ей сега ще ми се запънеш и ще ти дам да разбереш. След това нарастваща почуда. След нея почти добродушно любопитство. И накрая възглас на неумело прикрито  възхищение:

– Глей ги тия троцкисти-бухаринци, бе! Наистина са много  учени! Виж я, бе, Мишченко – наистина чете като по книга! Я чакай, чакай, ти що спря? Само дотука ли го знаеш? А? Я давай нататък, нататък давай!

Продължавам  „нататък“. Влакът вече е тръгнал, колелетата ясно отброяват онегинската строфа. Някой ми подава скъпоценен дар – глинена чаша с мътна  възтопла  вода.

– Пийни, че ще прегракнеш…

Дебелоносият Мишченко задрямва. От време на време се стряска и тръска глава. Любопитният Соловей разбойник обаче слуша Пушкин с интерес: смее се, където трябва и където трябва се мръщи. Описанието на гостите на Ларини го докарва до възторг.

 

Скотинини с коси сребристи,

с деца по възрасти различни –

от две до трийсет…4

 

– Леле! – възкликва той  иронично, като ме прекъсва, и поглежда  Фиса.  – От две  до трийсет! Добра  работа са свършили!

Вече изобщо не става въпрос за карцерно положение. На тръгване Соловей ни обещава:

– В Свердловск сте на баня. Хубава баня. С много вода. И ще се измиете, и ще пиете. Още малко остава…

 

Лев  Копелев, Раиса Орлова 

 

ЕВГЕНИЯ ГИНЗБУРГ В КРАЯ НА ТЕЖКИЯ  МАРШРУТ

 

Ginsburg copy
Евгения Гинзбург, Лвов, 1960 г.

 

Тя умря на 25 май 1977 година в седем сутринта. Погребахме я на следващия ден..

Нямаше  никакви траурни съобщения. Успяхме да кажем само на малцина.

Вечерта заваля – сив, студен, направо есенен дъжд,  ту отслабваше, ту се засилваше. По обед малката й квартира вече беше пълна. В тясното антре в ъглите  и покрай стените  – шлифери, палта, чадъри.

Ковчегът е на масата в стаята.

Тя е неузнаваема. Шафраненожълта старица. А пък никога не  беше изглеждала стара, дори в най-тежките дни на болестта. Непрекъснато влизаха и излизаха приятели, познати, читатели.  Бивши колимчани и воркутинци, съседи от околните блокове… Пушеше се в кухнята. Хора се тълпяха по стълбището, във входа долу.

В ъгъла на стаята – грамофон. Бах. Тихо.

Синът й Василий Аксьонов, с почерняло изпито  лице, се ръкуваше мълчаливо, движеше се бавно, сменяше плочите.

Изнесоха ковчега  под дъжда.  Автокатафалка,  автобус, няколко леки коли. До гроба я изпратиха  над сто души.

Кузминските гробища. Стари. Просторни. Зелени. Главната алея е широка. Тикат ковчега на нещо като болнична количка. Завихме в тясна  странична  алея. Спряхме. По-нататък трябваше да се промъкваме по пътечките между гробовете.

Потъмнял кръст на гроба на съпруга й Антон  Валтер. До него прясно изкопана в глината яма.

Дъждът спря. Пак отвориха ковчега. Неестествената жълтина на това чуждо лице е още по-наситена. Попитах Вася: „Може ли да говоря?“. Той кимна.

„Тя беше родена за щастие. За да бъде щастлива и да дарява щастие. За да обича и да бъде обичана. Да отглежда синове. Да пише поезия и проза. Да учи студенти. Да учи на прекрасното. А върху нея – млада, красива, жизнерадостна жена – се стоварва такова нещастие, такива беди и страдания, които са сломили мнозина смели мъже; тя изпитва всички ужаси на сталинската каторга, погубила стотици хиляди хора. Там научава и за  гибелта  на големия си син. А след десетгодишен затвор, след  кратък промеждутък на надежда – ново арестуване, нови мъки и присъда за вечно заточение. А после, вече на свобода – смъртта на съпруга й, доктор Валтер, и все нови мъки, нови разочарования. Кратки радости и дълги беди. И накрая мъчителната страшна болест… Но винаги и навсякъде тя си оставаше себе си. Винаги и навсякъде беше истински човек, истинска жена. Също като дърветата в Севера, където тя толкова е изстрадала – дърветата, които растат напук на студовете и ураганите, растат и дават плодове. Така и тя всеки път се извисяваше над нещастията си – работеше, даряваше радост и сама умееше да се радва.

