0
659

Антропология на тоталитаризма (2)

KYanakiev

Но преобърнатостта на местата на частното и публичното в живота, подредеността на всички в различен възрастов, професионален, териториален и т. нар. вид “строй”, за което писах миналия път, не може да се постигне по друг начин освен чрез едно систематично насаждане на всеобхватен, напрегнат и дори истеричав етос на жертвен героизъм, който е според мен и втората най-характерна черта на всеки тоталитаризъм.

Героическата жертвеност, жертвената героичност трябва да се “вгравира” в съзнанието на хората – колкото и парадоксално да изглежда – като безусловно естествения, всекидневен модус на живота. Героичното жертване – това е, което следва да се прави с живота. Всичко друго, което не е борба и жертва, е просто неосъществяване на живота – неосъществен, жалък живот. И тази визия за „героичното самоизгаряне“ се разпростира в тоталитарния “голям разказ” върху цялото историческо време, систематизира се до цялостна интерпретативна картина за историята във всичките й три дименсии.

Така миналото, на което живеещите в тоталитарното настояще се падат наследници, се представя като една непрестанна и обхващала винаги всичко и всички “класова” (или “расова”) война, разделяща цялото човечество на изконни враждебни “лагери”. Нито една, буквално нито една група или персона никога не е била позиционирана иначе освен от едната или от другата страна на историческата “барикада” и значи не може да бъде оценявана като непринадлежаща било към определени “борци”, било към определени “врагове”.

В миналото например няма просто “интелигенция”: всяка интелигенция е или “прогресивна”, или “реакционна”. Няма просто “селяни” – има “близки до работническата класа” и “враждебни” ней селяни – “кулаци”. И най-важното: цялата дейност на хората, каквато и да е била тя, се представя като размяна на удари, като перманентна “битка”, в която построяването на градове, разораването на земи и дори написването на симфонии и поеми е или акт на “победа”, или акт на “поражение” за една от двете воюващи страни.

Нека си спомним, че децата на комунизма у нас имаха една изначално давана им и неоспорима, всеизчерпваща представа за онова, което е ставало в историята ни до 1944 г.: въстания и техните жестоки потушавания, съзнателни и злостни удари върху прогресивните класи и милитаристична съпротива срещу тях, осъществявала се освен с куршуми, също и с перо или четка. И пак казвам: във връзка с тази всеизчерпваща “борба” цялото минало се разчиташе като разделено от “барикада”, така че никой не би могъл да не е стоял от едната или от другата й страна. Ако не всички от едната й страна са били “партизани” и “ятаци”, то най-малкото не може да не са били развълнувани “съчувственици”, “съратници”, както пък всички от другата страна, дори да не са били откровени “гадове”, са били все пак различни по род “слуги на фашистите”, “заден отряд на жандармеристите зверове”, включващ в себе си дори мракобесния поп, користолюбивия народен видиотител – кръчмаря, и садистично назадничавия проклет учител по латински или математика (изглежда това са били учебните предмети, които най-много са затруднявали „борците“ като млади, защото в „пролетарската“ литература точно учителите по тях неизменно са с „фашистки“ възгледи).

Мой колега споделя, че като малък – дълбоко зомбиран от подобна представа за разделеността на всички в миналото на два стълкновяващи се “лагера” – бил същински потресен, когато научил, че в неговия собствен род, макар, слава Богу, да не е имало никакви “фашисти”, не се намерил обаче и нито един поне “помагач” на прогресивните сили. На въпроса какъв тогава е бил все пак дядо му той получил отговор – “чиновник”, а на този какво точно е правил преди 1944 г. – че е “работил”, изучил е баща му и е построил къща. В спомена на моя колега този жизнен образ на потеклото му истински го потресъл. Намерил го буквално като някаква тежка фалшификация – нещо, което, ако въобще може да бъде повярвано, във всеки случай е ужасно комплексиращо. Изпълнил го с горчивия гняв, че изглежда няма историческо потекло, че е плод на люде, проживели в слепота живота си встрани от всички останали, встрани от действителния живот. Защото преди тоталитарното “днес”, в тоталитарно конструираното “вчера” не може да има просто чиновници, търговци, учители, домакини. Светът на миналото е населен с хора, които, каквото и да са правили, трябва да са го правили или като участници в общността на “борците”, или като участници в общността на “гадовете”.

Но именно това втълпяване на едно съзнание за пълна и постоянна, идеща още от изначалието безспорна естественост; колкото и парадоксално е да се каже – първичност на героично-жертвения модус на живеене; на осмислеността именно и единствено на саможертвата, позволява те да се внедряват като саморазбиращо се основание на всеобхващащата мобилизация на хората и днес. Което пък води до естествената денонсираност на частното и органичното, до убедеността, че в това няма нищо чудовищно и несправедливо. Напротив, невъзможно би било да не е така.

