0
2638

Ти го каза

Кони Палмен

Откъс от романа, посветен на Силвия Плат и Тед Хюз – една от най- драматичните двойки в света на литературата (ИК „Колибри“, превод Иглика Василева ван дер Хайден).

Заглавието на романа  е препратка към отговора на Исус на въпроса на Юда „Да не съм аз, Рави?“. След самоубийството на Плат феминистките среди представят съпруга ѝ като злодей, предател и заложник на мита около нея. Романът е изграден като вътрешен монолог на британския поет, инспириран от последната му стихосбирка „Писма за рождения ден“ (1998), в която той за пръв път разкрива своята версия за взривения брачен съюз. Гласът на твореца прелива в гласа на наранения съпруг, „плячка на лешояда на вината“ и на жадната за сензации публика. Палмен умело пресъздава поетическата му стилистика, вплита хармонично биографични факти, цитати, спомени и размишления и читателят неусетно забравя, че написаното е плод на авторовото въображение.

Кони Палмен е родена през 1955 г., учи философия и литература в Амстердамския университет и започва да пише още като съвсем млада. Първият ѝ рoман, „Законите“ (1990) е отличен с престижната Дъблинска литературна награда IMPAC. През 1992 г. Палмен става носител на отличието Европейски роман на годината. Следват „Приятелството“ (награда АКО и наградите на холандската и белгийската читателска публика), „И. М.“ (наградата Аквариус, 2012), „Наследството“, „Искрено ваш“ (ИК „Колибри“, 2013), „Луцифер“, издадени в над двайсет страни. „Ти го каза“ (2015) е удостоен с престижната холандска литературна награда Либрис (2016) и е преведен на множество езици.

„Ти го каза“, Кони Палмен, ИК „Колибри“, превод Иглика Василева ван дер Хайден

Ти го каза

Убеден съм, че само чрез силата на въображението можем да слеем в едно нашия тъмен и понякога зловещ вътрешен свят и обективната, рационална реалност вън от нас, да обединим онова, което на пръв поглед изглежда разединено и непримиримо, мъжкото и женското начало, доброто и злото, деструктивния и съзидателния импулс. В историята на човечеството истинските поети и писатели не правят друго, освен да говорят в стихове и в проза за тази опасна, труднопостижима, но изцеляваща способност. Трябва да се изправим очи в очи с личните си чудовища, да опитомим вълците, да открием в лабиринта на душата си Минотавъра и да го убием, защото, не го ли сторим, той ще ни погуби. Когато невестата ми – след като безкрайно дълго и търпеливо ме беше изслушвала – откликна остро на нападките ми и заяви, че трябва да престана с наставническите си проповеди, разбрах, че бях проиграл шанса си и бях прекалил с това, което смятах за върховна и свята задача на всеки поет и писател: със Словото да помага на другите да достигнат до подобно прозрение. Ако по онова време тя малко по-често ми беше казвала, че и аз не бях успял докрай в това отношение, че и в моята душа виеха вълци, които не долавях, може би по-рано щях да осъзная колко беше права.

Аз чувах как виеха нейните вълци и бях оглушал за воя на своите. Бях се зачел в нейната драматична история и не разлистих своя сценарий.

Взехме назаем колата на Аурелия и натоварихме багажника с всичко необходимо за стануване в продължение на два месеца сред природата, която никой от нас двамата не познаваше. Малко преди да тръгнем, разтревожена, че не успяваше да забременее, тя отново се консултира с гинеколог, който този път установи, че причината не бе на нервна почва, а физиологична. Диагнозата, че е със запушени тръби, я хвърли в паника, накара я да чувства отвращение от затлаченото си тяло, представяше си какви ли не зловещи картини и превърна последните ни седмици в Бостън в истински ад. Процедурата се оказа много по-проста, отколкото си мислеше, и след това докторът ни увери, че вече нищо не можеше да ѝ попречи да забременее. Когато в един слънчев ден през юли 1959-а потеглихме с колата от Уилоу Стрийт 9 и поехме курс от север на запад, не знаехме, че вече бяхме трима. Дали ще е огънят, или познанието за доброто и злото, боговете все крият нещо от хората, за да могат сътворените от тях същества още малко да им поиграят по гайдата.

