0
2156

Този неясен (политически) обект на желанието

Заглавието на предлагания кратък текст прави очевидна препратка към филма на Бунюел, но аналогията между творбата и предмета на последващите разсъждения няма претенция да бъде сериозна. Връзката е по-скоро шеговита и остава на ниво наименование – встрани от конкретния сюжет. Но пък умишлено насочва вниманието към ирационалните сили, които, изненадващо или не – след векове на култивиращо просвещение продължават да определят уж важните житейски решения на хората.

Покрай компроматните скандали по върховете на родната политика, разразили се  през последните дни и седмици, отново на висок глас започна да се поставя въпросът „Как е възможно такова нещо”, прозвучаваха остро осъдителни оценки от типа на „Подобно безобразие е абсолютно нетърпимо”, за да се стигне за пореден път до „Това е краят”.

И наистина, ако се съгласим, че живеем в един разумен свят, то никак не бихме приели безогледно скалъпените измислици, които искат да ни омотаят в абсурдните си перипетии и да ни превърнат в малоумни съучастници. Някои възкликват, че ситуацията е не просто недопустима с оглед на установените социални норми и разбирането за лично достойнство, но и дълбоко обидна спрямо самите идейни устои на цивилизацията.

Смешното е, че този взрив на възмущение, както отдавна сме забелязали, не води до кой знае какво по нашите земи. Някои казват, че не е смешно, а е ужасно тъжно, и сигурно имат основание, но в случая е добре, вместо да се депресираме, да останем усмихнати, макар и иронично. Защото така можем да запазим една подходяща кондиция, която ще ни помогне пак да разгледаме причините за окаяното си положение без традиционното самосъжаление, а по-трезво и безпристрастно.

Интересно е, че при нас, напук на нерадостната ни история, в която поводите за несъмнена национална гордост са някъде в далечното минало, у една определена прослойка се наблюдава ревностна идеализация на политическите практики и цели, спрямо която родните политици са стъписващо чужди. Тази прослойка е направила необходимото да се интегрира, поне мислено, в собствените си очи към онова, за което е чела и мечтала, и болезнено преживява неговата липса наоколо в настоящето.

Ако погледне отстрани, човек би казал, че ние – нека присъединим и себе си към страдащите – сме потомци на безбройни поколения честни, всеотдайни, смели и безкомпромисни борци за общественото благо. Пазим заветите им и крачим с техните стъпки, но изведнъж и без никаква собствена вина сме се озовали в кошмарно непривична политическа среда. Сякаш нямаме общо с народа, към когото е отправено „Народе????”, а само с този, който е задал горчивия въпрос.

Всички до един сме като героя и е направо смайващо какви са тия, дето ни управляват. Откъде се взеха и откъде се взима мнозинството, което ги подкрепя? Защо? Че то е срамота!

Този горестен патос обаче замъглява картината и не случайно не помага. За да се появи някаква конструктивна перспектива, вместо упрек от въобразената позиция на една недостижима морална висота, би трябвало несъвършенствата, дето ни тровят живота, да бъдат генеалогично анализирани, а не просто риторически заклеймени. 

Бегла справка би ни припомнила, че световните политически процеси още от легендарни времена, та и до днес, са насочвани и катализирани от твърде разнородни по характера си причинители и мотиви. Лични амбиции са се преплитали с общи настроения и нужди, случайност и закономерност са влизали в парадоксално взаимодействие. Хубавата Елена, мъж с висока чест, но с нисък ръст или пък неуспял художник са давали тласък на събития, предварително заредени с огромна масова енергия и трайно поразяващи последствия.

Без колебание може да се каже, че нито документираните, нито художествено интерпретираните исторически свидетелства дават действителен повод за поставяне на политическото в идеализирана рамка. Напротив, баналният етикет е бил и все още е „мръсна работа”. Макар и с модернизацията на традиционните общества да се установяват правила, в който присъства непременно зачитане на права и свободи в името на мирно съжителство и благоденствие, обликът не просто не е променен, а, както е известно, вече убедено се твърди, че проблемите стават по-големи.

