0
2635

Тил

Статуя на Тил Ойленшпигел в Мьолн, 1951

Откъс от романа на Даниел Келман, който разказва за легендарния шегобиец и Трийсетгодишната война. Книгата е издадена от „Колибри“, преводът от немски е на Жанина Драгостинова.

Тил Уленшпигел, странстващ артист и провокатор, живее според романа в началото на XVII век, син е на воденичар в едно малко село. Баща му е любопитен изследовател на света, поради което влиза в конфликт с представителите на Църквата и е изгорен като вещер. Тил бяга от селото, придружен от приятелката си Неле, дъщерята на пекаря. По пътя им през унищожената от религиозните войни страна двамата срещат величията на времето: младия писател Мартин фон Волкенщайн, който би искал да опише войната, меланхоличния палач Тилман, прокудената от империята кралска двойка Елизабет и Фридрих Бохемски, драконолога Атанасий Кирхер и още други странни личности, всеки със своята невероятна история. Съдбите им се преплитат и съставят картината по време на Трийсетгодишната война – време, което учудващо напомня на днешното. Нахалникът Тил не иска да прави света по-добър, неговото желание е само едно: да остане безсмъртен. И успява!

„Триумфално завръщане на Келман към историческия роман. Разказваческите му умения наподобяват тези на ходенето на героя Тил по въжето – танц във въздуха, при което всяка рискова ситуация се отиграва с висок писателски професионализъм.“
Ди Велт

„Даниел Келман явно може всичко…“
Нойе Цюрхер Цайтунг

Даниел Келман е роден през 1975 г. в Мюнхен, в семейството на режисьора Михаел Келман и актрисата Дагмар Метлер. Израснал е във Виена, там е следвал философия и германистика. Международна известност му носи книгата „Аз и Камински“ (2003), две години по-късно издава романа „Измерването на света“. Фиктивната двойна биография на математика Карл Гаус и естественика пътешественик Александър фон Хумболд се превръща в едно от най-популярните немски заглавия от 1945 г. насам, от нея са продадени 2,3 милиона екземпляра. Последният му публикуван роман е „Тил“, притча за Трийсетгодишната война, в която главен герой е Тил Ойленшпигел. Келман е и автор на пиеси. За своето творчество получава многобройни отличия, сред тях – наградите „Кандид“, „Пер Улув Енквист“, „Клайст“, „Томас Ман“, през 2018 г. е отличен с наградите „Франк Ширмахер“ и „Фридрих Хьолдерлин“. Живее в Ню Йорк и Берлин. 

Даниел Келман, „Тил“, изд. „Колибри“, 2019 г., превод от немски Жанина Драгостинова

ТИЛ

…Нямало как да знае, написа дебелият граф в съставеното си в първите години на осемнайсети век животоописание, когато той вече беше много възрастен мъж, измъчван от подагра, сифилис, както и с живачно натравяне, което получи при лечението от сифилис, нямало как да знае какво го очаква, когато Негово Величество го изпрати в последната година на войната да издири прочутия шегобиец.

По това време Мартин фон Волкенщайн нямаше дори и двайсет и пет. Като наследник на минезингера Освалд беше израсъл във Виенския двор, някога баща му е бил главен ковчежник при император Матиас, дядо му втори пазител на ключовете на полуделия Рудолф. Всеки, който познаваше Мартин фон Волкенщайн, го харесваше; около него имаше някакво сияние, човек можеше да му има доверие, беше учтив, и то при всякакви обстоятелства и дори неприятности. Самият император многократно му беше засвидетелствал благоволението си и той беше схванал като доказателство за това благоволение, когато граф Траутмасдорф, президентът на Тайния съвет, го извика при себе си и му съобщи, че до ушите на императора било стигнало, че най-прочутият шут на империята бил намерил убежище в полуразрушения манастир Андекс. Човечеството е видяло толкова много неща да западат, позволило е толкова много разрушения, безценни съкровища са изчезнали, но че такъв като Тил Уленшпигел ей така да се затрие, все едно дали е протестант, или католик – тъй като явно никой не знае какъв е всъщност, – това изобщо не бива да се допуска.

