Тимбукту е тих, вратите са затворени, улиците – празни. Религиозните фундаменталисти вдъхват ужас в целия регион. На фона на униженията и жестокостите „Тимбукту” разказва за мълчаливата борба на хората и за несигурното бъдеще на децата. Режисьорът Абдеррахман Сисако предлага едно великолепно произведение, рядко съчетание между филм на „войнстващия хуманизъм” и поетично-метафоричен полет. Изкуството, като оръжие срещу мракобесието и фанатизма.
„Сияен, лиричен и поетичен, „Тимбукту” на Сисако постига това, на което е способна само най-висшата форма на изкуство – от ужасите на войната извлича трайните истини. С впечатляващото операторско майсторство на Софиан Ел Фани, съвършения монтаж на Надя Бен Рашид и изключителните изпълнения от целия актьорски състав Тимбукту трогателно представя човешкия стремеж към устояване на ужасите и несправедливостите на абсолютизма.”
Раша Салти, МФФ Торонто
Вие сте мавританец, правите френски филм и снимате в Мали. Понятието „граница” изглежда не ви касае. Да хвърлим поглед назад, към началото на кариерата ви…
Абдеррахман Сисако: Роден съм във Франция и живея в Мавритания. Отидох в СССР на 19 години, за да уча кино. Останах там дълго, почти 10 години. Дипломният ми филм „Играта” беше показан в Кан през 1991 г. и след това Canal+ го купи. Канех се да замина за Монреал, когато подписах този договор в Париж: 23 минути, по 2000 франка минутата, което правеше 56 000. Получих ги на ръка, защото нямах банкова сметка – по онова време живеех в Москва. Това ми позволи да продуцирам следващия си филм „Октомври”.
Откъде идва страстта ви към киното?
Всъщност никога не съм бил киноман. Когато бях млад, в киносалоните в Мавритания показваха предимно индийски и кунг фу филми, както и спагети уестърни. Много бързо се увлякох по кинематографичните средства и особено по изображението, в уестърна например. В този род киноистории освен битките с индианците съществуваше и преследването на справедливостта, което винаги ме е впечатлявало. Мога да кажа, че уестърните са ми оказали най-голямо влияние. От друга страна, приказката и словесният изказ много ме интересуват – смятам, че те са в основата на комуникацията. Аз идвам от култура на устната традиция. Ние нямахме книги, нито библиотека, така че се зареждахме с историите, които ни разказваха. И мисля, че вложих тази традиция в киното си. Не всичко трябва да се покаже. Мълчанието е важно и да „не казваш”, също е разказ. За този, който слуша, и за онзи, който гледа. Когато бях в киноучилището, не се чувствах достатъчно „култивиран” в западен, европейски смисъл. Но това, което другите не могат да доловят, е, че то не ми беше и все още не ми е непременно необходимо.
А какво кино ви допада днес?
Киното е език. Хората се опитват да го усвоят, за да разказват истории, според тяхната си чувствителност и културен багаж. Африканските кинематографисти се различават в стила си, също както и европейските. Същото е и с школите – нито една „школа” не може да те научи как се прави филм. Киното ни разкрива нашата собствена интонация, а ние „материализираме” ценности си чрез него. Да правиш филм е като да избереш между два жанра, поне що се отнася до американското кино: има филми, които канят, и такива, които налагат. Вторите са дело на филмовата индустрия. Аз предпочитам първите, които канят зрителя да се присъедини и да участва, в известен смисъл да създаде собствения си филм.
Наложи ли се да направите журналистическо проучване, за да изградите образите на персонажите в „Тимбукту”? Защото нито един от тях не е еднозначен…
Разказвам за човешкото същество в падението, както и във величието му. Не съм правил точно проучване. Но след като написах сценария, имах нужда да се срещна с хората, които бяха станали свидетели на събитията, за да поставя финалния щрих.
Изглежда храните особена любов към Мали. Първо „Бамако”, а сега и „Тимбукту”…
Аз просто израснах в Мали, в Бамако. А що се отнася до Тимбукту, получи се по-скоро случайно, защото градът е бил окупиран и освен това е нещо като символ. Но всъщност кадрите са заснети в Уалата, негов град близнак в Мавритания. Правих проучвания за снимки на място, но в Тимбукту (или Tombouctou, както се нарича в Мали), ситуацията беше доста напрегната. Не исках да създавам поводи за самоубийствени атентати. При това архитектурата в двата града е доста сходна. Вътрешността на джамията е в Уалата, но екстериорите са от Тимбукту. Наложи се да доведа в Уалата малийци, които живеят в други градове на Мавритания, и да отида до бежански лагер на туареги – малкото момиченце във филма идва от там.
Как избирате участниците във филмите си?
Срещам се с хората. Избягвам да ги карам да четат сценария, а по-скоро се опитвам да установя отношения на доверие с тях.
Епизодът с футболния мач без топка е чисто кинематографична идея…
Да и той беше важен, защото по същество този филм говори за три неща. Най-напред за справедливостта, както по време на процес, когато някой казва, че „ще стане бързо”. След това – забраните. Трябваше да се материализират всички тези забрани, като музиката, футбола, с произтичащите от това противоречия. И накрая да се покаже съпротивата, по един поетичен начин. Нямало е борба срещу окупаторите, Сервал е освободил града. Но е съществувала идеята за съпротива, като девойката, която пее крещейки. „Да останем заедно”. За мен идеята за тази съпротива е много важна, основополагаща.
Интервю на Laurent Aknin и Yves Alion
Превод: Екатерина Лимончева
Можете да гледате „Тимбукту” в рамките на 19-ия София Филм Фест, на 16 март в кино „Люмиер” и на 22 март в Дома на киното.
Роден през 1961 г. в Мавритания, Абдеррахман Сисако живее в Мали и учи кино във ВГИК Москва. Дипломната му работа The Game (1989) е представена на Седмицата на международните критици през 1991 г. През 1993 г. режисира късометражния October, представен на фестивала в Кан като част от секцията „Особен поглед”. Сисако става един от най-значимите кинотворци на континента с Life on Earth, представен на Петнайсетдневката на режисьорите през 1998, и Waiting for Happiness, част от „Особен поглед” през 2002 г. и носител на наградата на международната критика. През 2006 г. Bamako също е представен в Кан, извън състезателната програма.