Да, след като миналото не е нищо по-малко от една непомерна битка на живот и смърт, то значи настоящето пък е един невероятен “кайрос”, в който животът най-сетне е “спечелил” и сега е неповторимият шанс на “каузата” да се утвърди – да унищожи завинаги и окончателно “злото”. Ето защо тоталитарното “днес” е в още по-голяма степен време за героизъм – време, изискващо саможертване и именно саможертване – не можещо да си позволи обикновен “еснафски” живот.

Жертвата е безусловно оправдана и неизбежна. И всичко, всичко трябва да се жертва: като се започне от по-рано може би естественото, но днес престъпно разполагане със собствения живот и неговите екзистенциални съдържания – любов, приятелства, семейство – които всичките винаги трябва да се пожертват пред тръбата, която постоянно ни зове „на бой”, мине се през жертването на старото “частно” пространство и време, които трябва да се отдадат на “партията-авангард”, за да разположи тя в тях по свое усмотрение квартиранта в дома ти да прекъсне семестъра ти в университета, за да те “извика” на големите национални строежи, и се завърши с пожертването на най-базисни черти на общественото като конфиденциалност и доверие, които пречат на тоталитарната държава да излови и ликвидира “враговете”, които искат да върнат “колелото на историята” назад.

Същинско reductio ad absurdum на този нормативен жертвено-героичен етос ние виждаме тогава, когато извършването дори на съвършено всекидневни и естествени жизнени дейности започва да се изисква от позицията на героичното – като жертва. Както си припомни мой колега през 60-те години в училище ни поучаваха с разказ за това как невръстно китайско дете продължавало да учи уроците си до зори, като за целта през нощта налепяло на бамбукова пръчица светулки, та на тяхната бегла светлина да може да се пребори със затруднението в още неелектрифицирания си в началото на “строителството на социализма” дом. Дълбоко неясно остава тук каква в действителност би била ползата от подобно самозабравено “учене”, ако то би довело в училище едно изнурено от безсъние – от героично безсъние, китайче. Нека си припомним и главозамайващите и постоянно подобрявани “рекорди” на цяла плеяда тъкачки “многостаночнички”, които, особено през 60-те и 70-те години у нас, непрекъснато се надпреварваха да обслужват двуцифрени количества станове във фабриките за текстил. Никой никога не обясни какъв е икономическият и просто обикновеният човешки смисъл от подобно невероятно себеизразходване. Помним само, че за своите мъчно представими трудови “жертви” техните извършителки биваха удостоявани с типично военновременни звания: “герой на социалистическия труд”, “краварка героиня” и т.н.

Третата характеристика на тоталитаризма, която непременно се изисква да е налице, за да бъде съхранявано това уникално преобръщане на публично и частно в полза на безусловната първичност на публичното, на тази мобилизираност на всички, в която органичните общности са разтопени от огъня на жертвено-героическото, е ювенилността. Това може да звучи парадоксално пред лицето на още близкия за нас спомен за маразматичната геронтокрация, която властваше във всички комунистически страни в навечерието на 1989 г. Но ние трябва да кажем, че тази геронтокрация е въплъщение по-скоро на склерозиращия и залязващ тоталитаризъм (какъвто имахме възможност да наблюдаваме само в комунистическия му вариант). Известно е, че в ранните си стадии тоталитарните режими са силно идеологически ювенилни и това е така, защото именно “младежът” е склонен по един естествен начин да не оценява значението на традицията за нормалното функциониране на обществото, да дефинира просто, еднозначно и елементарно нещо като справедливо и поради това тутакси да се заема да го “реализира”. Нему не е позната трагедията в това, че определено осъществяване на “справедливото” в обществената сфера, дори да е такова само по себе си, би могло да има за ефект дълбоки девиации в други области на социалността. И значи неговото реализиране може да се окаже далеч по-лошо, по-несправедливо от отлагането или осъществяването му по друг начин. Младият, с две думи, е естествено по-радикален и поради това духът му е образцов за тоталитарното “героическо”действие. Последното винаги се извършва с “младежки плам” и “младежко безразсъдство”.

Специфично “гаменската” негация спрямо всяка традиция е следователно особено съзвучна с деструктивизма на тоталитарните проекти, а именно “бекярската” необвързаност в семейни ядра и родови линии приема като нещо естествено мобилизацията в милитарни групи и ентусиазмичното себеотдаване.