„Поздравявам ви, млади човече – беше казал Траутмансдорф. – Използвайте появилата се възможност, кой знае какво още може да излезе от това.“

Тогава, така го описва дебелият граф повече от петдесет години по-късно, той му подал ръката си в ръкавица за предписаната от дворцовия церемониал целувка – и точно така си било, нищо не си бил измислил, макар че обичаше да си измисля, когато се появяваше дупка в спомените му, а пък такива имаше много, защото всичко това, което той описваше, се беше случило почти преди един човешки живот време.

Тръгнахме още на следващия ден, пише той. Бях в добро настроение, пълен с надежда, с очаквания, защото ми се струваше, самият аз не бих могъл да кажа защо, че това пътуване ще се превърне в нещо съдбовно за мен. Освен това бях любопитен да видя червения господ Марс право в лицето.

Това с бързането не беше точно така, в действителност мина повече от седмица. В края на краищата трябваше да напише няколко писма, в които да обясни какви са намеренията му, трябваше да се сбогува, да посети родителите си, да иде при свещеника за благословия; трябваше още веднъж да пие с приятелите, да потърси още веднъж най-милата си от придворните дами, нежната Аглая, за която десетилетия по-късно ще си спомня със съжаление, че не успял да стигне до дъното на душата ѝ, и разбира се, трябваше да подбере точните си придружители. Спря се на трима проверени в битките мъже от Ловковицкия драгунски полк, както и на един секретар от имперския двор на име Карл фон Додер, който двайсет години по-рано бил видял прочутия шут на един панаир в Нойленгбах, където онзи, както било в стила му, злостно изиграл една жена от публиката, а след това предизвикал лошо сбиване с ножове, разбира се, за радост на незасегнатите от случката, тъй като така си било винаги, когато той се появявал: някои пострадвали, но пък тези, които не ставали обект на шегите му, много се забавлявали. Отначало секретарят не искаше да се присъедини, аргументира желанието си, моли, проси, обосновава се със своята непреодолима погнуса към насилието и лошото време, но нищо не помогна, заповедта си е заповед, трябваше да се подчини. Така че някъде седмица след получаването на поръчението дебелият граф и неговите драгуни, както и секретарят, потеглиха от столицата и града на постоянното си местоживеене Виена на запад.

В животоописанието си, чийто стил следва модния тон от младежките му години, което ще рече изкусни арабески и цветущо разкрасяване, с изречения, които тъкмо поради изключителната си витиеватост вече са се превърнали в учебникарски пример, дебелият граф описва бавното и спокойно пътуване през зеленината на Виенската гора: При Мелк стигнахме до синята шир на Дунав, свихме към прекрасния манастир, за да положим за една нощ уморените си глави върху възглавници.

Това отново не отговаря на истината, в действителност те остават цял месец. Чичо му беше приор, така че похапват обилно и се наспиват добре. Карл фон Додер, който отдавна се интересувал от алхимия, прекарва много дни в библиотеката, потънал в една книга на световния мъдрец Атанасий Кирхер, драгуните играят карти с манастирските братя, а дебелият граф прави с чичо си няколко партии шах, изпълнени с такъв величествен перфекционизъм, какъвто никога след това нямаше да достигне; дори по-късно му се струваше, като че последвалите преживявания са удушили дарбата му за играта на шах. Чак в четвъртата седмица от престоя им там го настигна писмо от граф Траутмансдорф, който си мислел, че вече са стигнали целта и го пита дали са открили Уленшпигел в Андекс и кога да очакват завръщането им.

