Боян Манчев, Свобода въпреки всичко. Свръхкритика и модална онтология, изд. „Метеор“, 2020 г.
Книга от 2 тома по над 500 страници върху Критика на чистия разум[1] си е башка работа, нали? Хайдегер цял живот пише интерпретации на Критиката и едва ли всички те накуп дават този главозамайващ обем. Многото страници обаче, повдигат най-напред въпроса за основанията да са толкова много.
И като се питаме за основанията, неблагополучията на тази книга се откриват не дълбоко вътре в стотиците страници, а още в заглавията, на самата корица. Тук ще се занимая само с тях, но те представят добре всичко написано по-нататък. Трите заглавия, основното „Свобода въпреки всичко“, и подзаглавието „Свръхкритика и модална онтология“, са грешни, тавтологични, не се отнасят до библията на философската модерност. Ще се спра поред на всяко, поглеждайки накратко и към развитието му в самата интерпретация.
„Свобода въпреки всичко“
Въпреки какво? Няма никакво основание да се изписва във водещото заглавие и да се внушава като основен мотив в Критиката това „въпреки“. Свободата е основа, първоначало на Критиката, която изобщо не се занимава с това да ѝ осигурява място „въпреки всичко“. Това „въпреки“ с патетичния акцент „всичко“ е възможно под условието на свободата. Свободата е условие на това несретно „въпреки“, което най-общо книгата обвързва с природния закон и природната необходимост, ако ги наречем така, по един от възможните начини. Защо?
Природата е онтологически регион, за който понятията, в частност чистите разсъдъчни понятия, категориите, са конститутивни. Те изграждат обекта per se, обектността на обектите. Тоталността на обектите е Природа. „Обект – казва Кант – е онова, в понятието за което е обединено многообразното на даден наглед“, т.е. понятието поражда/синтезира/конституира обекти. Аналитиката разкрива обектността като онтологическо измерение, което обозначаваме като Природа. Тази Природа се открива като понятийна конструкция, защото обектите, които са самата Природа, са синтези, действия, които понятията изпълняват.
Но понятието е свита безкрайност. Обединеното в него многообразно на нагледа е неограничено, макар Кант да мисли тази неограниченост чисто функционално, а не предметно. Ето пример: ако имаме понятие „стол“, под него се подвежда неограничено многообразие от столове. Допускането на „неограничено“ е необходимо условие понятието да изпълнява функцията си. То дава възможност, ако видя за пръв път някакъв странен стол, който не съм виждал преди – например столове на Заха Хадид – аз без колебание да кажа „стол“. Тази разпознавателна функция е заложена в понятието, понеже то „сякаш“ покрива безкрайна редица възможни столове, които аз актуално няма как да срещна. Аз като крайно същество нямам достъп до такава безкрайност, дори нямам идея какво това означава, тя е непроницаема за мен. Онова, което гарантира свитата безкрайност на понятието е свободата. „Сякаш“-безкрайната редица наблюдения, която не може да е актуално дадена, е сгъната в понятието. Този предположен по необходимост скок е свободата преди още да започне Критиката, но благодарение на което тя потегля. Но не че аз притежавам свободата или тя е мое качество, по-скоро, както ще каже Хайдегер, обратно, аз съм неин, свободата ме има, аз съм нейна характеристика.
Тъй като мисленето започва с нея, тя е винаги вече предпоставена, за да имаме понятие, оттам и Природа. Онова, което заглавието драматично обявява като „въпреки“ (природна необходимост), е възможно само под условието на свободата. Самата Природа няма как да бъде изведена отнякъде, от нещо предпоставено. Тя е свободна конструкция, разбира се като логическа форма в смисъла на Витгенщайн (и на Кант), а не на емпирична даденост. Това и без Кант остава валидно положение, ако приемем, че Природата на Галилей, Нютон, Декарт формира за пръв път в историята епохално пространство на мисленето; наричаме го модерност и то няма как да бъде изведено от друго. Тук е първото условие за изписване на 2 тома по над 500 страници: като си задал въпроса накриво, като си предположил грешни предпоставки, и 20 тома по 500 страници няма да ти стигнат, тъй като безкраен е пътят за преодоляване на грешки в предпоставките.
Ето и един цитат от самия Кант: „Всяка ценност лежи в употребата (приложението, Gebrauch, има се предвид практикуване, действие) на свободата…“ (AK, XIX, 6611) и „Практическите науки определят ценността на теоретичните; онова, което няма практическа употреба (приложение), е безполезно. Практическите науки са първи според намеренията, тъй като целите предхождат средствата. Но при изпълнението теоретичните трябва да са първи“. (AK, AK XIX, 6612). Тези редове са от 1768–1769 г., нарочно ги подбирам от т.нар. пред-критически период, защото показват, че години преди първото издание на Критиката (1781) Кант е наясно с основните зависимости, които изяснява по-късно: свободата е тема на „практическите науки“ и има приоритет, въпреки че изследването ще започне от „теоретичните“, от спекулативния разум. Могат да се приведат множество подобни цитати, които не оставят съмнение, че без всякаква реконструкция такива именно са съотношенията в критическата философия.