Там, където съвременният обществен договор можеше да бъде даван за пример от идеалистите, започнаха да се появяват тревожни симптоми на порочна толерантност, която поставя под съмнение справедливостта и хуманността на възприетите порядки. Сякаш скроени по човешкия образ в най-хармоничния му вид, те напуснаха разумните очертания и се заговори за обратна дискриминация, диктатура на малцинствата, политика на идентичността и все такива софистицирани, но напомнящи за мрачното минало явления.

Сменят се костюмите, но по същество отношенията остават същите, каквито са били (в Рим преди Христа например). Опитът действията да бъдат подчинени на всеобщо благородно условие води само до козметични промени, които леко тушират чертите на добрата стара воля за власт. И конкретните борби покрай нея. С всякакви средства. Във всеки случай.

Очакванията за сбъднат политически алтруизъм не се оправдават, а и няма как, при положение, че през последните две-три хилядолетия не се наблюдават значими нравствени промени, настъпили у човека. Той все още се върти в омагьосания кръг да се противопоставя на това, което сам представлява, да иска, без самият да дава, да брани утопии, които собственият му живот опровергава.

Последното споменато – утопиите – намира неочаквано богата хранителна среда във всеобхватното виртуално пространство, осигурено от новите технологии. Една лелеяна представа сякаш най-после се реализира и настоява на своята валидност. Ето че може да е чисто и безгранично, прозрачно и нетленно. Как е възможно полегналата накриво гола физика, пистолетът и пачките в нощното шкафче въобще да бъдат част от нашия дигитално възвишен свят? Той трябва да отхвърли подобна ретроградност като организъм, който не приема чуждото тяло.

Дори Бунюел обаче признава, че сюрреалният проект не е успял да осъществи дълбоката си цел за социално преобразяване, а е останал в сферата на художественото изследване. Виртуалната революция също не би могла да разреши същностни въпроси, колкото и мощно да е въздействието ѝ върху всяка област на ежедневието. Нейният добротворен политически потенциал е привиден, зад холограмата ще продължава да ни гледа човешката физиономия, с всичките ѝ непоносими черти. Докато го има човекът.

Някои се измъчват от тази перспектива, но много други ѝ се радват, защото те пък се ужасяват от съвършенството. За тях то е лъжата, то е дяволът. Грешната природа ги успокоява, доколкото съзират в нея нещо вярно, нещо истинско и живо. Идеализацията е манипулация – това им нашепват инстинктите. И няма как, поне донякъде, да не се съгласим. Освен това недостатъците често са чаровни, еротизацията на политическото си важи.

Можем да упрекваме цинизма на реалната политика (за силния всичко е позволено), но ако на нейно място някой ни предлага нереалната, няма как да се разберем. Добре, но готови ли сте да ви мамят, да понасяте корупцията, която ви ограбва, да живеете като нещастно стадо? А вие, които питате, знаете ли как да не е така, имате ли решение или просто смятате, че посочването на проблемите е достатъчно, за да се оправят, простете, но май нещо ни мотаете.

Като се проследят размишленията дотук, лесно може да се направи изводът, че те са в полза на статуквото. Каквото е било – такова и ще бъде. По всяко време и навсякъде. Но този извод няма да е съвсем точен. По-скоро нека кажем: да не се страхуваме от истината, да не си измисляме, да видим по-ясно и честно кои сме и колко приличаме на това, което не ни харесва, да видим то какво е и защо е, тогава можем да разберем как да го променим.

Стоян Радев е роден на 3 август 1971 г. в Смолян. Завършил е НАТФИЗ в класа на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ – Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“), „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Саломе“ от Оскар Уайлд, „Снегирьов“ по Достоевски, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович, „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, „Караконджул“ по Николай Хайтов (Народен театър „Иван Вазов“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“) и др. Има две номинации за „Аскеер“ и две за „Икар“ за най-добър режисьор. Заснел е няколко игрални и документални филма, тв сериал, както и множество музикални и рекламни клипове. За сериала „Четвърта власт“ печели две награди – на Българската филмова академия и на Асоциацията на европейските телевизии CIRCOM.
Предишна статияПомирението на себепознанието
Следваща статияЕрозиращата българска демокрация (I)