Третият принцип

Няколко пъти започвам мислено тази рецензия. Ще стана да я напиша. Проблемът е, че всеки път главното излиза същото, но разклоненията му се променят и всяко иска да е първо. Соцът имаше много важни страни, а „Накъде тече реката“ говори през травмата неговия език. Затова ми е трудно и изпитателно.

Най-напред си мислех да пиша за бащата в социалистическата държава. Той нямаше авторитет за сина, защото Партията му го беше взела. Не любовно взела, а насила. Първо му взема страха, после авторитета. От немай къде майката подкрепяше партията. Синът остана да се лута. Между географиите. Героят на книгата, Михаил Илиев, учителят по география, отлагач, интелектуален тип, се оказва слаб в най-силното си качество. Познавачът на посоките губи своята за почти цял един живот. В това „почти“ е предизвикателството на книгата. Защото героят се завърта и като че ли открива посока. Но как става това личностно ускорение?

Романът „Накъде тече реката“ е за елиминирането на личността през социализма. Животът без свобода, без свободна воля, без право на интимност. Изведнъж времената се пропукват и сменят. Така двамата главни герои Михаил и Коста се оказват едновременно на входа на новото историческо време и на изхода на старото. Какво да правят/говорят/мислят/избират? Как да бъдат себе си? Двамата повече си приличат, отколкото различават, нюанси един на друг. Те са двама, често като един с общ дефект, но с две възможни развития. Срещат се на средна възраст и стават приятели веднага. Освен че нямат амбицията да се доказват един другиму, нямат и житейска такава. „Държаха се като хора, напълно лишени от амбиция“. Мишката е удържал  натиска на родителите си и техните (обществените) очаквания за женитба, деца, работа. Платил е с вътрешен бунт и съответно с отлагачество. Коста още по-малко, макар сръднята на родителите му да е манипулативна. Михаил излиза от обсега на контролиращата си майка, едва когато тя бавно умира и вече „ѝ е все тая“ как ще протече животът на сина ѝ. Нейната смърт го освобождава.

Бащите на Михаил и Коста са обикновено „зад вестника“, тях направо ги няма. Социализмът ги всмука по точно определен начин. В социалистическото семейство над контрола на майките стои отнетият авторитет на бащите. Синът израства без достойнство и собствено лице. Объркването в социалистическия дом е тотално. Партията заменя бащата, без обаче да се грижи истински за децата си, тя само узурпира властта и превръща синовете в марионетки, в някакви креатури. Синовете са убити като личности. Тъкмо описанието на това убийство е невероятна заслуга на „Накъде тече реката“.

Травмираща е била липсата на избор, освен на място за живеене и начин на живот, също и най-главно – на духовна принадлежност, на Бог. „В йерархията на личностните идентификации най-високо стои духовната, след това идват всички останали: национална, класова, партийна и т.н. Това означава, че когато индивидът е лишен от възможността да избира най-висшата си идентичност, той по същество е лишен от възможността да избира каквато и да е друга – всяка друга идентичност му се налага така, както му е наложена и висшата. Лишеният от право на самоопределение индивид понася най-голямото екзистенциално унижение – да бъде определян от някой друг като някой друг. Защото да бъдеш определян от друг, означава да се лишиш от себе си, от собствения си живот.“[1]

Оттук нататък започват оправданията. Романът на Чавдар Ценов не остава в тях, а „измъква“ героите от тази уж милостива хватка. Обяснителният режим е станал подсъзнателен механизъм. Първо се обясняваме пред родителите си, че не сме такива, каквито те очакват, а после и пред другите, но най-вече пред себе си защо не сме станали каквито е „трябвало“. „Кой е най-силен в класа, кой е най-висок, а най-умен, а най-красив (…), докато стигне до умозаключението, че е доста обикновен, едва ли не незначителен.“

Мишката отлага живота си, защото е манипулиран. Книгата смело стига до причината, „вечното отлагане произхождаше пряко от невъзможността му да избира“. Освен несъзнатия контрол на родителите си, Михаил напълно осъзнато е следен и докладван от приятеля си Стуци Марангозов, човека със съветите. Оправдания и виновни, разбира се, има, колкото щеш. Романът обаче не оневинява героите си, а им връща собствената отговорност, за да бъдат наясно със себе си.

