0
3512

Тетрадката от 70–80 листа

Да откъснем последния лист от календара е на пръв поглед обикновено действие, дори обичайно, направили сме го единайсет пъти през тази година. Но не е съвсем така. Заредено е с чувства и мисли, каквито не съществуват, когато механично сме откъсвали листовете на месеците през годината. Този последен лист от календара е много повече от лист хартия, той е попил надеждите и преживяванията ни, живота ни. В него е концентрирано всичко, което се е случило. Той е напоен с живота ни през отминалата година. Припомняме си безброй неща, които сме преживели, радостни и тъжни, усещаме вихрения бяг, как бързо са отлетели дните, как внезапно сме се озовали пак до последния лист.

Спомените за изминалата година в нейния последен ден не са като другите спомени, те сами нахлуват в съзнанието ни, сменят се, всичките ни изглеждат сякаш са се случили преди седмица – две. И пролетта е била преди седмица с нейните надежди, и лятото с неговите приключения, и есента с нейната бавна умора, и началото на зимата, която изтрива есенната пъстрота. Нашите крачки през годината – през локви от топящия се сняг, през напечените улици, през окапалите листа и по заледените хлъзгави тротоари. Срещите ни с приятели, към които радостно сме бързали, разговорите с тях, от които не ни се е искало да си тръгнем. Или когато не е оставало време да се спрем и да си поговорим с някой човек, защото – нали – винаги нямаме време. Обикновено нямаме никакво време. Най-често бързаме, сякаш нямаме търпение да стигнем до последния лист от календара. И днес, когато вече сме пред него, го откъсваме с тъга. Могло е да не бързаме, могло е да се вслушваме и вглъбяваме по-дълбоко в разговорите, в работата си, в мислите си, в чувствата и преживяванията си. А ето на, годината е преминала мимолетно, всички нейни дни, които са били толкова много в началото, са се изнизали като една седмица.

Това не е само наше усещане, защото живеем в забързано и динамично време. Преди близо три хилядолетия цар Давид е казал: годините ни се губят като звук… защото минават бързо, и ние летим. В този бяг през годините всъщност е смисълът на нашия живот – той се осмисля именно от това, което преживяваме през всеки изминал ден.

Ако бихме запазили всички последни листове от календарите, би се получила една не съвсем дебела ученическа тетрадка от 70–80 листа. Какво да запишеш в такава тънка тетрадка. Какво бихме написали в тази тънка тетрадка, ако учителката по литература ни постави тема „Как ще преживея живота си“, или „Какъв смисъл ще вложа в живота си“, или „Удовлетворен ли съм от живота си“. Едва ли някой би се съгласил да пише съчинение на подобни теми. Когато животът е пред нас, ние просто го живеем, без да се замисляме много, защото всъщност той ни води, той, а не ние определяме посоката и целите, той казва какво да ни се случи и ние го приемаме. Когато животът е изминал, също не бихме писали с удоволствие на такава тема, защото едва ли бихме добили кураж да признаем несполуките си, а щастливите мигове са толкова съкровени, че не бихме искали да ги описваме на хартия. И се оказва, че тетрадката от 70–80 листа може да се окаже даже голяма. Защото онова, което можем да запишем в нея, е толкова малко. Няколко изречения. Понякога дори едно изречение.

Наскоро четох разказа на протестантския пастор Харалан Попов „Изтезаван заради вярата си“, попаднал в затвора след деветосептемврийския преврат през 1944 г. Той описва как стените на килиите, в които попада, „говорят“. „…В ъгъла на килията стоеше кофа – нашата тоалетна през следващите шест месеца. Тези кофи бяха нещо типично за живота в ареста. Често взимаха капака и вонеше непоносимо. Нямаше нищо освен гол циментов под, на който спяхме, и мръсни каменни стени. Те целите бяха в девизи, молитви, лозунги и цитати, надраскани с нещо остро от предишните обитатели. Стените много приличаха на „дневници“ или летописи на осъдените… По тях можеше да се прочете много за скърбите и копнежите на арестантите преди нас. От онези тъжни драсканици можех да разбера доста за техните характери, кошмари, надежди, мечти… Един, явно писан от католик, надпис гласеше: „Когато влезеш тук, вярвай в Бога и се моли на св. Тереза“. Една Пушкинова елегия беше изписана на руски по цялата дължина на стената. Тя съдържаше три стиха, които запомних. Над вратата някой беше надраскал стара латинска пословица Dum spiro, sperо, което означава „Докато дишам, надявам се“. Стори ми се, че опознах предишните обитатели чрез надписите.“

Днес нямаме тази тъжна и жестока участ. За да не се повтаря онова свирепо време, наистина трябва да се замисляме поне когато откъсваме последния лист от календара. Никога не знаем кой последен лист е най-последен.

След последния лист от стария календар идва първият лист на новия. Вдигаме тост с пожелания. Да бъдем мъдри и отговорни в пожеланията си, да не ги изричаме механично. И да вписваме по някое изречение в онази тъничка тетрадка от 70–80 листа, за да не остане празна.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияТридесетте години преди
и след 1989 г.
Следваща статияТрудов стаж