0
956

Този ден

DEnev

Обичам този ден да е такъв. Слънчев, златен, умит от дъжд. Този ден, 24 май, като че ли е инжектиран във вените ни още с първите ченгелчета и чертички в тетрадките с широки и тесни редове. И с портрета на двамата братя на стената в училищната стая. През онези далечни времена, когато двамата братя не бяха още свети свети, а бяха само Кирил и Методий. Но все пак по нещо вече разбирахме, че те са свети свети.

И оттогава, колко години вече, този ден е все такъв, слънчев златен, умит от дъжд.

Погледах от ъгъла на градинката пред Народната библиотека шествието, водено от официалните лица, градинката беше заградена с ленти, а вътре, до паметника, се влизаше само, ако минеш през скенерите, погледах колоните на училищата, които се източваха покрай мен,  срещнах двама познати и си поговорих с тях, а сетне се насочих към жълтите павета. Пред паметника на св. Климент Охридски също имаше венци, а отпред някой беше наредил изработени от картон букви и няколко малки дечица се радваха на високите колкото тях букви, прегръщаха ги и ги местеха по плочите пред паметника. Майките и бащите им ги снимаха прегърнати с буквите, децата цвърчаха като врабчета, аз ги погледах и отминах нататък.

Обичам този ден да е такъв. Слънчев, златен, умит от дъжд.

В градинката „Кристал” се натъкнах на широк кръг от хора, а вътре в кръга един жонгльор описваше жълто като слънце колело с три малки жълти, сякаш златни, бухалки. Най-отпред, върху асфалта, бяха насядали деца. Още по-нататък, където алеята опираше в „Раковски”, изведнъж зърнах сандъчето на ваксаджията. Погледнах прашните си обувки и реших да ги лъсна.

Беше празник и на хората подхождаше да са с лъснати обувки. В този ден – слънчев, златен, умит от дъжд.

После изведнъж си дадох сметка, че ваксаджията, който седеше тук, на ъгъла, изчезна още преди десетина година. И ми стана интересно – откъде ли беше изникнал този. Приближих и качих крака си отгоре на дървената стъпенка върху сандъчето. Ваксаджията с привично движение нави крачола ми, изми с едно сапунено парцалче обувката ми, подсуши я и започна да нанася ваксата.

– Навремето тук имаше един ваксаджия – казах. – Но не съм го виждал от десетина години. Той беше последният ваксаджия.

– Това беше баща ми – каза ваксаджията. – Той почина.  Аз получих инсулт и ме съкратиха. И какво да правя, взех сандъчето на татко.

– Това е сандъчето на баща ти, така ли?

– Да, всичко е негово.

– Правих едно интервю навремето с него – казах.

– Вестникът с интервюто е тук, вътре в сандъчето. Искаш ли да ти го покажа?

– Недей.

Сетне продължих по улицата с лъснати обувки. На този ден на хората подхождаше да са с лъснати обувки. Стигнах до „Славейков”, разходих се между книгите. Едно малко момиченце дърпаше баща си за ръкава.

– Тате, купи ми тази книжка.

– Имаш много книжки. Няма къде да ги слагаме.

– Купи я, бе тате. Аз ще си я държа в ръката. И няма да заема никакво място.

Изведнъж момиченцето видя моите лъснати обувки. И се загледа в тях. И пак задърпа баща си за ръкава. Дори по-силно го дръпна, да се наведе към нея. И му зашепна силно:

– Тате, виж на този човек как са му лъснати обувките.

Аз й се ухилих широко. И без думи щеше да ме разбере. На този ден на хората подхожда да са с лъснати обувки. На този ден – слънчев, златен, умит от дъжд.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияАпология на езика
Следваща статияБурката и страховете български