Какво се утаява в спомените ни от отминалото време, от годините, дните, часовете, минутите, когато сме заедно и когато сме сами, на път или у дома, от разговорите, впечатленията, кавгите, случките, срещите? Какво се запечатва в паметта и се появява отново в застинали образи и накъсани мелодии и защо точно тези мигове от ежедневния поток биват осветени, за да останат съхранени като снимки и филмови сцени с надписи?

Историята на семейния живот на двама писатели е запечатана в сбита форма в техните творби. Стаите, които обитавахме, бяха обсипани с нашите тетрадки, бележници, записки, ръкописи, машинописни страници, хвърчащи бележки: нейните – подредени в спретнати купчинки или перфорирани и събрани в папки, а моите – хаотично пръснати навред дотогава, докато не решеше да се погрижи за тях и да ги приведе в ред. Смятах, че се подразбираше от само себе си да не отварям писмата, адресирани до нея, и не четях дневниците ѝ и доколкото знам, тя също не четеше записваните от мен случки или идеи за разкази и стихотворения в бележниците ми, макар и да беше ревнива, а след инцидента в кампуса на колежа „Смит“ – и мнителна. След смъртта ѝ, когато разстроен и шокиран се ровех в изреченията, излезли изпод перото ѝ, все обстойни, точни описания на хора, местности, неща – ескизи, с които си налагаше да наблюдава външния свят и да го пресъздава като професионален писател, – и едва се удържах да не се удавя в болката и страданието ѝ, години наред се опитвах да си възвърна личните спомени, да ги отсея като песъчинки през ситото на нейните тъкани, за да останат блестящите парченца злато от чисто и неопетнено време, което е само мое.

Пропътувахме хиляди километри през една истински красива Америка и бяхме неимоверно щастливи. Спасили се от града и от хората, изтръгнати от усамотението на четирите стени, за пръв път от много време можехме да се погледнем един друг, да дишаме свободно, впечатлени от обширните, обработваеми площи в тази страна, от природата, променяща облика си рязко и драматично на всеки сто километра; беше дива и приветлива, величествена и омагьосваща. Планините, прериите, каньоните, пустините и вулканите са запечатали историята, предхождаща раждането на нацията от имигранти, която съхранява спомена за началото на времето, за това каква е била някога, непокътната, ненакърнена и непобедима. Небрежното архивиране на милиони години, извършено от природата, е в пълен контраст със забравата, опиваща този забързан народ, сякаш историята представлява някаква заплаха, от която той не спира да бяга, и щом стъпи на Елис Айлънд, всеки човек започва наново своя живот, без род и родословно дърво, без произход, откъснат от корените си, без наслагванията на своето потекло.

От Онтарио се отправихме към островите в Уисконсин, а след това към Северна Дакота. Всяка вечер разпъвахме палатката – ако успеехме, в къмпинг зона с необходимите удобства и условия, но ако нямаше друг начин, отсядахме на някое закътано място, подходящо за една нощувка. Тя беше също толкова прехласната по красотата и загадъчното излъчване на пейзажа, колкото и аз. Редовно спирахме, за да слезем от колата и да се сгушим един в друг, прегръдка от безпомощност, която само подсилваше усещането ни колко сме нищожни на фона на величествените чудеса. Облегната на мен, казваше, че ѝ е приятно за разнообразие да се чувства напълно незначителна. Единственото, което от време на време помрачаваше приповдигнатото ѝ настроение – обикновено привечер, когато неусетно бързо се свечеряваше, – беше воалът на засилващия ѝ се страх, че може да е безплодна. Колкото по-пустинен беше пейзажът, който прекосявахме, толкова по-често тя се сравняваше със запустяла земя, върху която нищо не смогва да покълне.

