0
6137

Трагическият акт

Стремяла съм се винаги да премахвам от писането романтичния му ореол – вдъхновението, което напира неудържимо отвътре и което те преследва навсякъде, Божията диктовка, в която единствено трябва да се вслушаш и просто да я запишеш всред градина с чуруликащи птички и японски вишни. Повтаряла съм винаги, че писането е черноработничество, че е неблагодарен и ежедневен труд, нерядко изпълнен с раздразнение, понякога с досада, понякога с чувство за пълна безпомощност. Че изисква самодисциплина, духовна аскеза, концентрацията на хирург по време на операция, съсредоточеността на свещеник по време на богослужение. Че това състояние не търпи пустословието, дребнавостта на бита, глупостта на снобизма, бохемската фриволност, счетоводителската пресметливост, техническата обиграност. Изисква още интуиция, свобода, обективност, несъобразяване с каквито и да е външни критерии като харесване или нехаресване, успех или провал, известност или забрава. И още – писането е навлизане навътре в себе си, достигането до някакво второ сърце и заставане до него в мълчание.

Много твърдения и заключения съм прочела и чувала за това какво е писането. Самата аз съм се опитвала да търся някакво удовлетворително обяснение на действието на писателя. В крайна сметка разбрах, че както и да се опитвам да го обяснявам и описвам, не мога да изразя същността му, а само обикалям около нея. Както и не мога да цитирам мисъл на бележит писател, която да съм запомнила, защото е успяла да изрече тайната.

И както често се случва в живота, чух определението на писането, което за мен е най-вярното и най-естественото, в приятелски разговор, изречено съвсем между другото от поета Бойко Ламбовски. Обсъждахме творбите на младите поети, участници в конкурса „Южна пролет”, спорехме, съгласявахме се, появяваха се нови разногласия, преодолявахме ги в диалог. И от време на време някой се отплесваше в разсъждения по повод изобщо на поезията, а останалите слушахме. И така Бойко кратко и ясно изрече – писането е трагически акт.

Понякога хората изричат прозрения и самите те не ги забелязват, забелязвам това явление нерядко, когато общуването е честно и сърдечно.

Да, трагически акт е. Ако не е трагически, ако не е пламтящ, е по-добре да не се състои. Ако не е трагически акт, читателят веднага усеща чрез своята интуиция. Това не означава, че резултатът от един трагически акт е да се пише само за трагичното, тъмното, страшното, смразяващото. Напротив, писането на комедия е също трагически акт. На любовна лирика също. Не жанрът го обуславя като трагически акт, нито пък жанрът е следствие от трагизма. Трагическото идва от това, че писането е говорене, което се ражда от мълчанието. Писането ражда нещо, което до този момент не е съществувало, то се зачева в някакво тайнство и неговият край е неизвестен. Неговият завършек не е подвластен на твоята воля. След като започнеш да пишеш, ти вече не си господар, а слуга.

Актът на писането е движение в тъмнина и самота – ти си сам, към никого не можеш да се обърнеш за помощ, движиш се опипом в мрак, от който не излизаш, заживяваш паралелен живот, защото трябва да живееш и в делника, но трябва максимално да се откъснеш от него, заживяваш с други хора, които са реални и нереални, живи и призрачни, понякога ти им казваш как да постъпят, понякога те казват на теб, писането е като да пътуваш в метро, без да слезеш от него в продължение на месеци. Ти си в тунела, чуваш монотонното тракане и свистене, но не знаеш в каква посока се движиш, няма ги външните ориентири, не знаеш кога ще излезеш на светло.

Трагическият акт е този вик – Господи, ето, виж ме, нищожното и никакво творение, не съм цялостен, не съм изцелен, смъртен съм, болен съм от тази смърт, от нейната неизбежност, от страха от нея, раздробен съм, на късове съм, не мога да се събера, не мога да стана цял, не мога да подредя – нито себе си, нито другите, нито света около мен, нищ съм, нищожен съм, никой съм, нищо съм, дойди, ела ми на помощ, прошепни ми, за да подредя този свят и себе си в него, и да си го обясня, за да не бъда вече отхвърлен от света, и от другите, и от самия себе си.

Ти съзнаваш, че пристъпваш към нещо, което е присъщо единствено на Твореца, ти Го молиш за прошка, задето пристъпваш към това, което принадлежи единствено на Него, но също Го молиш и да те подкрепи, защото чувстваш нищожеството си пред Него, задаваш Му въпроси, но знаеш, че трябва да насочиш въпросите навътре в себе си. Чакаш отговора и продължаваш да пишеш, и вече не можеш да спреш.

През това време преставаш да бъдеш ти и не знаеш дали накрая пак ще можеш да бъдеш ти. Най-често накрая ти вече си друг.

Труден е този трагически акт. Лесно написаният текст винаги се разпознава по липсата на сила. Текстът има сила, когато си вложил в него от своята сила. Силата на твоите герои е източена от теб. За да им придадеш сила, ти трябва да им се отдадеш докрай – така както казва Аристотел в трактата си „За поетическото изкуство“: Вълнува онзи, който сам се вълнува, и буди гняв онзи, който сам най-истински се гневи.

Но трагическият акт е също акт на любов. Ти вярваш, че Творецът ще те допусне в Неговата Светая светих. Ти вярваш, че твоите герои те обичат, така, както ти обичаш тях. Ти вярваш, че и читателите на написаното от теб  ще обикнат твоите герои, така, както ти си ги обикнал, вярваш, че те ще ги водят към Твореца, Който е водил преди това теб.

А дали накрая, след последната точка, не настъпва радост? Да, настъпва радост, в която ти не забравяш трагизма на писането. Освен това последна точка не съществува, в края винаги е многоточие, заредено с нов трагизъм.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияУниверсалното детство
Следваща статияНачинът, по който Марк изглеждашe тази вечер