0
1971

Третата опора на новия „консерватизъм“ (3)

Най-силното опровержение, че новият „консерватизъм“ представлява органична реакция на традиционните национални общности срещу твърде далеч отишлото „либерализиране на живота“, е именно тази негова трета идеологическа опора. Защото тя е плод (почти) изцяло на исторически спекулации и генерираните на тяхна база обществени фобии и параноидни теории.

Веднага трябва да отбележа, че тази „опора“ започна да се изгражда за първи път в Путинова Русия и с неподценим успех съумя да внуши на мнозина, че съвременната „либерална цивилизация“ разлага не просто националната и веровата идентичност на европейското човечество, но вече буквално и неговата онтологична природа. Ще трябва да си спомним, че през последните две десетилетия именно идеолозите на възродения руски империализъм започнаха да налагат (отначало в самата Русия, а после в определени среди и извън нея) визията за един фундаментално дуалистичен универсум, в който към днешна дата на световната сцена си противостоят следпросвещенската секуларна „западна цивилизация“ и устояващият „традиционните християнски ценности“ Изток, опора и крепило на който е именно Русия.

Ще припомня тук, че още през 2000 г. в ключова публикация на настоящия руски патриарх Кирил (Гундяев) под заглавие „Норма веры как норма жизни“[1] се защитава тезата, че след епохата на Ренесанса и най-вече след тази на Просвещението от XVIII в. дотогавашния католически и протестантски „Запад“ започва своето отделяне от традициите на християнското предание, от тео-центризма на християнския светоглед, като на негово място утвърждава антропо-центризма и възгледите за – както се твърди – безусловната автономия на човека – на свободата му да определя сам своя живот и даже своята природа. За следпросвещенската „западна цивилизация“ сиреч човекът вече не е същество, на което Бог е дал Своя творчески закон (т. нар. „естествен морал“), но абсолютно свободна „личност“, която има право сама на себе си да дава закони и норми. Доколкото обаче, обръща ни внимание патриархът, човекът продължава да си остава грехопаднало и обладавано от страсти същество, това негово оправомощаване да определя себе си, всъщност оправомощава и неговото все по-дълбоко потъване в греховността, до степен да започне да руши своята природа, да се раз-човечава. И ето: резултатът от това пагубно „отстъпление“ на Запада е, че днес битката, в която е въвлечен светът е тази между агресивното настъпление (от Запад) на „принципите на (вече тоталитарния) либерализъм“ и „устояването на традиционните ценности“ от консервативните общности, в авангарда на които стои Русия.

Оттук до стилизирането на съвременна Западна Европа като вече антропологично „разложена“ и „разлагаща“ погълнатия от нея след 1989 г. Изток – като „Гей-ропа“, има само една крачка. И ние видяхме с каква агресивност руската пропаганда я извършваше през последните десетина години.

Дълбинно „философско-историческо обосноваване“ на въпросния дуалистичен универсум намираме също в „програмната“ статия на водача на съвременното руско „неоевразийство“ Алексанъдър Дугин под заглавие „Гобальная сеть либералов против удерживающего“[2]. В нея, историята на западния свят въобще се представя като преминаваща през три инволютивни стадия: първият – на „Сакралността“ (или епохата на господство на „Традицията“), вторият – на „Реалността“ (епохата на „Модерн-а“) и третият – днешният – на „Виртуалността“ („Пост-модерна“). В плана на антропологията на тези три стадия – обяснява ни руският неоевразиец – отговарят съответно – „религиозният човек“ (homo religiosus), изцяло прагматично-бездуховния и вече напълно секуларен „икономически човек“ (homo œconomicus), започнал да обитава от времето на западното Просвещение напълно десакрализирания свят на „Реалността“, и който закономерно прехожда – в нашите „пост-модерни“ дни в… пост-човека, мутанта, хибрида, киборга – несдържан от нищо в своята антропологично-инженерна, раз-човечаваща страст.