Защо ли си спомням за мишката, дето бясно се щураше напред-назад, тичайки из един сух бодлив храст, в хладния лунен пейзаж на парка „Бедландс“ в Дакота? Дребен детайл, би казал някой, на фона на вечността, в която се реем като деца, но си спомням как стояхме там, прегърнати до палатката, бяхме я опънали – капнали от умора, не можехме да продължим с колата – в една забравена от Бога местност, с овъглена от безмилостното слънце земя; в далечината въздухът трептеше от невидима подземна жар, адско място, в което и на двама ни се струваше, че ни дебнеха невидими врагове. Стреснал ни беше шумът, идващ от един бодлив храст, непрестанно, трескаво дращене във вътрешността на трънливата стая за изтезания. Може да е изплашена птица, помислих си аз, пърхаща в тъмницата от болка, или две животинки, пощурели в клетката от тръни, едната, бясно преследваща другата. Ала се оказа самотна мишка, която играеше номер на Дарвин и по неведоми причини – полудяла от нерви или от истинска радост – маниашки прахосваше ценната си енергия.

Паметта има поначало литературен характер. Тя борави с конкретни случки и ги натоварва с метафоричен смисъл, придава символично значение на реални събития, неуморно се стреми да създаде цялостна и непокътната история. Прекалено дълго си забранявах достъп до чисто автобиографичното. И тогава, през онова лято в пущинака – когато все още от инат отказвах да повярвам в субективното, плътно се придържах към максимата на своя ментор Т. С. Елиът и защитавах безличностното в поезията, сякаш животът ми зависеше от това – открехнах вратата към онова, което щеше да се окаже най-освобождаващо за душата ми, но сега, сега, когато не мога да заспя от шума на самотната мишка, осъзнавам, че тогава стоях и се взирах в себе си. Сега, поглеждайки в ретроспекция, знам, че невестата ми по-ясно е виждала всичко това; тя мигновено поемаше външния свят в себе си, превръщаше го в част от своята митология, изпълваше го със смисъл. Стояхме до палатката в тъмното и наблюдавахме един феномен, който никога не бяхме виждали и никога след това не видях. От земята се надигна тъмносиня пара, извиси се бавно като гигантска змия, която сякаш ни следеше, без да ни изпуска от очи. Стояхме неподвижни и си шушнехме, като че така можехме да предотвратим атаката на нещо чудовищно, и аз я попитах какво става. Тя каза – все едно от само себе си се подразбираше, – че това беше злото.