Изобщо на ювенилния дух на тоталитаризмите е присъщо едно, да го наречем така, бастардско, насилствено експроприиране на бъдещето, което не се наследява от предишните генерации, а именно се отнема от тях. Бъдещето е територия на изцяло“нашите” идеи, на “нашите” замисли, на “нашите” методи. В това, разбира се, е предпоставен и един разрив между генерациите, грижливо “подработван” от либералния антиконсерватизъм от втората половина на XIX век, превърнал дотогавашните “бащи” и “синове” в противопоставени едни на други “ретрогради” и “новатори”. На почвата на този разрив, често истерифицирайки го до крайност, паразитират при своето зараждане както болшевишкият, така и нацисткият тоталитаризъм. В тях от самото начало е инкорпориран един идеологизиран и даже патетизиран ментален инфантилизъм – воля за утвърждаване на непълнолетния като непълнолетен, на заемане на властовата позиция на възрастния, преди да си узрял, и даже защото не си узрял.

Като характерен симптом на този обществен “бастардизъм” тук може да се посочи например специфичният истеричен урбанистичен стил на ранния съветски комунизъм, който разрушава и строи “ново” с подчертана самоцелност и деструктивна емфаза. Старото се руши почти само на основанието на това, че е “старо” (не защото е амортизирано), “новото” пък се изгражда просто за да бъде “ново”. По същия начин характеристично ювенилнае природата на раннототалитарните авангардизми в почти всички изкуства и жанрове. Педагогическите експерименти в ранния СССР (т.нар. “педология”) пък са в посока на разрушаването и преобръщането на йерархията учител-ученик така, както специфичната “физкултурна” емфаза във възпитанието в нацистка Германия е в посока на противодействието на едно интелигентско “израждане”.

В тоталитарното действие трябва да кажем постоянно се чувства една характерна атмосфера на развилняла се и окупирала социалния дом “гаменория”. Надломеността в постоянно подгрявания “героизъм” се нуждае от този “ювенилен” дух, за да се поддържа. Защото човек нито може да се задържи, нито може да бъде задържан за дълго в този режим на горене и самовиктимизация. Постоянното състояние на колективен ентусиазъм просто не може да бъде присъщо на зрелия, на възрастния човек. Той би могъл да хвърля огромни усилия, да е отдаден на работата си, но той винаги е и критичен – трудно може да бъде безостатъчно обзет от някакво “общо” дело. Ето защо атмосферата на тоталитаризма с неговото нормативно овъншняване и масовидност изисква едно неестествено криене на зрелостта, една фалшива “подмладеност” дори на публичните реакции и жестове. Последната е именно ювенилен грим обаче – цяла система от ювенилни “тикове” и нищо повече.

Защото е съвършено безспорно, че макар “младостта” да е “взела властта” и да е измела “стария свят на бунището на историята”, обществото не може да се състои само и постоянно от “младежи”. Колкото и да са подходящи за “горивен материал”, за непрестанния и задъхан “трудов ентусиазъм”, за гръмовитите “победи” на трудовия и културния “фронт”, младежите, в които с най-голяма вероятност може да присъства нормативният за тоталитаризмите героично-жертвен етос, не могат да изчерпят със себе си обществото. Нещо повече – естествени стопани и домашни на всяко общество стават зрелите хора – тоест тъкмо онези, за които и историческият оптимизъм, и пълната самоотдаденост са вече по природа неприсъщи.

Зрелият човек, повтарям, трудно може да се слива в “маса”, в големи групи, той е естествено обособен, индивидуалистичен. Масата от зрялото население на едно общество просто не може да въплъти нормите на тоталитарния живот. Но ето защо тоталитарната атмосфера е дълбинно, основно проникната от една характерна притворност, от едно систематически фалшиво бодрячество. Тя е наситена с особена, театрализирана “подмладеност” – с пресилена радикалност на жестовете и реториките. А мястото на изисквания от тоталитаризма зрял ентусиаст, зрял колективист, зрял оптимист – изискуем, но ненамираем и невъзможен в битието персонаж – се заема систематически от един друг тип човек: от глупака на зряла възраст, само който, оказва се, би могъл и в нея да има тези “качества”, равнозначни в зрелостта на недостатъци. По липса на друг той е “исканият човек”; той и ментално, и физиогномически замества липсващия перманентен ювенил. Тъкмо напротив, човекът на бавния, зрял труд – майсторът, изследователят, критичният, дори и остроумният човек, е основоположно неблагонадежден, екзистенциално непълноценен в “мобилизираното” общество.

Но ако това е така, следователно, тоталитарното общество би трябвало да се определи и като общество на структурната глупост. Глупостта е социообразуваща негова доминанта. Тоталитаризмът, би могло да се каже, е нормативен идиотизъм: идиотско сегрегиране на нормалността.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияНовогодишни фантазии
Следваща статияПрез обръча на езика