0
1494

Те, в отсъствие на любов и смисъл

„Нелюбов“

Проблематиката на „Нелюбов“ не е определящо руска и не ангажира с политическо или географско присъствие. Новият филм на Андрей Звягинцев напомня за сюжетите на Микеланджело Антониони от началото на 60-те, загрижени за алиенацията и духовния упадък на материално задоволеното общество, което постепенно се разпада на отделни индивиди, егоцентрирани единствено върху безчувствеността на собственото си битие.

„Нелюбов“ е превъзходен филм, именно защото третира цялата конкретика от социалния климат на един национален „колектив“ като пластове декорация, които могат да бъдат лесно „разопаковани“, докато се стигне до единицата човек в неговата сложност и (не)желание за пълноценно общуване със съседните единици, формиращи изследователската колекция.

Звягинцев ловко се изплъзва от жанровите категории, между които фабулата умело лавира. Мелодрамата по руски, крими интригата и елементите на психологически трилър са само подробности от пейзажа в един емоционално мразовит околомосковски сюжет, който увлича именно с хладнокръвното си отстранение и натрапчивата безстрастност на персонажите си. В унисон с тяхното „отсъствие“, „Нелюбов“ е студен филм, който поразява право в центъра мишената на съществуването.

Борис и Женя се развеждат. Те имат поведение на хора, които никога не са (се) обичали, попаднали са в капана на някакъв брак и най-сетне се чувстват освободени от него. Но… никой не иска да поеме грижата за 12-годишния резултат от този брак – съществуването на Альоша звучи като бреме в бъдещето щастие на всеки от бившите съпрузи. Момчето чува среднощния им разговор, а на следващия ден изчезва. Започва издирване, което ни води по стъпките на безсилната полиция и ефикасната гражданска структура, ангажирана с издирвания от частен тип. И докато Борис се страхува, че може да изгуби работата си, а Женя се бои от срещата с майка си след дългогодишна липса на общуване, отсъствието на Альоша се превръща в допълнителна тема за спор между двамата родители, вместо да ги тласне към някаква равносметка.

„Нелюбов“

Ако „Нелюбов“ беше американски филм, той сигурно щеше да се постарае да ни убеди как семейната трагедия предизвиква сближаване на „фронтовете“ или поне води до катарзис у майката и/или бащата. Режисьорът на „Левиатан“ обаче има друго на ум. Извеждайки тази семейна клетка като символ на боледуващата руска душа, Звягинцев използва съдбата на Альоша – едно необичано и пренебрегнато дете, за да подкрепи хипотезата си как липсата на емоции и способност да обичаш са в основата на  „развалянето“ на страната. Без грам състрадание е изграден портретът на съвременното руско общество, съсредоточено върху материалните ценности и абсолютно доброволно обърнало гръб на корените на своята духовност – сведени днес до лицемерие и натрапени християнски правила (като псевдоетическия кодекс на фирмата, в която работи Борис); когато електронните атрибути на модерното време са новите кумири, а сексуалният акт не е по-значим от правенето на селфи.  

Наративният подход в „Нелюбов“ е естетизиран и целенасочено „вледенен“ до степен на замръзване. Звягинцев ни сблъсква фронтално с персонажите си и ни кани да наблюдаваме експеримента по тяхната душевна „дисекция“. Всяко усещане за „пресъздаване“ и „представление“ е изтрито от грубата реалност (и все пак не става дума за документален разказ) на едно случване, лишено от човечност. Монтажът създава контрасти и поддържа две линии на ритъма: драматична – между съпрузите и техните нови половинки, и криминална – в издирването на Альоша, което придава психологическа наситеност на филма. Всеки кадър е като медикамент „с удължено освобождаване“ – докато избледнява в съзнанието ви, придава допълнителни тонове към общата картина.

„Нелюбов“

Някак парадоксално е да гледаме подобен безчувствен сюжет, ситуиран именно в Русия, която познаваме от киното като епицентър на сантименти – стаени и шумно огласявани. Но в трактовката на Звягинцев истинската Русия сякаш е съхранена единствено в самотната природа, която загива изкоренена. Сред безмълвната заснежена картина от началото на филма изплува образът на Альоша – едно момче, което излиза от училище и се прибира само по пътя към къщи; последните останки, незасегнати от индустриализацията, символизират разкриването на една забравена територия. След задаването на тази алегория „Нелюбов“ ни потапя в интригата на семейната драма.

Съществува гледна точка спрямо филма, според която разочарованието като водеща емоция в авторовото решение на сюжета и фабулата превръща резултата в твърде черно-бяла интерпретация на едно сложно съвременно явление, каквото е междуличностното общуване в модерното общество. Възможно е Андрей Звягинцев да е прекалил с мрачните краски, що се отнася до руската реалност, но извън чисто художествените си намерения „Нелюбов“ е и симптоматично наблюдение, което надхвърля етническите и социалните граници. Потресаващо безстрастният тон на повествованието (и особено епилогът с двете нови семейства, който зловещо напомня за утешителните финални думи на Сашенка към Платонов от „Незавършена пиеса за механично пиано“ как всичко ще си бъде по старому) е онази хипербола, която би трябвало да го освободи от всякакви упреци относно реалистичността на изследваната ситуация. Защото този филм е много повече от изумено взиране в моралните ценности на едно руско семейство.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЩе се радвам да споделя моя опит
Следваща статияНасаме с Радой Ралин