„Свръхкритика“
Този избор също е неудачен, макар да не влиза в противоречие с конкретния си предмет, Критиката. Авторът пояснява какво е свръхкритика: „Затова ще рискувам с още по-крайна хипотеза, а именно: вместо да мисля свръхкритиката като надграждане на или над Кантовата критика, ще търся гена на свръх-критиката в самата критика. А именно – трансценденталният жест като жест на свръхкритиката, доколкото доктриналната част, която би трябвало да се разгърне в пространството, разтворено от делото на критиката, трябва да предположи едно надскачане, едно изстъпване, един ексцес: ексцесът, вписан в самата структура на съществуването“ (стр. 27).
Привеждам този комплициран цитат, защото той достатъчно говори за себе си, без пространни тълкувания, и показва нещо по-широко, именно елементите на усложняване на езика, когато става дума за нещо много просто.
Свръхкритиката е критиката на Кант, която „ретроактивно“ ще произведе „мобилизация на Кант“, която мобилизция ще ни изведе отвъд Кант, но не отвън, а отвътре, чрез свръхкритическото усилване на потенциали при Кант. Като оставим настрана този усукан език, казва се, че четенето, интерпретацията, ще приеме критиката в смисъл на подход на Кант. Но ще ѝ даде възможност да излезе напред, пред себе си, отвъд себе си, без обаче да се отменя, надгражда и пр.
Но това е задачата на всяка свястна интерпретация, не е ли? Тя това трябва да прави. Нещо повече, ако прочитът е сериозен, тя неизбежно това прави. Всеки прочит това прави, така работи интерпретацията. Тя усилва потенциали в обекта си – обикновено някакъв хуманитарен текст, но и по-широко, интерпретации на литература, живопис и пр. Просто тук тази базова херменевтика е изказана на език, който първата Критика с нищо не е заслужила. Не само генералната херменевтична ориентация, но и съвременната философия на езика, в която ситуация, събитие, прагматика са условията именно това да се случва. Ако има нещо като свръх-критика в историята на интерпретациите, пример би била първата книга на Хайдегер за Кант от 1929 година. Тя „мобилизира“, ако прибегнем до тази дума макар и условно, потенциали и отвежда Критиката в посока, която е заложена в нея, но е останала по необходимост потисната. Но Хайдегер едва ли би приел подобен език на онтични метафори.
„Модална онтология“
Авторът или ще развива „модална онтология“, или интерпретация в духа на една „модална онтология“. Какво е „модална онтология?
Модална онтология е всяка онтология. Модалността насочва към „как“, а не към „какво“ (качествени определение) или „защо“ (причини, достатъчно основание), или други въпросителни думи, например „колко“ – тези трите отговарят на таблицата на съжденията и на категориите при Кант, но може и други да се привеждат. „Какво“ обаче е по-представителна, тъй като е въпрос за качества, „столът е дървен“, заедно с или отделно от копулата. В Критиката на нея съответства втората група категории, качество. „Защо“ е въпрос, свързан с третата група, отношение.
„Как“, как нещо е, от друга страна, е въпрос директно за модално измерение – в какъв модус нещо е, по какъв начин съществува, или в какъв модус намираме, разглеждаме, разкриваме, описваме, преживяваме и т.н. нещо (по-добре неутралното „феномен“, тъй като „нещо“ може да подведе към „вещ“, „обект“, а това е вече специфичен модус на феномени). Така „модална онтология“ е тавтологичен израз, както е прочутата безсмислица „златото е жълт метал“. Което се вижда веднага при малка модификация, например „ние, видите ли, ще говорим не за друго злато, а за това, което е жълто и освен това е метал; няма да говорим за друго злато“; а друго злато няма, освен при свободна метафора, в която и петролът, и домашната котка са злато.
По отношение на Кант по-специално, да се говори, че ще развиваме не какво да е, а онтология, е друга безсмислица. Критика на чистия разум е онтология; и какво друго може да бъде? Трансценденталното изследване е онтологическо; и какво друго да е? Категориите са онтологически понятия; и какво друго да бъдат? Различието трансцендентално-теоретично (или емпирично) е онтологическо различие; и какво друго да бъде? Критиката като трактат, критиката като подход, трансценденталната философия като интелектуално усилие – всичките три названия, на книгата и подходите, са названия за онтологическа рефлексия; и какво друго да са? Тази констатация не се нуждае от „свръхкритиката“. Тя може да бъде предложена на студенти, които още не са чували какво е Критиката и какво е онтология.