Книгата й се сдоби със световна слава. Тази книга беше първата в колоната, която още продължава и ще продължава. Всички, които оттогава са писали и пишат спомени, които се стремят да засвидетелстват, да осмислят нашето  минало, трагичната  съдба  на  нашата  страна, всички  ние вървим по нейните стъпки. Тежък маршрут е начало на нова глава в нашата обществена мисъл и нашата словесност… Щастие е, че тя успя лично да вкуси поне частица от славата си. Видя Париж, гостува на Бьол в Кьолн. И колко прекрасно се радваше на това свое пътуване… Скръбно е, че не доживя до издаването на втората част.

Тя умираше в мъки. Смъртта й беше избавление от мъките… И все пак това е нелепо жестока смърт, която донесе на всички ни скръб и болка… Но смъртта свърши. А безсмъртието ще продължи. Тя ще живее, докато са живи онези, които я помнят. Ще живее  и още по-дълго, като езика, на който е написана книгата й, и езиците,  на които тази книга е преведена и ще бъде преведена“.

После говори Зора Ганглевска, бивша есерка – нисичка побеляла жена, говореше тихо, с безизразен глас:

„… Когато при нас в  Колима пристигна  затворнически етап, тогава работех в болницата като  сестра, няколко жени я донесоха много болна, изтощена. Трескава. Донесоха я и казаха: „Излекувайте я. Женя трябва да живее, непременно трябва. Тя ще напише за всичко“. Излекувахме я. И всички в болницата много я обикнаха. Оттогава станахме приятелки. И тя живя и писа. Колко много можеше още да напише… Които я познаваха, никога няма да я забравят и винаги ще я обичат. Сбогом, Женя…“.

До ковчега се изправи още една стара приятелка – Вилхелмина Славуцкая.

„Искам да кажа на Альоша (Альоша стоеше срещу нея, висок, красив, разсеян, с шарен каскет) – баба ти, Альоша, започна да пише книгата си като писмо до внук си. Ние всички сме ти благодарни за това. Но ти трябва да си достоен за тази книга. Това е висока чест. Помни баба си.“

… Последна целувка. Удари на чук. Отривисти, надгробни. Дори  в крематориума – този машинно-стандартен цех на смъртта – напомнят за гробищните сбогувания.

… Поменът беше  на същата маса,  на която  сутринта беше ковчегът. Обикновен помен, тъжен и пиянски, когато към края вече всички повече се смеят, отколкото плачат.

Вася си спомняше  как беше ходил с майка си в Париж. Дъщеря й Тоня беше долетяла от Оренбург, където беше на  гастроли театърът й, беше закъсняла за изнасянето и за погребението и беше останала сама на гроба вечерта. На помена разказваше колко обичала майка й гощавките, колко весела била и как заразявала всички с веселието  си.

Някой каза:

– Трябва да пишем за нея. Трябва да пишат всички, които я помнят.

 

 

1 По името  на С. В. Зубатов, началник на Специалния отдел  на полицията (1902–1903). По негова идея се създават легални  работнически  организации под контрола на полицията. Това движение е познато като „Зубатовщина“. Б. пр.

2 Тук и по-долу превод – И. Коларов. Б. пр.

3 Волконская, Мария Николаевна (1805–1863) и Трубецкая, Екатерина Ивановна (1800–1854), съпруги на декабристите  Сергей Волконский и Сергей Трубецкой, последвали своите съпрузи в Сибир. Героини на поемата на Н. Некрасов Русские женщины. Б. р.

4 Лев Копелев (1912–1997) – критик,  литературовед, дисидент, правозащитник и съпругата му Раиса Давыдовна Орлова-Копелева (1918–1989) – руска американистка, критик, писателка, редактор, преводачка. Б. р.

1 коментар