Чичо му дава благословията си, абатът му подарява шишенце със светено масло. До Пьохларн те следват течението на Дунав, след което поемат на югозапад. В началото на пътуването им срещу им идваше постоянен поток от търговци, странстващи певци, монаси и изобщо всякакъв вид пътешественици. Сега обаче страната почна да изглежда пуста. Пък и времето взе да се разваля. Все по-често духаше студен вятър, дърветата переха хладни клони, почти всички ниви пустееха. Малкото хора, които видяха, бяха стари: прегърбени жени до кладенци, мършави старци, клечащи пред колиби, лица с хлътнали скули отстрани на пътя. По нищо не се познаваше дали тези хора са спрели за кратка почивка, или по-вероятно тук встрани на пътя очакват края си.

Когато дебелият граф отвореше темата пред Карл фон Додер, онзи говореше само за книгата, която чел в манастирската библиотека, Ars magna lucis et um brae, свят да му се завие на човек, сякаш се поглеждало в някаква пропаст на учеността; и не, той също нямал никакво понятие къде били младите хора, но ако можел да се осмели на едно предположение, то тогава всички, които биха могли да бъдат спасени, отдавна били избягали. В онази книга обаче непрекъснато се говорело за лещи, как би могло да се увеличат нещата, освен това се разказвало за ангели, за тяхната форма, за цвета им, за музика и хармонията на сферите, също така се споменавало и за Египет, за бога, това било едно много особено произведение.

Дебелият граф използва това изречение напълно буквално в разказа си. Но тъй като се беше объркал, той твърди там, че сам бил присъствал, че бил чел Ars magna, и то по време на пътуването. Описва как носел творбата в дисагите, което всъщност, както по-късно авторът на бележките под линия с иронична прецизност отбелязва, ясно издава, че никога не е държал в ръце тази огромна книга. Но дебелият граф невинно описва как той вечер след вечер пред набързо стъкмените огньове изследвал забележителните описания на Кирхер за светлината, лещите и ангелите, като изтънчените разсъждения на великия учен почнали да му се струват като възможно най-странния контраст на тяхното напредване във все по-опустошената страна.

При Алтхайм вятърът стана така силен, че те облякоха подплатените си палта и пуснаха качулките ниско над челата. До Рансхофен времето още веднъж се проясни. От една празна и изоставена селска къща те наблюдаваха как залязва слънцето. Жив човек нямаше наоколо, само една гъска, избягала от стопанина си, стоеше с оскубаната си перушина до кладенеца.

Дебелият граф се протегна и се прозина. Местността беше хълмиста, но никъде не се виждаше ни едно дърво, всичко беше изсечено. Чуваше се далечен тътен.
– Олеле – каза дебелият граф, – само това оставаше, да ни връхлети буря.
Драгуните се засмяха.
Дебелият граф схвана. Бил я разпознал, каза той умислено, при което, естествено, сега вече стана крайно неприятно. Просто се бил пошегувал.
Гъската ги наблюдаваше с нищо неразбиращите си гъши очи. Отваряше и затваряше човката си. Драгунът Франц Кернбауер вдигна карабината си и стреля.
И макар че дебелият граф съвсем скоро след това ще види много повече неща, до края на живота си той няма да забрави какъв ужас обзе цялото му същество, когато главата на птицата се пръсна. В това имаше нещо напълно неразбираемо – колко бързо стана всичко, как за миг една здрава малка глава се пръсна на всички страни и се превърна в нищо, как животното направи още няколко клатушкащи се стъпки и после се свлече, стана едно бяло нещо, а после увеличаваща се локва кръв. Докато си разтъркваше очите и се опитваше да диша спокойно, за да не би да изгуби съзнание, той реши, че непременно трябва да забрави всичко това. Но, разбира се, не го забрави и когато половин век по-късно при съставянето на животоописанието си си спомняше това пътуване, картината с пръсната гъша глава надвишаваше с ясността си всичко останало. Трябваше да разкаже случката в някоя напълно честна книга, но не можеше да се преодолее и щеше да я отнесе със себе си в гроба, никой нямаше да научи с каква неописуема погнуса той гледал как драгуните приготвили птицата за вечеря: радостно оскубали перата, рязали и разкъсвали, изкормили тялото и разположили месото над огъня.