От тази историософска схема на „неоевразиеца“ обаче, закономерно произтича и убедеността му, че на раз-човечаващия поход на западния „либерален“ свят днес е станало наложително да се противодейства по най-решителен начин. И това противодействие следва да се извърши чрез осъществяването на три решаващи – тъй да се каже „контрареволюционни“ по отношение на настоящото статукво – стъпки. Първата разбира се, трябва да се състои в „спасителното“ отнемане на пагубната свобода на човека да определя, моделира и „създава“ самия себе си, като вместо това – при втората стъпка – той бъде върнат на опекунстващата го (и отново подкрепена от държавата, „официална“) Църква – хранителката на изконната „Традиция“. Накрай – но и като условие за всичко останало – трябва да бъде съкрушена, демонтирана и опразнена – съвременната „либерална държава“, започнала – от края на Модерността – вместо да ограничава човешката греховност, да ограничава всяко ограничаване на свободата на човека да прави със себе си каквото пожелае.

Както се вижда, на хоризонта на очертаната от руския „консерватор“ битка се провижда силуета на авторитарната (тоталитарната) държава. За Дугин това е съвсем естествено, защото като основен и „изконен“ антагонист в световната история той поначало мисли месианска Русия, която днес, в лицето на Владимир Путин се откровява като Божествено промислително оръдие срещу „настъплението на антихриста“ (от Запад), като онази „сила, която задържа“ приближаващия се вече (по думите на един нашенски „дугинист“) „либерален апокалипсис“.

И ето: при цялата сходност в предубежденията спрямо „съвременния либерален свят“, която безспорно виждаме да съществува между руския и европейския нов „консерватизъм“ в това отношение, пред адептите на последния съществува една специфична трудност. Те мъчно биха могли да обявят целокупния „западен свят“ (Европа) за „отпаднал от християнския светоглед“ (от „Традицията“) и вече съвсем мъчно – в страни като Полша, Унгария и Чехия – биха приели, че спасител от либерално-произвежданата „антропологична катастрофа“ би могъл да бъде Владимир Путин и неговата авторитарна Русия. Ето защо в изявленията на Орбан, Качински и пр. вместо за „съкрушаване“ на демократичната либерална държава се заговори напоследък за някакъв нов вид – „нелиберална демокрация“ (Орбан), която трябва да бъде установена в страните на християнска Европа и която трябва да се конституира в резултат на извършването на „културна контрареволюция“ (Качински).

Важно е да се забележи обаче, че при обосноваването на този, по същество нов вариант на авторитаризма, в „консервативните“ движения на Европа се прибягва към практически същите аргументи като тези на руския евразиец – т. е. към „необходимостта“ да се противодейства на финиширащата днес в произвеждането на „пост-човек“ безусловна автономия, утвърждавана от „либерализма“. Наистина, в идеологията на европейските „консервативни“ лидери отсъства историософският „размах“ на руския мислител, но пък се очертава същият дуалистичен универсум, в който принципите на „либералната“ автономия днес са довели до раз-граждането на всички обществени и онтологични „идентичности“ като вече се посяга дори към базисните – природните, половите, сексуалните. В този смисъл аналогичен е и „антагонистът“, на който „противодействат“ с „нелибералната“ си демокрация европейските „консерватори“. Аналогичен е, казвам, но не е идентичен, защото вместо целокупния „Запад“, вместо „Гей-ропа“ (в която все пак въпросните „консерватори“ живеят) бива инсталирана една съвкупност от митологизирани организации, представени като мощна и задкулисно действаща сила, която (вече) е взела решително надмощие във върховете на общоевропейския политически елит; която, сиреч, е „Гей-ропата“ на европейските съмишленици на Дугин и патр. Кирил (Гундяев). Става дума за различните, повече или по-малко радикални феминистки организации, ЛГБТ-движения, разнообразни „зелени“ и радикално екологични форуми.

