1
5490

Тридесетте години преди
и след 1989 г.

Намираме се в навечерието на 2019 – годината, в която ще се изпълнят точно три десетилетия от рухването на комунистическия режим в България и по света. Ако по-специално ние – родените около средата на 50-те години на ХХ век – сравним тези три последни десетилетия от живота си със същия период от време, предшествал 1989 г., ние разбира се ще трябва да си дадем сметка за една радикална промяна. От 1989 г. до днес ние проживяхме интензивно историческо време, което със своята противоречивост все още ни затруднява дори да го обгледаме по що-годе обективен и безпристрастен начин. Напротив, периодът примерно от 1959 г. до ноември 1989 г., който съдържа същото количество години, е период практически без история в нашите географски ширини и представлява собствено траекторията на една бавна, почти неосезаема деградация, на която бяхме неволни свидетели.

Защото, нека си дадем сметка, че комунизмът, който приключи, със смъртта на Сталин (около която сме се родили) своя най-демоничен, човекоубийствен и социално-убийствен етап, оттогава най-вече старееше и се разлагаше. „Подзаглавията“ на тази бавно напредваща склероза биха могли да бъдат успоредени с имената на Сталиновите наследници на Кремълския престол. На мястото на параноидно-маниакалния психопат с мустаците от средата на 50-те години се настани отначало една юродиво-глуповата фигура: Никита Сергеевич Хрушчов – персонаж, който макар поне на два пъти да изправи света на ръба на катастрофата (с инсталирането на стената през сърцето на Берлин и с опита да разположи ядрено оръжие в Куба – буквално под носа на свободния свят) бе възприеман по-скоро като „Иванушка дурачок“, настанил се в опустялото леговище на звяра. Да, по времето на Хрушчов комунизмът сякаш все още не изглеждаше „стар“ и склерозирал, но бодряшко-идиотските заклинания за „пълната му победа“ след само двадесетина години (през 1980 г.), когато щели да изчезнат напълно стоковото стопанство, държавата, националните граници, разделението на труда и пр. и да настъпи Марксовото „царство Божие на земята“, създаваше впечатлението за начално умопобъркване и бързо прогресиращо оглупяване на системата. Сталин бе поне намусено-„реалполитичен“. Наследникът му на престола създаваше обаче впечатлението на преждевременно вдетинен и политически неадекватен. Дали защото толкова дълги години бе живял в страх и чувство за малоценност в непосредствена близост до „чудовището“? Именно това впечатление за вдетиненост на новия „господар на Кремъл“ насърчи някои от васалите му в Източна Европа да се опитат да го „съблазнят“ с най-чудновати „предложения“, като например това на българския „хитрец“ Тодор Живков да му предостави страната ни като шестнадесета съветска република. Изобщо, това бе времето, в което из целия т. нар. „социалистически лагер“ местата на фанатичните Сталинови наместници, свързани с него в клетвена интернационална „омерта“, постепенно се заеха от хитреци-апаратчици, изпълнени с волята да оградят колкото се може по-плътно своите национални „феодални владения“, трансформирайки „верността към СССР“ в ритуална политическа жестикулация. На мястото на безпощадните чекистки шайки, „съветизирали“ по униформен образец европейски страни с най-разнообразна история и култура, бавно и постепенно се просмука една прослойка партийни кариеристи-тарикати, склонни на корупция и шуробаджанашки компромиси.

В резултат комунизмът в глобален мащаб „оглупя“ и наред със страха започна да предизвиква у покорените населения и… смях.

Мисля, че именно това усещане за „олекване“ в тоталитарния постъп, за юродивост и вдетинена „развеселеност“, накара Хрушчовия „апарат“ да го свали от власт, като го замени с една вече трета генерация партийни висши чиновници. А този тип висш чиновник, за разлика от „чекиста“ от първото поколение и избиващия комплекса си за малоценност Сталинов „застолен шут“ от второто поколение, бе по определение „човек на възраст“. И ето – Леонид Илич Брежнев бе именно такъв „чиновник на възраст“ и от неговото „възцаряване“ насетне комунизмът започна стремително да „старее“ и да склерозира. Друго в ръцете на „чиновника“ изглежда не му оставаше. От юродиво-бодряшки и (понякога) опасно непредсказуем, какъвто беше по времето на Хрушчов, той стана дебеловежд, все по-тежко чуващ и все по-сънлив.

Именно тази сънливост, обзела комунизма откъм средата на 60-те години, внедри в обществата ни, похитени от него, усещането за сива (за някои блажена) не-историчност. Нека си припомним: неотменената идеология за „непрестанен прогрес“ бавно (но осезателно) се превърна в чист словесно-жестови ритуал, зловещата „класова борба“ с неумиращите „буржоазни остатъци“ стана някак мързелива и нанасяше своите удари спорадично и (почти) немотивирано – като внезапни агресивни изблици на престаряла панаирджийска мечка – които не можеш да предвидиш, но от които можеш да се позиционираш на превантивно-безопасна дистанция.

Всъщност, смазването на Пражката пролет през 1968 г. бе последното глобално-историческо „замахване“ на стареещия комунизъм. С него той успя да „инструктира“ Запада за едно най-важно нещо: онова, което сме завладели дотук ние на никаква цена няма да дадем, но и нямаме повече желание и ентусиазъм да експанзираме извън ограденото. Прочее, ако ни оставите да си го управляваме както знаем, бихме могли да постигнем дори „мирно съвместно съществуване“. Е, няма да изпускаме възможността да се възползваме от постколониалните борби за власт в страните от Близкия Изток и Далечна Азия, на които ще помагаме да асфалтират своя „некапиталистически път на развитие“, но и няма да държим на всяка цена да оставаме там. Няма да спасяваме Гамал Абдел Насър в Египет, ще оставим Пол Пот в Камбоджа да осъществява „радикалния“ си геноциден комунизъм, както знае, но и без да искаме особено „да го знаем“ самите ние.

