1199
1605

Телеология

AZahariev

Наблюдавате и забелязвате, убеден съм, че хората от вашата среда не гледат телевизия. Хората от моята среда също не я гледат. По силата на своите твърди убеждения или заради увлеченията си по други, по-значими неща. Има и такива, които гледат, трябва да се отбележи все пак. Но те са изключение. Те намаляват прогресивно и закономерно.

Закономерността проличава от това, че повечето хора със самоуважение наистина не гледат вече телевизия. Не бих могъл да се ангажирам със сатистически точни данни, но започвайки да се вглеждам малко по-отблизо и по-внимателно в отказа на моите приятели и познати да включват телевизията си, стигнах до извода, че при тях нивото на търпимостта към нея е опряло в преградата, от която не може да се отиде по-нататък. По-нататък от един праг за толерантността към телевизията. Ще рече от каналите, които излъчват профилирано музика, ядене, пътешествия и животни, които ядат и изяждат други животни. Това последното ми е особено интересно.

Изяждането на животните от други животни е висока естетика. Тогава, когато е заснето и монтирано добре и значи професионално. Поне така ми казват моите приятели и познати, които иначе не гледат телевизия. Придружено от добър коментар, изяждането за тях е приемливата алтернатива на масовата форма на телевизия, която в наше време ни занимава предимно с такива неща като справедливостта и нейното изнасилване, с обществения договор и неговото неспазване, с нередните стъпки на получилите одобрение да стъпват смело и да вървят отпред, пред другите.

Имам си едно квартално кафене, в което съм написал много текстове. Наскоро там монтираха тънък телевизор. На него през цялото време върви „Animal Planet”. Възможно е моят дневен режим да е причината за това съвпадение, но често попадам на едно и също предаване по тази телевизия. То се занимава с лъвските групи в една конкретна африканска територия и с тяхното оцеляване. По начало, ще призная, винаги извръщам глава, когато знам, че ще видя как ловуват лъвовете. Но после и поглеждам. Бездната си е бездна. Тя всмуква.

Това, което ме кара да пиша този текст, е наблюдението ми, че членовете на прайда се представят в тези филми не само като същества, които трябва да бъдат наблюдавани и пазени, тъй като са застрашени, но и като същества с лице и име. Една от ловуващите лъвици се казва Симпа, да кажем. Наблюдаваният и спасяван прайд е общество, в което отделните животни са личности в тези филми. Нищо странно, ще кажете. Да, но в същото време техните жертви си остават само видово определени. Ще дам пример, като се придържам максимално близко до оргиналния текст: „Симпа се приближава към един възрастен бивол, който изостава от останалите. Какви ли са шансовете й? Все пак този изнемощял член на стадото може да й окаже сериозна съпротива и дори да застраши живота й. Тя трябва да бъде внимателна!”

И още един цитат: „Симпа се приближава към импалите, които в средата на сухия сезон утоляват жаждата си на единствения водоем в района. Симпа се приготвя внимателно за атаката си…”

Не ми се иска да се държа неучтиво с вашата интелигентност. Разбрахте ме. Но все пак ще разгърна онова, което ми се ще да споделя.

Лъвът, хищникът явно е не просто индивидуално същество в тези филми, а персоналност. Той има собствено име. Защото е хищник. Докато потенциалната жертва, неговата осъществена или все още неслучила се храна – в тази неизвестност е и интригата на целия разказ, остава безименна. Един бивол, една импала, една безименна твар, която ще спаси прайда. Може и да греша, защото не съм чак такъв телеман, но не съм попадал на филм, в който биволите да са имали имена.

Хищникът е този, който има естественото право на собствено име.

Когато Ларс фон Трир направи филма си „Антихрист”, изправи косите дори и на някои от най-верните си почитатели. Разбира се, както е ясно за всички, изгледали филма внимателно, той е дълбоко християнски във внушенията си. Може би си спомняте как лисицата изяждаше лисичетата си, както си спомняте и другите кадри на природно обусловено хищничество. Отключило се, драматургично, от озверяването на мъжа и жената обаче, да не забравяме! Всъщност тези сцени на естествено зверство трябваше да покажат пропадналото състояние на естеството, а не неговата естественост. Провалът, продънването, припадакът, дошли в света с греха. Това се имаше предвид. Изяждащите се едни други животни, прайдът и биволите, импалите и гепардите, поглъщащата собствените си отрочета лисица са следствие от издънването вътре в творението, причинено от провинението на човека, а не елемент от самата конституция на тварния свят. Трябва да сме благодарни на Ларс фон Трир, че ни го напомни толкова силно и толкова рязко. Както знаем, човекът е този, който отговаря за връщането и на зверовете обратно в естественото им състояние.

Може би с подчертаваната безличност на плячката авторите на филмовите разкази, за които говорих по-горе, преди да стигна до фон Трир, целят приглушаване на усещането за безмилостност, безнадеждност и отпадналост, което създава редът в дефектиралото творение. Може би това, че биволът няма име, трябва да ни освободи – терапевтично – от състраданието към него и от ужаса, който може да ни сполети. Предполагам, че има нещо такова. Но не спирам да се учудвам защо толкова мои близки и познати се гнусят по принцип от телевизията, но гледат с охота пак и пак историята с бивола и прайда. Защо така силно ни се харесва да проследяваме края на плячката?

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статия„Умерената” класа на Мюриъл Спарк
Следваща статияЕкзотичният образ на българина
в чужбина