Тази нощ дебелият граф спа лошо. Вятърът духаше през пролуките в прозорците. Той трепереше от студ, драгунът Кернбауер хъркаше силно. Друг драгун на име Щефан Пурнер, а може и да е бил Конрад Пурнер – двамата бяха братя и дебелият граф ги бъркаше така често, че по-късно в книгата те се сляха в един образ, – го блъсна, но той продължи да хърка още по-високо.

Сутринта продължиха да яздят нататък. Селото Маркл беше напълно разрушено: пробити стени, паднали греди, развалини и камъни по пътя, до замърсения кладенец няколко старци, които просеха храна. Врагът беше минал тук и беше взел всичко, а пък малкото, което е можело да се скрие, след това бяха прибрали приятелите, а именно войниците на курфюрста, и точно се изтеглили, онова, което успели да скрият от тях, на свой ред било отнето отново от врага.
– Че кой враг? – попита дебелият граф. – Шведите или французите?
Безразлично им било, отговориха те. Ужасно били гладни.
Дебелият граф се поколеба за миг, след което издаде заповед да продължат да яздят.
Да не им се даде нищо, било правилно, каза Карл фон Дорер. Провизиите не били достатъчно, а пък и имали да изпълняват поръчение, дадено им от високо място, то не може на всеки да се помага, това само бог го умее, който в своето безмерно милосърдие със сигурност ще приеме тези Христови хора.
Всички поля пустееха, някои сиво-пепеляви, от големите пожари. Хълмовете превиваха гръб под тежкото оловно небе. В далечината пред хоризонта се виждаха стълбове дим.
Най-добре ще бъде, каза Карл фон Дорер, ако се мине южно от Алтьотинг, Полинг и Тюслинг, надалече от главния път, направо през полето. Който досега не е избягал от селата, е въоръжен и недоверчив. Група конници, която спира в село, и без друго може да бъде обстреляна от прикритие.
– Да, добре – рече дебелият граф, който не разбираше как така изведнъж някакъв си секретар в имперския двор ще има точна представа как човек трябва да се държи във военна област. – Съгласен!
– Ако имаме късмет и не срещнем нито един войник – каза Карл фон Дорер, – за два дни ще успеем да се доберем до Андекс.
Дебелият граф кимна и се опита да си представи как някой съвсем сериозно би могъл да стреля по него, съвсем точно прицелен. И на мушката да е той, Мартин фон Волкенщайн, който досега никому не беше сторил никакво зло, и към него да полети истински куршум от стомана. Той погледна надолу. Гърбът го болеше, задникът му беше наранен от дните върху седлото. Погали корема си и си представи как изглежда един куршум, помисли си и за пръснатата гъша глава, сети се и за магьосничеството с метал, описано от Атанасий Кирхер в книгата му за магнитите: ако носиш в чантата си магнит с извънредна сила, то той би могъл да отклони куршумите и да направи човек ненараним. Легендарният учен сам бил пробвал това. За съжаление, толкова силни магнити са много редки и скъпи.

Когато половин век по-късно той се опитваше да реконструира това пътуване, заради възрастта си объркваше времената. За да намали несигурността си, на това място от животоописанието си вмъкна цветущо отклонение, дълго седемнайсет страници и половина, за другарството на мъжете, които вървят срещу опасността със съзнанието, че точно тази опасност или ще ги убие, или ще ги свърже в приятелство за цял живот.

Пасажът става много известен, без да се отчита обстоятелството, че си е чиста лъжа, тъй като в действителност не се сприятели с нито един от мъжете. Откъслеци от един или друг разговор със секретаря на имперския двор все още се появяваха в паметта му при писането, но що се отнасяше до драгуните, той едва си спомняше имената и изобщо не помнеше физиономиите им.

