2
1403

Тихите часове

DEnev

Понякога и в София става тихо. За кратко. Нощем.

Има и такива милостиви часове през денонощието. И ти се струва, че сякаш е започнал да тече някакъв нов, непознат, 25-и час.

И тогава се чува как капят листата.

Чува се как падат последните орехи.

Единствено тогава се чува листопадът – истинският учител по смирение.

Скоро ще духнат големите ветрове, които ще отбрулят и последните листа преди зимата и всичко ще оголее и обосее.

И ще настъпи зимата – страшният сезон на равносметката.

Но сега е тихо. Сега е 25-ият час.

Добре е тъкмо в тези тихи часове да имаш книга като тази, за която ще ви разкажа нещичко.

Защото някои книги трябва да се четат при абсолютна тишина.

В тази книга един син разказва за своя баща. Първият му спомен е от люлката – колкото и да не ви се вярва. Двамата – момчето и бащата – се гледат учудени един от друг. Учудването на синчето в люлката е разбираемо – образът на бащата е първият образ изобщо, който запечатват очите му. Учудването на бащата също е разбираемо – той е едва двадесетгодишен, сам той почти хлапак.

Нещо повече. Авторът признава, че никога по-сетне през живота си не е видял по-прекрасен образ от този, първия, който запечатват очите му, от надвесения над люлката лик.

Защото, казва авторът, този образ беше икона.

Още с първото отваряне на очите си детето се сблъсква с онова, което ще предопредели целия му по-нататъшен живот.

„Крайно горд съм от мисълта, че първият образ, който имам от земния свят, е едно човешко лице. Гледайки лицето на един човек, аз видях Бог. А този, който гледа Бог, вижда целия свят. Иисус Христос се е въплътил, за да ни разкрие човешкия облик на Бога. Той ясно ни казва: „Който е видял Мене, видял е Отца”. (Йоан. 14:9) Най-добрият образ на Бога винаги е човекът.” – пише авторът.

Тук има една подробност, която обяснява чудото на това първо видение. Бащата на момчето е свещеник, обикновен селски свещеник на село от двеста души, които живеят в дървени хижи, пръснати върху планинските склонове на разстояние от трийсет километра, колкото е дълъг град Париж. Това обяснява защо лицето на бащата прилича на икона. Неговото семейство живее в крайна мизерия, а бащата всеки ден препуска пеш по тези планински склонове, за да обгрижва енориашите си; и от чисто физическото усилие, и от крайната мизерия, в която живее, той е станал почти безплътен, станал е ангелоподобен. „Тъкмо поради ангелската си липса на тежест, всеки път щом той тръгваше или се връщаше, се чуваше само лек шум, като от трепване на копринени крила.” – свидетелства синът.

Бащата препуска с тежките си обуща като някой христов кон по планинските  пътища, расото му е добило ръждив цвят от дъжда, от ветровете и снеговете. Но свещенството за него е дълг. Защото в неговото поколение всички мъже назад в годините са били свещеници, свещеник след свещеник и така цели пет века. „Раждахме се свещеници, както някои се раждат крале”, съобщава авторът. И признава: „Никога не видях баща си без расо”.

Зад това кратичко признание се разкрива целият величав смисъл на един живот, посветен на Бога. Величав е особена дума, побрала в себе си и небето, и земята. Или както пише авторът: „Независимо от върховното щастие да е служител на небето, земният живот на моя баща беше ужасно тежък и скръбен. Всяка година моят баща ставаше все по-кльощав. И все по-безплътен. По-нематериален. На тридесет години косите му напълно побеляха. Зъбите му паднаха. Заради нищетата. Заради недояждането. Заради умората.”

Но тази книга не е поредната добра или много добра религиозна книга. Тя не проповядва, не богословства. Тя преди всичко прави това, което правят всички големи книги от световната литература – просто ти дава куража да си човек, въпреки политическите и военни мелници на времето. Защото тази книга е писана от голям поет.

Поради мизерията синът не успява да отиде да учи в семинарията. Свещеническата щафета е прекъсната. Но за сметка на това успява да стане поет.

Какво е поетът? Ето отговорът на автора:

„Бях дете поет и участта ми бе в това да виждам дълбините на нещата. Както другите хора го правят чрез рентгеновите лъчи. Поетът е човешко същество, което живее на този свят, за да разбули конвенциите, правилата и думите, за да вижда и да показва на другите какво е скрито там. Поетът смъква всеки етикет, за да види какво има отдолу. Другите хора се задоволяват с това да гледат етикета.”

Ето от такъв човек е писана тази, впрочем, блестящо преведена на български книга.

Но вече е време да свалим картите. Книгата се казва „От 25-ия час до вечния час”. Неин автор е К. Вирджил Георгиу, голям румънски писател от коляното на Мирча Елиаде, Емил Чоран и Йожен Йонеско. Тя ще бъде в книжарниците до дни.

По-горе не бях съвсем точен. Авторът в крайна сметка става свещеник, макар и чак на петдесет години. За да спази завета на дедите си. И защото знае, че пред лицето на Бога живите и мъртвите са едно. И че докато служи Светата Божествена литургия, наред със светците и ангелите, в олтара невидимо ще присъства и неговият баща, трагично загиналият в годините на Втората световна война обикновен селски свещеник. Подобно на цял сонм свои събратя.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияСмесване на културите в джаза
Следваща статияОт билото на планината

2 КОМЕНТАРИ

  1. За мен винаги е било загадка не само 25 час (той явно е МЕТАФИЗИЧЕН) но и липсата на 24 час. Не съм видял часовников дисплей да изпише 24 часа и две минути примерно!
    Още по-невероятно е как в това нелинейно време НИЕ го измерваме линейно!;
    Дори няма денонощие, което да е 24 часа! Още по-смутително е , че сума ДЕН+НОЩ като време никога не е равна на НОЩ+ДЕН!