0
879

Тополов пух

Вратата на хангара зееше широко отворена. Навън из прахоляка летеше тополов пух, събираше се на все по-големи вълма, колкото очи, колкото юмруци. Войниците пиеха. Пресягаха се, сипваха. Бяха наредили три дървени каси с дъната нагоре една до друга. Разговорите бяха разкъсани, кънтяха в огромното помещение, качваха се до тавана и после слизаха долу.  

– Я докарайте пленниците – извика сержантът. Не беше добра идея, но нищо не можеше да се направи. Беше късно.

Пленниците бяха двама. Тези, дето бяха ги виждали, казваха, че били уплашени. Даже не уплашени, а пречупени. Гледали като кучета.

Докараха ги. Единият беше по-възрастен, с рядка брадица. Той по се държеше. Младият беше направо момченце, той все завираше погледа си в скута, не смееше да срещне очите на никого.

Един от войниците много се беше напил. Беше намерил отнякъде китара и отиде до пленниците, като влачеше китарата като пушка. Застана пред тях, описвайки движения, които на самия него сигурно му се струваха много интересни.

– Я една песен! – каза той. – Може ли да пеете? Изпейте една песен.

Останалите се посмълчаха. Можеше да стане интересно.

Пленниците стояха мълчаливи.

– Пейте! Казах да пеете! – изрева мъжът. Той бутна китарата, изтърва я, тя падна и звънът на струните се разнесе навред из огромното помещение.

По-възрастният пленник разтърка ръцете си. Наведе се и взе китарата за грифа. Пипна струните и изведнъж запя с издуто гърло, с един грапав, топъл като напечена слюда глас.

Песента беше хубава, позната. Всички я знаеха.

Мъжът пееше все по-силно. Погледът му стана друг, суров, силен.

Пияният, дето донесе китарата, стоеше отпред и мръщеше очите си. Опитваше се да не плаче. Но плачеше. И си търкаше очите с ръкавите. Автоматът се люлееше на гърдите му. После той изрева:

– Ти защо пееш моята песен? Това е моята песен. – С много бързо движение свали автомата и стреля в пленниците.

Те паднаха на мръсния под. Под телата им започнаха да се събират локвички кръв – тъмна, блестяща.

Една топка тополов пух, снежнобяла, голяма като глава, влетя като жива в помещението. Понесе се към убитите, стигна ги, залепна в кръвта. И започна да се успокоява, да потъмнява, да се топи.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияБуден и в съня
Следваща статияВ дома на знанието