Само дето единият от тях имаше широкопола шапка със сиво-червени пера на нея, това той още знаеше. Но най-вече виждаше пред себе си кални пътища през полето и усещаше, сякаш е било вчера, тропането на дъжда по качулката си. Палтото му беше натежало от водата. Тогава беше разбрал, че нищо досега не е било така мокро, че нищо не можеше да стане още по-мокро.

Преди време тук имало гори. Но докато яздеше, с болки в гърба и рани по задника, и си мислеше за тях, забеляза, че това знание не означава нищо. Войната му се стори не като човешко дело, а като вятъра и дъжда, като морето, като високия скалист бряг на Сицилия, които беше видял като дете. Тази война беше по-стара от него. Понякога се разрастваше, друг път се свиваше, промушваше се тук и там, беше опустошила Севера, беше се обърнала на запад, беше разперила едната си ръка на изток, другата на запад, после с цялата си тежест се беше затъркаляла на юг само за да може след това за известно време да се установи на север.

Разбира се, че дебелият граф познаваше хора, които си спомнят още за времето преди това, най-вече баща му, който в тиролското семейно имение Роденег, задушен от кашлица, но пък в добро настроение, очакваше смъртта, както почти шейсет години по-късно, задушен от кашлица и пишещ, ще я очаква и дебелият граф, на същото място и на същата каменна маса. Баща му веднъж бил говорил с Албрехт фон Валенщайн; високият и тъмен мъж се бил оплакал от влажното време във Виена, баща му отвърнал, че човек свиква с това, на което пък Валенщайн отговорил, че той не искал и нямало да свикне с това лайняно време, изказване, което баща му понечил да парира с особено остроумна забележка, но Валенщайн вече рязко се бил извърнал. Не минал и месец, когато баща му пак намерил повод да зачекне темата, също както и никога не забравял да спомене, че няколко години по-рано бил срещнал нещастния курфюрст Фридрих, който малко след това приел короната на Бохемия и отворил пътя на голямата война, за да бъде пропъден с ругатни само след една-единствена зима и в края на краищата да си отиде от тоя свят незнайно къде, дори гроб нямал.

Тази нощ те не намериха убежище. Сгушиха се на едно голо поле и се покриха с мокрите палта. Дъждът беше прекалено силен, за да запалят огън. Никога досега дебелият граф не се беше чувствал така нещастен. Мокрото палто, което ставаше все по-мокро, междувременно се превърна в неописуемо прогизнало от водата палто, лепкавата кал, в която тялото му постоянно все по-надълбоко потъваше – възможно ли е тинята просто така да погълне човек? Той се опита да седне, но не успя, калта сякаш го дърпаше надолу.

По някое време дъждът престана. Франц Keрнбауер, докато кашляше, подреди като колибка няколко клонки и удари кремъците един в друг, пак и пак, докато най-сетне излезе искра, после още половин вечност се занимава с разпалването на огъня, духаше към съчките, мърмореше магьоснически слова, докато най-сетне в тъмното блеснаха малките пламъчета. Протегнаха треперещите си ръце към топлината.
Конете се уплашиха и зацвилиха. Единият от драгуните стана, дебелият граф не можа да разпознае кой точно, но че държеше карабината до себе си, това видя.
Сенките им затанцуваха на светлината на огъня.
– Вълци – прошепна Карл фон Додер.
Втренчиха се в нощта. Внезапно графът беше обзет от чувството, че всичко това трябва да е сън, и то беше толкова силно, че в спомените му изглежда така, сякаш действително е било сън и като че веднага след това той се събужда, на светлото утро, сух и наспал се. Не би могло нещата да са се случили по този начин, но вместо да се мъчи да си спомня, той вмъква дванайсет страници художествено преплетени изречения за майка си. Повечето са чисти измишльотини, защото слива образа на далечната и коравосърдечна майка с този на любимата си гувернантка, която се е отнасяла към него по-нежно от всеки друг, освен може би слабата и хубава прислужница Аглая….