Именно на тези, собствено немногочислени, но действително гласовити и шокиращи с екзотичната си идеология организации, „новоконсервативните“ среди придават непомерно висок ръст. Внушението им е, че те са се превърнали (или вече се превръщат) в цял паралелен, задкулисен команден „център“ в съвременния „либерален свят“, в негов „авангард“, чрез който постепенно, но властно налагат своите крайни раз-човечаващи „автономистки“ проекти.

Би могло да се каже следователно, че конспиративното митологизиране на ЛГБТ и пр. радикални организации е продължение на анти-елитизма на новия европейски „консерватизъм“ в още по-чувствителната етико-антропологична сфера. Трябва обаче да се съобрази, че доколкото не могат да разполагат с Дугиновия антагонист на устояваната „Традиция“ и който е чисто и просто целокупната след-просвещенска „Европа“ (пак повтарям – Орбан, Качински, Анджей Дуда, М. Салвини са нейни „чеда“) новите европейски „консерватори“ трябва да оформят и обосноват своя вариант на въпросния „антагонист“, своя субститут на „Гей-ропа“. И ето: този субститут е не Европа на политическата автономия, но Европа на антропологичната (и сексуална) автономия, представлявана днес, както казах, от ЛГБТ-елита. Всъщност, именно този „елит“ се привижда на конспиролозите от описания в предишната ми статия тип, като вече приближаващ до победен край дълбинната си воля да ликвидира до край всички естествени онтологични различия между хората и да постигне тотален, световен егалитаризъм, в който няма да имат място не само различията по цвят на кожата, но и по пол и сексуална ориентация. Човекът – в идеала на този подмолен „елит“ ще се превърне в неопределено-полово, безцветно, хибридно същество.

Движени в дълбочина от (също споменатите в предишната статия) теории на Маркузе за „малките класови борби“ подмолните ляво-либерални (ЛГБТ и пр. „елити“) – твърдят новите европейски „консерватори“ – налагат още днес на Европа своите проекти за „изравняване“ на мъжете и жените, на хетеро и хомосексуалните и в последна сметка – за „нормализацията“ на всевъзможните сексуални и антропологични екстравагантности като „трансджендърите“, „кросдресърите“ и т. н. Ликвидирането на всички граници между норма и патология по отношение на човешката природа следователно трябва да доведе най-накрая до едно „надхвърляне“ на „традиционния“ човек, съответно на стария „хуманизъм“ и до тържеството на „трансхуманизма“ – предела на „либералния автономизъм“.

акто се вижда, макар и неексплицитно, в основата на тази фобийна картина на новите европейски „консерватори“ лежи същата като у Дугин катастрофична историософия, само че вместо „Просвещението“ за пусков механизъм на раз-човечаването тук е обявен „либерализмът“ и още по-точно, лежащото във фундамента му антропологично „левичарство“.

Нека се разберем: не подлежи на отричане, че различни ЛГБТ, радикално феминистки и дори „трансхуманистични“ организации действително съществуват в днешния „пейзаж“ на Европа и света и агресивно изповядват и се опитват да осъществяват своите идеи. Само че приписваното им „глобално влияние“ и тяхната (вече) проникналост в най-вътрешните кръгове на общоевропейските институции, както и „неизбежната“ им победа над човешката природа, ако срещу тях не започне политически организирана „консервативна реакция“, е абсолютна спекулация. Новите „консерватори“ трябва тепърва да ни докажат, че европейските (и световните) глобални структури са вече овладени от митичния ЛГБТ и трансхуманистичен „авангард“ на съвременния либерализъм. Което обаче няма как да бъде направено, защото чисто и просто (и слава Богу), то въобще не отговаря на истината. На Александър Дугин му е далеч по-лесно да обяви пред традиционно антизападно настроените поданици на Путин „грехопадналата“ още от Просвещението (католическа и протестантска) Европа за днешния антагонист на „човешкото“ и така да обоснове битката на изправилата се срещу нейната „зараза“ Русия. Новите европейски „консерватори“ обаче трябва емпирично да „верифицират“ силата, на която да се противопоставят в собствените си европейски земи и най-вече – да убедят „националните общности“ (техния populus) да реагират на тази – не тъй очевидна като „мигрантите“ и „евробюрократите“ – подмолна „заплаха“, като възложат на „консервативните“ партии и лидери да детонират срещу нея „културна контрареволюция“ и да установят спасителна за антропологичното им здраве „нелиберална демокрация“.