Виж, такава мечка човек трудно може да забрави. След смъртта ѝ често подхващах историята с мечката пред децата, докато бяха малки, и преди да заспят, им разказвах за вълнуващото приключение, което бях преживял с майка им в парка „Йелоустоун“. Как мама и тати се скитат като номади из Америка и след няколко дни път, сгорещени и изморени, пристигат в Монтана. Тъкмо сме били открили, че Фрида е с нас – макар в действителност да не знаехме, че е момиче и че се казва Фрида, – и сме много щастливи и въодушевени, че ще имаме бебе, и разбира се, внимаваме повече от всякога. В Монтана отиваме да видим известния национален парк „Йелоустоун“, където мечките се разхождат на свобода, ядат, кротки като агънца, от ръцете на посетителите, а бебетата и малките деца – по-невръстни от тях двамата – могат да седнат и да „се повозят“ на гърба на някоя голяма кафява мечка, стискат здраво козината ѝ, докато майките и татковците ликуват и правят стотици снимки. Много животни в националния парк са дресирани и обучени да забавляват туристите, дори грабливите птици слушат какво им казва укротителят и по команда се извисяват красиво, след това с перфектно спускане се връщат и с изпънати крачета, като колесник на самолет, кацат върху ръката на господаря си, а за награда за хубавото представление той им дава сочно парче месо. Или по някоя малка мишка. Заедно с майка им сме си били измислили една игра. Да отгатнем колко мечки има в парка и този, който познае точния им брой, печели. Тя казала петдесет и девет, аз – седемдесет и една. В продължение на пет дни пътуваме из огромния парк, от един къмпинг до друг, и броим мечките, които срещаме, две, три, двайсет, трийсет, петдесет, петдесет и четири, петдесет и пет, петдесет и шест, петдесет и седем, петдесет и осем! Но последния ден се отдалечаваме прекалено много. Вече притъмнява, бензинът ни е на привършване, а никъде не се вижда бензиностанция. Ставаме все по-притеснени и неспокойни и търсим табела, която да ни върне обратно в къмпинга. Абсолютно забранено било да се нощува в колата насред парка, защото нощем, когато фотоапаратите не щракат, тези кротки животни се превръщали в истински мечки, много по-опасни, отколкото денем. Аз не можех да допусна, че милите мечета биха сторили някому зло, ала майка им се оказала по-мъдра. Веднага си представила как вестниците разгласяват новината за двама съпрузи поети, открити жестоко разкъсани в потрошената им кола в парка „Йелоустоун“. С последните капчици бензин стигаме до къмпинга с нашата палатка, където нощно време държат мечките на разстояние със запален огън. Но въпросната вечер иначе спокойният къмпинг е вдигнат на крак под тревога. Цари страхотна олелия. Къмпингуващите крещят един на друг за надвисналата опасност: мечките идват! Всички грабват каквото им попадне и предизвикват колкото се може по-голяма тупурдия, за да подплашат животните; удрят със супени лъжици по тигани и тенджери, надуват клаксоните, дрънчат с кофите за боклук и викат колкото им глас държи. Майка им се скрива в палатката, изплашена до смърт да не я сполети заедно с Фрида някаква беда, а аз бързо пренасям всичките ни запаси от храна от палатката и ги скривам в багажника на колата. Стъмва се, луната изгрява и сякаш спокойствието отново се възцарява; вдигаме циповете на спалните си чували чак до носа, колкото и да ни е горещо. Малката брадвичка, която държа до мен, под възглавницата, е прясно наточена, за всеки случай. Посред нощ внезапно чуваме трошене на стъкло, след това шум от скъсани чанти и пликове, точно до палатката ни. Двамата с майка им веднага ококорваме очи. Аз посягам и грабвам брадвичката изпод възглавницата и поглеждам през мрежата на малкото прозорче на палатката. И какво да видя? Няма и на пет крачки от нас една грамадна кафява мечка – най-опасната от всичките – е строшила със силната си меча лапа страничното стъкло на колата ни и се промушва, гъвкаво и плавно като цирков артист, през задната седалка и се оказва наполовина в багажника. Ръмжейки, тя тършува из чантите, кутиите и пликовете с храна, тегли ги навън, къса ги и яде и пие всичко, което докопа. Портокали, супа, микс за палачинки, компот от праскови, „Овомалтин“, хляб, яйца, крекери, консерва боб, пресни пъстърви, вода, мляко, бисквити със смокини. И шоколадови бонбони. Колата се клати неудържимо наляво и надясно, мечката гълта храната и мляска шумно, души, мирише, дъвче и даже сграбчва с огромните си мечи лапи направения от стомана преносим хладилник и го разчупва като консерва сардини. Разтреперани, майка им и аз слушаме звуците, които издава, уплашени, не смеем да се помръднем, да не би да привлечем вниманието ѝ. Всичко трае страшно дълго. До мига, в който се зазорява. Изведнъж пристига кола. Рейнджърът на къмпинга, нашето спасение! Щипем се от облекчение. (На този етап от разказа децата и аз се щипехме, където ни паднеше.) Чуваме как мечката тромаво започва да бяга и се отдалечава от колата ни, но накъде тича да се скрие? Към нашата палатка! Омаломощена от шока, тя диша тежко до брезента, точно до главата на майка им. Примрели от страх, ние се споглеждаме. Не смеем дори да дишаме и чакаме, и чакаме, докато мечката най-сетне се измъква и настъпва пълна тишина, тишина и покой.

