Октавио Пас, „Избрани есета“, съставителство и превод от испански Анна Златкова, издателство „Колибри“, София, 2023 г.
Мексиканският поет и Нобелов лауреат Октавио Пас е познат в България, но повече като име, което върви с групата на големите поети от втората половина на XX век, отколкото като разпознаваемо и конкретно присъствие. Причината, разбира се, е в скромното количество преводи на неговите творби. Всъщност преди трийсетина години излезе книжка със стихове, преведени от Рада Панчовска, но тя остана някак изгубена в бързия ход на тогавашните събития; освен нея има преводи на отделни стихотворения в антологии на латиноамериканската поезия и в някои електронни списания. Освен поет обаче Октавио Пас е прочут есеист, автор на множество сборници, публикувани от 1950-а до смъртта му през 1998 година. И пак преводите на български са малко на брой: три-четири есета в различни издания и по различно време.
Книгата „Избрани есета“ е първото концептуално цялостно издание на български език: „Малка, но представителна част от неговото огромно есеистично творчество“, пише преводачката Анна Златкова. Подборът е направен по осемтомното издание „Събрани съчинения“ на Октавио Пас, осъществено от испанското издателство Galaxia Gutenberg с прякото участие на самия автор, който е предпочел принципа на тематичната (вместо на хронологическата) подредба. Това не може да ни учуди: поетите са известни със страстта да преподреждат старите си творби в нови комбинации според нагласата на мисленето им в различни периоди на техния живот. Но тъй като българският подбор е направен от четири различни тома (І, ІІ, ІV и V) на посоченото издание, ще си позволя да развържа възела на неговата композиция и да представя съдържанието на книгата според биографичното развитие на самия автор между 1950-а и началото на 70-те години, когато са били създадени включените творби.
Две от тях – „Вси светии: ден на мъртвите“ и „Завладяване и колониална епоха“ – са взети от първия му сборник „Лабиринти на самотата“ (1950). По това време, след специализация в Университета на Бъркли, САЩ, Пас е започнал своята дипломатическа кариер – за кратко в Ню Йорк, а после в Париж; това е изключително важен формативен период за неговите естетически възгледи и литературни предпочитания. На този ранен етап есеистиката му е фокусирана върху задачата да представи историята, духа и спецификата на мексиканската култура, и още по-важно – душевността на мексиканския човек, видяна отвътре, но изречена с термини и подходи отвън, от европейската антропология в средата на XX век. Тези две есета обединяват теориите на Клод Леви-Строс и Михаил Бахтин (за духа на народната култура) с модната все още по онова време „наука“, наречена народопсихология. Текстовете са впечатляващи с достъпната красота на своя изказ; те изграждат пъстър, екзотичен и все пак разбираем за европейските читатели портрет на мексиканския човек и неговия характер. Прави впечатление стремежът на автора да обясни спецификата на мексиканската култура тъкмо в пресечната точка на местни (индиански) и европейски (главно испански) традиции.
Втората (и най-голяма) група есета е писана в 50-те и 60-те години; по това време авторът е активен дипломат с мисии във Франция, Индия и Швейцария. Френското културно влияние продължава да бъде водещо (след сюрреализма със силен отпечатък върху неговата ранна поезия той минава през марксизма, от който бързо се разочарова, и екзистенциализма). Престоят в Индия внася идеите на индуизма и будизма в неговото творчество, при все че те могат да бъдат срещнати рядко в направения подбор. Деветте есета от този период са много разнообразни и е трудно да бъдат подведени под общ знаменател. Най-ранното между тях – „Диалектика на самотата“ (1959) – принадлежи откровено към екзистенциалисткия период във възгледите на Пас. Разбира се, става въпрос за един много начетен екзистенциалист, който мисли и пише като разкрепостен европеец: ясно различаваме идеи на психоанализата, възгледите на Симон дьо Бовоар, дори постструктурализма от предните линии на френската култура в края на 50-те години. Що се отнася до пътищата за изход от самотата-като-съдба, те могат да бъдат предвидени, ако добавим малко латиноамериканска романтика към отчаянието на един френски Камю: любовта, поезията и умението да се върнем към прелестната наивност на детството.
По-нататък сред текстовете зачестяват тези, които са свързани с теория и философия на литературата или с оригинални фигури на поети като Фернандо Песоа (чудесен есеистичен портрет на „поета с много лица“) и Андре Бретон, наричан още „Папата на сюрреализма“. Дори само заглавията звучат прелъстително: „Литература и съзидание“, „Смях и покаяние“, „Поетическото откровение“, „Образът“… Тук трябва да отбележим постиженията на превода, направен от Анна Златкова: ясен, точен и в същото време красив.
Последните три есета са от края на 60-те – началото на 70-те години. По това време Октавио Пас е напуснал дипломатическото поприще, при това по демонстративен начин. Потомък на интелектуалци с либерални политически възгледи, той отказва възможността да представлява своята държава, след като тя причинява убийството на десетки студенти по време на протести през 1968 година. В следващото десетилетие чете лекции по латиноамериканска литература в университета на Кеймбридж, в Харвард и Корнел. Продължават да го вълнуват темите на литературното творчество: „Употреба и съзерцание“ представя автори, които са избрали да бъдат встрани от модните течения на своето време; „Литература и литературност“ разсъждава върху преводимостта на поезията. Множество интересни идеи побира есето „Новата аналогия: поезия и технология“. Написано в края на 60-те години, то хвърля мост към действителността, на която сме съвременници през XXI век. Авторът говори за това как се ускорява историческото време, за начините, по които техниката усилва ентропията в познатия свят и налага необходимостта от радикална критика на идеята за промяната като прогрес. Той обсъжда експеримента на двама учени от Кеймбридж, които са създали съвсем прилична хайку поезия като задание на компютър. Бъдещето на литературата изглежда неясно за Октавио Пас. „Нищо не пречи поетът да използва компютър, за да избира и съчетава думи, от които ще се състои творбата му“, пише той преди повече от половин век. И днес, когато навлизаме в ерата на ChatGPT и си задаваме неизбежни въпроси за смисъла и целите на образователния процес, за перспективите на интелектуалния труд, за бъдещето на литературата в нейния „просто човешки“ вид, предупрежденията на мексиканския поет звучат не само ефектно, но и като реални предупреждения към нашия свят.
Проф. дфн Милена Кирова преподава история на българската литература от Освобождението до Първата световна война и антропология на библейския свят в СУ „Св. Климент Охридски”. Ръководи катедрата по българска литература от 2003 до 2011 г. и от 2015 г. насам. Автор е на 15 книги, сред които монографиите „Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература” (1995), „Йордан Йовков. Митове и митология” (2001), „Проблематичният реализъм” (2002), „Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария Завет” (2005), „Литературният канон. Предизвикателства“ (2009). В продължение на 22 години е наблюдател за нови книги на вестник „Култура“.
