0
3330

Тревогата на нашето време

„Бих казал, че идеята за свободата скоро ще бъде понятна само за човеците, чийто инстинкт и интелект са пощадени от всеобщата развала.“ Тази година се навършиха 70 години от смъртта на големия френски писател Жорж Бернанос.

В своя статия, публикувана миналия месец, Уил Дюрант, есеист, ползващ се с много добра репутация в Съединените щати, автор на популярни книги, пасващи на вкусовете на широката американска публика – която държи да попълва представите си за историята и философията от големите кинопродукции – стига до извода, че човешкото общество, изправено пред нерешимата дилема между свободната икономика и дирижираната икономика, е изправено пред избор между робството и мизерията или между мизерията и робството, все едно се е озовало на гигантска люлка.

За голямо съжаление на този брилянтен американски есеист дори Историята да потвърждава тезата му – а опитът на Историята потвърждава всякакви тези, особено когато са доста обобщаващи – нищо не подсказва, че на това не му се вижда краят. Винаги може да се допусне, че хората, дори чрез революции, ще успеят да надмогнат злоупотребите, които налага режимът на икономическата свобода – прекомерното неравенство в богатствата. За сметка на това можем определено да се съмняваме, че хората ще съумеят да се възправят срещу обратната и твърде мощна тоталитарна система; отказвайки се от най-святата и най-опасна привилегия на християнската държава, човекът всъщност се отказва да бъде арбитър между богатия и бедния, а пък отстранявайки и единия, и другия, той всъщност установява равенство в робството.

Вярно е, че миналото, поне досега, не ни предлага пример на достатъчно трайна тирания, за да можем да моделираме по неин образ и подобие морала на поробените народи: а има морал на тиранията и ако трябва да се дадат такива примери, достатъчно е да се прочете наопаки и в обратен смисъл Нагорната проповед или стиховете за Блаженствата. И ако тираниите поне досега не са били чак толкова дълготрайни, причината е, че може би не са били досега нито достатъчно могъщи, нито достатъчно богати.

Щом старите тирани изпразнели касите на държавата, попълнени чрез конфискации, те вече не са имали с какво да плащат на своите полиции. Индустриалната организация обаче вкара в ръцете на тоталитарния диктатор практически неизчерпаеми ресурси. И сега той разполага с изключително скъпи оръжия – сложни и ефикасни – така че обикновените граждани са под обсега им, както под мълнията на Юпитер, докато прословутият американски полиграф продължава да изглежда по-скоро като плод на въображението.

Някогашните нацизми са посягали само на свободите, ала са били безсилни пред духа на свободата. Това може да се промени. Свободата е необходимо благо единствено за онези, които все още са достойни за нея. Дори бих казал, че идеята за свободата скоро ще бъде понятна само за човеците, чийто инстинкт и интелект са пощадени от всеобщата развала. След тях не ще остане нищо.

Онова, което очите ни съзерцават днес, е само прологът на една колосална драма. Дори се питам дали завесата е вдигната. В света има твърде много шумотевица, за да можем да допуснем, че катастрофата е близка. Истинските катастрофи, огромните катастрофи, са безмълвни. Смятаме, че сме в упадък, докато всъщност само леко се приплъзваме по наклонената плоскост, ала много скоро ще се разбием в отвесната стена, гола и гладка. Едва тогава ще се озовем в бездната. Възможно е да не усетим нищо или почти нищо, само от онова леко главозамайване, каквото предизвикват на слизане огромните американски асансьори.

Някои модерни физиолози имат интересни възгледи върху живота и смъртта. За тях нарастването на тревожността е явление, настъпващо в началото, а не в края на човешкото съществуване. Народите, както индивидите, може би страдат повече, за да се родят, отколкото, за да умрат.

Юли 1940 г. 

Превод от френски Тони Николов

Жорж Бернанос (1888-1948) е сред най-изтъкнатите френски автори на ХХ в. и един от най-големите съвременни християнски писатели. През 1929 г. печели наградата „Фемина“ за романа си „Радостта“, а през 1936 г. – Голямата награда на Френската академия за романа „Дневникът на един селски свещеник“ (бълг. превод – 2009 г.), който Андре Малро определя като „една от най-добрите съвременни творби по своята дълбочина и сила“. Впоследствие читателите откриват и неговия първи роман – „Под слънцето на сатаната“ (публикуван през 1926 г., бълг. превод – 2005), екранизиран от Морис Пиала и спечелил Златната палма на кинофестивала в Кан (1987). Бернанос е изключителен публицист, яростен защитник на човешката свобода от всякакви диктатури (фашистки, нацистки или комунистически), автор на вдъхновени християнски есета.