Мама беше спечелила – това бе петдесет и деветата мечка.

Децата искаха да слушат все тази история и след време вече не ми се налагаше да казвам последното изречение. Фрида и Никълъс знаеха, че щом в един глас извикаха заветното число, скандираха по този начин, че е време да си лягат. Оправях им завивките, целувах ги, гасях лампата и излизах от детската, изтръпнал от самота и премълчал част от истината.

На сутринта тя се върна от обществената пералня пребледняла и разтреперана от страх. Била чула, че мечката – нейната мечка, петдесет и деветата – същата тази нощ, преди да ни нарочи и да плячкоса храната, убила жена в съседния къмпинг с един-единствен поразяващ удар на лапата. Слава богу, не бях постъпил като нея; останал си бях в палатката, вместо да хукна с викове и ругатни подир мечката навън с миниатюрната брадвичка в ръка и ръмжейки като смел мъжкар, да я гоня. Сега вече наистина искаше да си ходим, начаса, сякаш страшилището можеше, въпреки всичко, да ме убие на място, както си стоях там. Знаех, че когато беше ядосана или уплашена, докато шофираше, емоциите ѝ натискаха педала на газта, затова аз седнах зад волана; подкарах колата и ние напуснахме парка и загърбихме нашата вълнуваща история, оставяйки пълен безпорядък след себе си. Снопчетата мечешки косми, които открих на задната седалка, залепих в изданието на Шекспир, но и те не оцеляха в опожарения ни рай. 

Два месеца по-късно можех само да гадая защо в нейната версия на нашата авантюра тя бе избрала точно мен – персонажа на съпруга – да бъда убит от петдесет и деветата мечка. След доста време, когато едно английско списание публикува „Петдесет и деветата мечка“, приятелите ми и особено сестра ми, шокирани, отново я нападнаха.
– Тя е свободна да пише каквото си пожелае – защитавах я аз. – Това е художествена измислица.
– Нищо при нея не е просто художествена измислица – твърдеше сестра ми неотстъпчиво.

В „Йелоустоун“ все още не знаехме, че е бременна. Бях вмъкнал образа на дъщеря си в разказа, за да удължа колкото се може повече оскъдните три години, през които е живяла с майка си. Предположихме, че е бременна, когато бяхме в Пасадена и гостувахме на Фрида Плат, сестрата на баща ѝ, която тя никога преди това не беше срещала и я попиваше с очи, в стремежа си да открие семейната прилика, да открие себе си. По време на сеансите с д-р Бойшер в Бостън доста бе тропала по ковчега на баща си и разсъненият, всемогъщ Ото все по-често я навестяваше в сънищата и в спомените ѝ. Не се учудвах, че през месеците, прекарани в психоанализа, го чувахме и надвесени над дъската Уиджа, според която, макар да нямаше статута на божество, той беше кралска особа, принц. Не знам кой направляваше пръста, превърнал в хода на сеансите принц Ото в пионка, подвластна на още по-могъща сила и подчинена на някой си Колос. По детски превъзбудена от посещенията на баща си, тя не спираше да задава въпроси, а гласът ѝ звучеше като гласа на седемгодишно момиче, плах, респектиран и писклив от онази самонадеяност, с която момиченцата прикриват страховете си.

Всичко, което споделяхме – своите сънища и идеи, телата си, работата, – ме беше направило сляп за това, което не споделяхме. Също като нея и аз жадувах за пълно сливане и за мен бе истинско чудо да съм в такова съвършено единение с друг човек; тя беше моята жена двойник, така както аз бях нейният двойник в мъжки облик…