Понеже им е трудно да го направят, те обикновено си служат с два типични и откровено манипулативни похвата на убеждаване. Първият бих характеризирал като системно преекспониране на различни „екзотични“ случаи на стряскащи абнормности (каквито не ще и дума се срещат в съвременните практики на европейските общества и на техните институции) и стилизирането им като „европейско всекидневие“. Та ето: във Великобритания майка (сама с „нетрадиционна ориентация“) изразява изрично желание да регистрира новороденото си дете без указване на неговия пол (за да не се „предрешавал“ бъдещият му сексуален избор, който – в духа на теориите на Джудит Бътлър – трябвало да бъде напълно автономен и недетерминиран от биологичните му дадености). Еди-къде си пък успешно (за родителската двойка) приключил съдебен процес, в който бащата и майката на дете, след оперативно извършена промяна на пола им, разменили „ролите“ си – бащата вече е „майка“ на това дете, а майката, съответно – негов „баща“. Тези и подобни, направо ще го заявя, ексцесивни правни дивотии не само се оповестяват гръмко на обществата от „консервативните“ активисти, но и грижливо събирани им се внушават като вече утвърдения западно-европейски антропологичен „мейнстрийм“, като все по-увеличаващо дълбочината и размаха си „полудяване“ на европейското човечество, зад което значи, не може да не се съзре дяволски институционален „сценарий“, извършила се (и извършваща се пред очите ни) антропологична и културна „революция“ срещу която трябва да се започне ответна „културна контрареволюция“ за спасяване на все още здравите национални общества и на заплашените им „традиционни ценности“.

Вторият похват за убеждаване на обществата в съществуването на един подмолно диктуващ на европейските институции своя „трансхуманистичен“ дневен ред ЛГБТ-елит е вменяването на такива именно „трансхуманистични“ намерения на цялостната политика на ЕС. Ето например: макар в съседна Румъния броят на хомосексуалните двойки, желаещи съжителството им да бъде юридически, брачно узаконено, едва ли е повече от абсолютно пренебрежимия минимум, властите (в Румъния „консерватори“ са бившите комунисти) организират всенароден референдум, внушавайки чрез това на обществото, че ако то не се произнесе по въпроса днес, то утре-другиден „Европа“ непременно ще наложи легитимирането на еднополовите бракове. Системно, по-нататък, различни – най-вече свързани със защитата на човешките права – документи на европейските институции абсолютно произволно се обявяват за „прикрито“ обслужващи далеч отиващи „трансхуманистични проекти“.[3] Как това се прави за възбуждане на „консервативна реакция“ всред обществото ние съвсем неотдавна видяхме и в България по повод прословутата Истанбулска конвенция (ще трябва да припомня – „за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие“). Документът, нека припомня и това, бе изработен от Съвета на Европа и бе адресиран и към страни извън нашия континент, в които подобно насилие и дискриминация имат своите отдавнашни традиции, а освен това – тъкмо във връзка с опасенията, че „потокът от иноевропейски мигранти“ би могъл да доведе и в Европа до практикуване на подобни форми на насилие (напр. подобни на т. нар. „имамски бракове“ на малолетни девойки) – препоръчваше на държавите да вземат необходимите юридически мерки срещу тях.