Друго разклонение, а всъщност магистрала в романа, без много думи се оказва Бог. Михаил и Коста са лишени от Неговата десница. Най-вече са лишените техните родители и също горките техни деца (дъщеря има само Коста). Мишката знае, че няма Бог, но в някои моменти му се струва, че има. „Пак няма, но има…“ Защото подреждането има някакъв център и начало, а без Бог посоките и смисълът им отново се разбягват. Мишката „гледаше надолу как гледа нагоре. Постепенно изчезваше всякакво съзнание за него самия. Както се казва, най-сетне спираше да се интересува от себе си“. Между „така е било писано“ и „случайността“, той търси „третия принцип“. „Хем, казваш, няма Бог, хем пък си сигурен, че имаш душа“. Понеже реката тече все пак хоризонтално, а защо тече – иска вертикален отговор.

Съвсем логично друго разклонение на главната тема са домът и пътят, как зависят един от друг, пресичат се и се изключват. Мишката и Коста са географ и историк. Инструментите са в техните „завързани“ ръце. Понеже политическата идеология е антидомашна и екстериорна, човек не може да тръгне на път, без да има истински дом, дом с правилно построена структура. Героят не може да се оттласне от един объркан и травматичен дом. Затова у Коста имат проблем с „кървяща жилищна рана“. Ако няма баща и дом, няма да има също и интимност, няма да има и Бог. Пътят дава ресурс на личността, като я изпитва. Той показва дали можеш да бъдеш друг при различни от домашните обстоятелства, за да бъдеш отново свой. Как обаче да се оттласнеш от себе си, като тоталитарното е иззело своето. Липсва правото на дистанция. Когато пътят не съществува като възможност, домът трудно ще пази историята, трудно ще съхранява вещите и семейната памет. Човекът, на когото са забранявали какво ли не, не обича традицията, забравя да я цени, защото е зает да се бунтува. Въпреки това, ако се върнем в библейското време, ще видим, че човекът е създаден свободен и той намира път (сто пъти отказан) към обетованата си земя. Нито доносчикът, „нито професорът, нито цялата народна власт“ са могли да лишат Мишката от „пътуването като такова“. Михаил събира сили и реставрира бабиния бюфет, описва книгите на проф. Липов все едно, че е пътувал и се връща отнякъде да събере разхвърляното. Обаче „все едно“. Романът е посветен на усилието да осъзнаем автентичните си житейски ходове. Не ролите и не сценичните представи. Нещо повече, романът за „проектирания“ живот прави действителни крачки към случването на този живот. Знаем колко чудовищно трудно е това – от осъзнаването към промяната и действието. В някаква степен „кой съм аз“ е въпрос за дома. Този, който няма дом, се шляе, губи си времето, бездейства и се върти на едно място. Михаил Илиев е „изпуснал времето си“. Безвремието сякаш е свързано и с безпространствеността. Историята с географията, както Коста с Мишката. Накъде тече реката.

Преспокойно романът на Чавдар Ценов можеше да опише логичните и дори мистифицираните оправдания на нашите герои, спирани отвсякъде, ограбвани от мотивация и смисъл. Щеше да се получи чудесна трагедия за социалистическата диктатура и бутафорния преход към демокрация. Щеше да няма справедливост. „Накъде тече реката“ е ценен заради това прехвърляне на моста между събличането на старите кожи и откриването на нашата „чужда“ земя.

Разклонението за езика на романа е отделна тема в темата. За това съм писала и друг път. При Ценовите „Кучета под индиго“ (2012) и новелите „Отклонения наесен“ (2015)[2] е ставало дума за прилики с Хашек, Селинджър, Вазов, Алеко и Георги Стаматов. Покрай „Накъде тече реката“ ще добавя Нушич, Ерих Кестнер, Ерофеев, Даниил Хармс. Все едно на кого прилича, когато прилича доста на себе си. Балансираното меко говорене е негов специалитет. Приятелското каканижене, рамо до рамо, на маса или из някое прашно кресло в разширяващ се градски следобед. Има кротки брилянтни пасажи, които няма да цитирам. Говори така, сякаш нещата се подразбират, ние сме наясно, но нека си го кажем за всеки случай. Говори, печелейки доверие. Опусът с Таратанов в книгата е отделен пример. Като казвам меко говорене, не означава само нежно, а и изрязано контурно на места, моментни картини, които се запечатват.
И няма смисъл да броим върволицата хора от разказите на Чавдар Ценов, тръгнали още през 80-те, с тях вече имаме сигурна връзка.

[1] Бойчо Бойчев, „Атеизмът като травма“, arhangel.bg, 12.11.2015.
[2] Десислава Неделчева, „Предели и промени в прозата на Чавдар Ценов“, Портал Култура, 29.06.2015.