„Модална онтология“ е израз, който, като много други, може да не изглежда некоректен при първо вглеждане; макар, строго погледнато, да е. Може и да попаднеш на него в някакъв особен контекст и не е нужно да проследявам подобно нещо, тъй като става дума за смисъла му по отношение на Критиката. В основата си Критиката е рефлексия върху модалности в смисъла на модуси на битие на феномени. Това първо ниво на модалност предхожда пътя на аналитиката на знанието и е предположено във въпроса „Как са възможни априорни синтетични съждения?“. Априорните синтетични съждения са съждения за феномени като обекти, в модуса на обекти. Затова по дефиниция, по принцип, Критиката не може да бъде друго, освен онтология. Характерът на онтология е зададен и във формата на по-общия въпрос на Критиката: пита за необходими условия за възможност на (нещо, което се приема за) съществуващо, тоест отварящият въпрос е артикулиран като модален и затова Критиката е онтология. Самите категории, конституиращи обектното в обекта, същността на всеки обект, на обекта Х, както е казано в Критиката, са онтологически понятия. И т.н.
Авторът нa „свръх-критиката“ и „модалната онтология“, се позовава на езиковедска концепция, обозначена като идеогенеза. По принцип семантичната теория на Гийом/Манчев/Тодоров е неподходяща като основа за интерпретация на Критиката на Кант. Би била толкова подходяща, колкото например квантовата механика на Бор или термодинамиката на Бойл. Пътят е обратен, Критиката поставя въпроса за условия за възможността на такива теории. В тях са предположени обективации, а този тип езикознание и семантика не правят изключение. Същото може да се каже за Ернст Блох, като и за друга неудачна отправна точка при четенето на Критиката, Иля Пригожин и Изабел Стенжер. Тяхното разбиране за Кант дори не заслужава да се коментира. Като цяло референтната литература е слабо представителна, основни съчинения върху Критиката са игнорирани или не се познават.
Заключение
Тези разсъждения върху заглавието няма нужда да бъдат следвани от други, отделни, върху самата книга. Тя е проекция на заглавието по всякакви линии и критерии. Аз не мога да прочета повече от 200 страници и дори мисля, че ще попилея част от себеуважението си, ако се опитам. Но в тези 200 страници читателят ще види едно въртене в кръгове, зададени от трите заглавия и аранжирано с драматични думи. На всяка страница четем „радикално“, „парадоксално“, „метатрансцендентално“, „метакритика“, „ексцес“, „хипертетика“, „самонадскачане“, „свръхкритическо действие“, „про-онтологически, свхръхкритически“ и много други. Комбинациите между тях, дори само между тези няколко, пораждат превзета и невротична реч, която с всяко изречение казва поредно „сбогом, съжалявам, че не се срещнахме“ на Критиката. Цялата идея за „въпреки“-то, която визира Кант като борец за свободи в метафизическите висини, подхранва тази невротично-литературна полемика вътре в полето на един фантазиран проблем.
Аз няма да се начудя как може да ти хрумне, че над 1000 стр. върху Критика на чистия разум е добра идея, дори че е в съгласие със здравия разум. Не се и сещам за автори, работещи десетилетия върху Кант, да си позволяват подобно раблезианско производство на текст, пък било то и заредено с енергията на едно „свръх-еди-какво-си“.
Накрая и нещо лично. Моите занимания с текста на Критиката протичат по-интензивно около 10 години, между 20-ата и 30-ата ми година. Последвани са от серия семинари в докторантската ми програма. Всички очакваха, че ще дам дисертация за Кант. Не можех, затова написах за Витгенщайн, но през Кант. По-късно същото се случи с Декарт, пак през Кант. А Критиката все остава встрани, макар че това е Книгата, ако се занимаваш с модерността. Тя стои с мен като лещи, през които гледам; а може да се лъжа, това гледане през нея да е израз на несбъдната надежда или да няма изискваното от нея качество; знам ли?
Независимо от всичко това протяжното ѝ четене е засилвало в мен усещането, че е писана с невероятно внимание към яснотата на думата, изказа, изречението, аргумента. Последвалите Пролегомени и второто издание също демонстрират това усилие към яснота и светлина на значенията. Текстът е труден, но това е временно състояние за читателя, който тепърва навлиза. След него идва ред на разкриващата се яснота на смислите. Накрая и на разбирането, и на трайното усещане, че пътят към простите неща и яснотата е труден път. Те самите не са, но пътят към тях е усилие, често е мъчителен, още по-често остава непрекосен. Пиша този параграф, за да се оправдая пред себе си за десетте дни, посветени на текст, който е воден от друго разбиране за Критиката.
Стефан Попов е професор по философия и социология в Нов български университет. Автор на книгите: Езикът на кухите фрази. Критика на политически метафори (НБУ, 2020), Декарт и математизацията на света („Алтера“, 2017), Атлантис: Дезинтеграция на политически тела („Обсидиан“, 2016), Obiectum Purum: Увод във феноменологията на Рене Декарт („Литературен вестник“, 2015), Публичен процес. Статии Том I и II („Сиела“, 2015), Витгенщайн: Аналитика на мистическото („Алтера“, 2008), NATO’s Global Mission in the 21st Century (Brussels: NATO, 2000), както и на книга за спорт – Модерна ски техника (НБУ, 2019).
––––––––––––––––––––––––––
[1] Манчев, Б. Свобода въпреки всичко. Свръхкритика и модална онтология. София: Метеор, 2020. Публикуваният тук текст представя съкратена и съобразена със сайта Култура версия на рецензия.