И ето, въпреки напълно ясно декларираните цели и съдържание, „Конвенцията“ ни бе представена като замаскирано „произведение“ именно на… радикалния феминизъм, ЛГБТ-движенията, трансхуманистите и т. н., поставили си за задача да „разложат“ базисните антропологични традиции на нашето „православно общество“. Как се извърши това? Отначало – нека припомня – вниманието на „девствената“ ни национална общност бе фокусирано върху непознатото за нея понятие gender – от години функциониращо в социалните науки и съвсем коректно дефинирано в един от осемдесет и осемте члена на документа като: [съвкупност от] „социално-изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и мъжете“ (по биологичен пол – б. м.). Там е работата обаче, осведомиха ни „консервативните“ среди, че в същото това понятие радикални ЛГБТ теории влагат специфично, свое значение (а именно полова, сексуална характеристика, която личността сама избира независимо от биологичните си дадености). И ето: тутакси бяха мобилизирани „експерти“, които захванаха да убеждават, че в „Конвенцията“ понятието, ако не функционира направо в това свое „трансхуманистично“ значение все пак би могло да бъде изтълкувано в бъдеще – от „заинтересовани среди“ – в него и даже да ни бъде наложено да го изтълкуваме в законодателството си по този начин. Защо ли? Ами защото то поначало било турено в „Конвенцията“ с тази цел, а пък самата „Конвенция“ била произведена с цел то да бъде турено в нея и в най-скоро време… и пр. и пр. Не е нужно тук да припомням всички глупости, които слушахме съвсем неотдавна. Мисля, че веднага трябва да стане ясно, че всички тези стряскащи „умозаключения“ можеха да бъдат направени само при напълно произволно и манипулативно приетата предпоставка, че Съветът на Европа, препоръчал ни този „хлъзгав“ документ, вече е инфилтриран от един използващ го за своите цели подмолен ЛГБТ-елит. И ето, за резонността на тази предпоставка, стояща в основата на всички „тревоги“ и „подозрения“ никой не ни даде никакви доказателства. За „добре осведомените“ тя бе „абсолютно безспорна“.

Най-накрая – за да не възникнат недоразумения: ще кажа ясно, че аз въобще не отричам, че тенденции към крайни (и действително неприемливи за традиционното съзнание) оправомощавания и нормализации на различни перверзности имат място в „либералните среди“ на Европа. Аз обаче твърдя, че стилизирането и обявяването на тези крайности за целенасочена, съзнателна, всекидневна и (най-вече) закономерна политика, провеждана в наши дни от „либералния“ ЕС, е катастрофична и произволна философско-политическа спекулация, генерираща фобии, които впоследствие новият „консерватизъм“ превръща в своята трета (след анти-елитизма и мигрантската истерия) опора, обосноваваща необходимостта от политически форми като т. нар. „нелиберална демокрация“ (по същество – нова форма на авторитарната държава под благовидния предлог на „защита на традиционните християнски ценности“).

Неслучайно в началото на този текст аз скицирах теориите на руския нов „консерватор“ Александър Дугин. Живеещ под сянката на един азиатски автократ, той е много по-откровен в представянето на онова, което колегите му по на запад наричат с евфемизми като „нелиберална демокрация“ и което противопоставят на фобийно стилизирания като разлагащ човешката природа „либерализъм“.

Ще допуснем ли обаче ние в Европа да бъдем „спасявани“ от една манипулативно произведена антропологична заплаха с инструментите на Дугиново-Орбановия „консервативен“ авторитаризъм? Предстои да видим, но можем да бъдем сигурни, че ако това се случи, то няма да бъде резултат от „реакцията“ на уязвените „национални общности“, а от степента на успеха при облъчването им с тази трета опора на новия „консерватизъм“, с описанието на чиято най-обща картина смятам да приключа тук.

__________________________________

[1] Митрополит Смоленский и Калининградский Кирилл. “Норма Веры Как Норма Жизни.” Независимая Газета, no. 28, Feb. 2000, http://www.ng.ru/ideas/2000-02-16/8_norma.html.
[2] Вж. Дугин, Александр. “Глобальная Сеть Либералов Против «удерживающего».” ЕВРАЗИЯ – Информационно-Аналитический Портал, 2014, http://evrazia.org/article/2582.
[3] Повече за тази манипулативна практика – в статията на Светослав Риболов, „Новият консерватизъм и човешките права“, в: Християнство и култура, 7(124), 2017, с. 35-47.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияЧелси
Следваща статияИзпятото и изговореното