Уважаеми сродници на Екатерина Йосифова, скъпи приятели и колеги,
днес изпращаме една от големите личности, които придаваха смисъл – отново и отново – на нашето съвместно битие, на нашия истински общ живот. За мен като литератор една от важните инициационни акции стана представянето през есента на 1969 г. (петдесет и три години оттогава!) в Кюстендилския клуб на културните дейци на дебютната книжка на Катя „Късо пътуване”. С колегата Атанас Свиленов се опитахме тогава – като едни несръчни гладиатори – да браним новонамерената ни литературна сестра от злостните ѝ местни врагове, да укрепим позициите на оформящата се талантлива кюстендилска художествена група, водена от неистовия Биньо Иванов. Още тогава – като един истински деликатен анархист – Екатерина Йосифова внасяше мекота и деликатност в тези наши продължаващи баталии, отнасяше се снизходително-всеопрощаващо към тях. (Водили сме с Катя дълги беседи за укритото наследство на българските анархисти.)
И така беше през всичките десетилетия на продължаващото да се развива и укрепва наше литературно и чисто човешко приятелство. Определих в една поредица от мои съчинения – посветени освен на Катя и на Иван Цанев и Борис Христов, нейната поезия като едно от големите въплъщения на културата на стоическата нормалност от късната социалистическа епоха, като заредено с нравствена сила поведение – сякаш всичко това наоколо, брутално-идеологическото, не съществува.
Чета сега дарствените надписи на Екатерина Йосифова върху титулните страници на нейните книги, които пазя като скъпоценно достояние. Оставям за себе си „С ОБИЧ”, „С НЕЖНО ПРИЯТЕЛСТВО” и „ЗА ВСИЧКО”, и се вглеждам ето в този надпис върху „Икономична класа. Стари и нови кратки стихотворения” от 2016 г.: „НА МИШО И МАРИЯ, ДОБРЕ ЧЕ ВИ ИМА!”. Ето тази етика на отстояваните от Екатерина Йосифова братски взаимоотношения бе толкова важна, направо безценна през десетилетията. Катя наистина не само я въплъщаваше, но и ни я напомняше непрестанно, актуализираше я – с деликатните си жестове, с удивителните си кратки стихотворения, с безкористните актове на взаимопомощ към новоявяващите се посестрими и събратя по литература.
Определял съм в мои студии основните теми и мотиви в поезията на Екатерина Йосифова, тематичните доминанти тук като едно отстояване на/у/във себе си; целият ѝ път като оставане всъщност у дома, дори не като „завръщане”, а точно като оставане в бабината къща, като непрестанна вгледаност в децата, в делника, като самопотапяне в светлото всекидневие. Колкото по-кратки стават нейните нови и най-нови стихотворения, толкова по-усложнени се явяват тези сплитащи се мотиви, толкова по-благородно-дистантно става личностното присъствие на Катината литературна личност.
Днес с нас остават нейните светли, струящи могъща духовност мъдри послания. Ще продължаваме да получаваме нейните охрабряващи ни насърчения. Ще разлистваме с вълнение и ще четем нейните тънички, но така преизпълнени със съкровен смисъл книги. Вълната от изрази на възхита, които нейната кончина предизвика у толкова много днешни български поети, показа, че Екатерина Йосифова отдавна се е превърнала – подобно на Атанас Далчев и Николай Кънчев след това – в един истински женски поет за/на поетите.
Не казваме сбогом, а до нови срещи във високите спиритуални полета на истинската, голямата литература!
19 август 2022 г.
