0
1934

Трилърът като вражеска територия

„Убийства по пощенски картички“

Носителят на Оскар Данис Танович среща трилъра по американски – резултатът не е безинтересен, но обезличава стила на режисьора и малко банализира сюжета на „Убийства по пощенски картички“ с постоянното си колебание между кримка и драма, между съспенс и арт кино.

Единият участник в това филмово уравнение от 2020 г. е романът на Джеймс Патерсън и Лиза Марклунд, издаден на български език като „P. S. Убийците“ (Ентусиаст, 2011). Патерсън е много продуктивен американски криминален автор, известен и от екрана с адаптациите на романите си „Целуни момичетата“ (1997), „Завръщането на паяка“ (2001), както и с тв сериала „Инстинкт“ (2018–2019). Марклунд е именита шведска журналистка и писателка, която в света на трилъра конкурира славата на Стиг Ларшон. Съвместното произведение на Патерсън и Марклунд The Postcard Killers се превръща в сценарий, който разказва за поредица жестоки убийства на млади семейни двойки в рамките на няколко месеца в различни европейски столици (любопитна подробност: при екранизацията killers от заглавието е преминало в killings). На пръв поглед акцентът пада върху разследването, като разликата от обичайното разплитане на интригата е, че в случая основният следовател е баща на една от жертвите. Така разкритията са пречупени през собствената му трагедия и преживяването на болката размива съспенса, превръщайки психотрилъра в драма с често камерно звучене. Оригиналните елементи, прибавени в схемата „престъпление на сериен убиец“ са: местопрестъпленията, аранжирани като произведения на изкуствата – копия на шедьоври от известни европейски музеи; пощенските картички от различни градове, които някой местен журналист получава преди всяко убийство; многото разследващи от различни националности, замесени в случая; или като цяло – мащабна афера с психоаналитична мотивация и европейски размах.

„Убийства по пощенски картички“

Другият участник в уравнението е босненският режисьор Данис Танович, който приковава световното внимание с дебютния си филм „Ничия земя“ (2001) и никога през следващите двайсет години не успява да постигне творческо просветление на същата висота. Шестте игрални филма, които се появяват между дебюта му и „Убийства по пощенски картички“, притежават различни достойнства и отразяват разни аспекти от авторските му търсения и режисьорски почерк. Първите два са европейски проекти и копродукции: „Ад“ (2005) по сценарий на Кешловски е семейна драма (общото с най-новия филм на Танович е, че само в тази два случая историята е написана от друг автор; както и в противоречивите отношения между членовете на едно семейство…), а „Очите на войната“ (2009) връща темата за травматичните преживявания във военен контекст. После Данис Танович се прибира в Босна и прави втория си най-хубав филм – „Цирк Колумбия“ (2010), където за пръв път песимизма относно човешката природа и абсурда на цивилизационното съжителство са примесени с комизъм, сатира и дори романтика. Следва горчиво натуралистичния „Епизод от живота на събирача на желязо“ (2013), чиято линия на социална критика и безнадеждност за промяна в балканския регион, намира продължение в отличения на Берлинале „Смърт в Сараево“ (2016). А междувременно се появява най-странното попълнение във филмографията на босненския режисьор – „Тигри“ (2014), драма за търговец на лекарства в Пакистан и сблъсъка му с международни икономически интереси… Така от сюжет в сюжет се оформя една червена нишка – тази за душевното страдание, провокирано от неразбиране, травма или угризения, което изяжда човека отвътре, освен ако някой не освободи „духа от бутилката“…

„Убийства по пощенски картички“

Резултатът от това уравнение е странният хибрид „Убийства по пощенски картички“. Ритъмът е малко бавен за трилър, долавя се стремежа за своеобразна арт визия на страданието и се усеща (дори без да знаете кой е Данис Танович), че сюжетът е поверен на европейски режисьор. Ако не сме чели романа, няма как да разберем какви са промените,  направени от екипа от цели петима сценаристи, но отсъствието на Танович сред авторите като че ли не му е позволило да припознае напълно историята като „своя“. Жанровото колебание на филма не изглежда съвсем обмислено, защото фабулата малко хаотично прескача от сцени на криминален съспенс в такива на лутане и равносметка, произтичащи от драмата на протагониста. А на моменти може дори да се усети кои сюжетни и стилови елементи са „по американски“ и кои напомнят по цинизъм, психологическа бруталност и noir депресивност за шведската школа в трилъра. От друга страна, що се отнася до интригата, общата мотивация е ясна, но като че ли в подбора на жертвите нещо е „съкратено“ (при преноса от литературния оригинал) и това още веднъж подчертава усещането, че криминалната линия е „претупана“ на заден план, в полза на някакъв път към изкупление, по който детективът трябва да избере между живота и смъртта, а актът на показно убиване може да бъде разчетен като послание в лична борба за справедливост… Актьорите начело с Джефри Дийн Морган се справят добре, но цялостният ефект е спорен.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияШахматни етюди (VII)
Следваща статияПартията на клепоухите