С две думи: комунизмът остаряваше бавно – орловото му „чекистко“ зрение отслабваше прогресивно и той вече практически не забеляза, че в страните от „лагера“ израства една генерация, която вярваше в него толкова, колкото в живота на Марс. Важното бе да се спазва ритуалът. Защото комунизмът въобще деградира до ритуал, замръзна в официозна „календарна“ неподвижност и остави народите да се завърнат в своите семейни домове и родови лоялности, от които ги бе брутално извел и „мобилизирал“ по анонимните площади в предходния период на своята „агорафилия“. А по домовете нищо историческо не се случваше, нито можеше да се случи. Никаква жажда за нещо отвъд домашното „спокойствие“ там не бе налична. Ако днес бих се опитал да си припомня за някаква разлика в „цветовете на времето“ през примерно 1974 г., когато съм завършвал гимназия, и през 1984 г., когато съм започвал работа след завършване на висшето си образование, не бих могъл да артикулирам никаква. А и нещо много важно: за разлика от „демоничния“ период на комунизма (от 1944 до 1956-8 г.), когато да не бъдеш (или да откажеш да бъдеш) политически „мобилизиран“ – било на страната на „строителите на комунизма“, било – по неволя – на страната на „враговете“ му – би било само по себе си политическо престъпление – то в периода на неговото „Брежнево“ склерозиране, „политическото“ въобще започна да изчезва. Както казах, то се бе превърнало в нещо като „календарен ритуал“ (Първи май, Девети септември, Седми ноември и т. н.). Не обаче защото, както днес твърдят някои „носталгици“, бе постигната политическа „стабилност“ и „благоденствие“, а защото вече бе докрай разрушен… самият полис, самото политическо съжителство на хората.

И ето, както се случва с твърде дълго задържалия се в този живот пределно възрастен болник – неговият година след година продължаващ упадък ни кара така да свикнем него, че макар той ясно да ни сочи близкия летален изход, ние буквално не можем да си го представим. За нас това изглежда, че ще продължи вечно.

Ето защо смъртта на Леонид Брежнев за нас тогава въобще не беше  предвестник на края и в по същество безумните последни две управления на „комунистическия свят“ нямаше за нас нищо необичайно и гротескно. А ако си дадем сметка, последните двама вождове на СССР, следвайки правилата на възрастовата йерархия на престолонаследието, бяха избрани практически… post mortem. Казано със съвсем слабо преувеличение: Юрий Андропов се възцари на Кремълския престол в момента на предсмъртната си агония, а др. Константин Устинович Черненко (за когото днес едва ли някой си спомня) – месец или два след като вече беше умрял. В последните три-четири години на тридесетилетието, предшествало 1989 г., комунистическият свят бе управляван от… мъртъвци. Властовата му машина се движеше от гърчовете на галванизирани трупове.

Но ето защо периодът от тридесет години, предшествал нашите тридесет години след 1989 г., които изтичат днес, е радикално различен във вътрешното ни чувство. Той не може – буквално не може да се подраздели на по-малки периоди, няма неща, които могат да бележат неговите отделни десетилетия, няма лица, които да ги „оцветяват“ със себе си. Той е дълъг макро-исторически сън, в който хората, разбира се, са живеели, преживявали са детството, младостта и ранната си зрялост, натрупвали са (уникални) спомени, но… в един свят, който практически не се е променял, не е бил исторически. В който дори модата в облеклото (поради вечния „дефицит“) не променяше същински силуета на улиците и градинките; в който вестниците ни съобщаваха практически само едно безконечно многоточие; в който мислите на „обществото“ кристализираха в комбинации от образцови цитати, а кариерите се побираха в еднообразно попълваните страници на „трудовите книжки“.

И ето: всичко това радикално се промени след 1989 г. Тридесетте години оттогава, които изтичат днес са „исторически“ par excellence. Толкова „исторически“, че понякога започвам да си обяснявам, защо тъкмо сред хора от нашата генерация започнаха да се разпространяват апокалиптични настроения. В края на краищата, когато си проживял първите си тридесет-четиридесет години в света на не-историята – независимо дали доволно или с омерзение – връхлетялото те след това ти изглежда почти неимоверно. Ако за онова преди 1989 г. не си можел да си представиш, че ще свърши, че ще се измени дори след като вече е било мъртво, то за днешното, което не свършва да започва (и да се променя далеч преди да се е свършило), ти се струва, че няма как скоро да не се „измори“ от динамиката си – да не се изчерпи. Това обаче, братя и сестри, шестдесет-шестдесет и пет годишни, е илюзия. Светът няма да се изчерпи и да престане да бъде „несигурен“, освен ако не стане отново тоталитарен.

Тъй че, бъдете внимателни какво си пожелавате в навечерието на тридесетгодишнината, откакто той престана да бъде такъв.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияИнбар Фридман и нейната музика без агресия
Следваща статияТетрадката от 70–80 листа

1 коментар

  1. taka taka. da oprostim нещата. Българя беше колонизирана от съветска Русия. ето защо нямхме историчесо време. и защо герантофилската руска политика ни се стовари като история. всичко което ние си мислим че е итория у нас е варияция на колониялната администрация на Кремъл у нас. със всиките и хитрувания. само ако наричаме нещата с истинските им имена ще настпи ремисия, кояо ще ни постави на правилния път за оцеляването. исконното българсско занимание.