1
10487

Трите опори на новия „консерватизъм“

Анти-елитизмът

Преди няколко месеца публикувах в Портал Култура два текста, посветени на движението, обозначаващо себе си като нова европейска „консервативна вълна“. От онова време въпросното движение стана още по-активно и гръмогласно, а и наред с вече утвърдените си лидери – Орбан в Унгария, Качински в Полша, Бабиш в Чехия – се сдоби с още няколко: Матео Салвини в Италия и Себастиан Курц в Австрия.

В предишните текстове аз се опитах да критикувам най-вече общата претенция на тези „консерватори“ да бъдат изразители на някакъв нов – все по-определен и все по-противопоставящ се на досегашния „либерален“ консенсус за устройството на Европа – консенсус за една „Европа на християнството, на патриотизма (национализма) и (националния) капитализъм“. Посочих тогава, че подобен „консенсус“ е само декларация в политическите изяви на въпросните лидери и по същество конструира „триада“, която нито е налице някъде в пълнота, нито дори е възможна при днешните реалности. Християнството на Европа, чиито политически изразители претендират да бъдат „новите консерватори“, не е (нито на запад, нито дори на изток) „националистично“, а национализмът и съвременният капитализъм направо няма как да влязат в „конюнкция“ и едно тяхно свързване днес би могло да доведе най-много до различни форми на протекционизъм и изолационизъм, а също и до (по-меки или по-твърди) варианти на национал[ния] социализъм.

Една по-различна (и донякъде по-реалистична) визия за природата на този „нов консерватизъм“ (която ще бъде предмет на настоящия критически анализ) е разгърната обаче в излязлото неотдавна у нас съчинение на Петър Николов-Зиков и Ирена Тодорова под заглавие „Политическият консерватизъм“. Именно в неговата последна глава авторите ни предлагат да го видим не като нещо друго, а като стихийна (но закономерна) популистка реакция на досегашното европейско статукво и поради това го определят като „популистки консерватизъм“ (без да влагат в прилагателното негативна конотация). Дефинирането на „новия консерватизъм“ на Орбан, Качински и т.н. като реакционно (в буквалния смисъл на тази дума) движение логически консистентно произтича от основната теза на авторите, че консерватизмът въобще – всеки консерватизъм по същество е реакция на традиционното, устоялото, „консервираното“ в различни етапи от историята, закономерно противопоставящо се на елитарно-авангардно създаваното и внедряваното в нея.

Веднага трябва да кажа обаче, че по този начин у двамата автори като „консервативни“ биват видени всички политически явления, приличащи на реакция в историята, съвсем независимо какво по същността си е „новото“, авангардното, на което се реагира, и съвсем независимо каква е природата на реакцията срещу него. Което е (почти) безгранично общо. И е довело например до това авторите да определят като „консервативен“ дори… национал-социализма на Хитлер, само защото той  бил според тях „реакция“ срещу либералния ред на Ваймарската република от 20-те години на миналия век.

Порочното тук, повтарям, е в това, че – следвайки своята твърде абстрактна предварителна теза за природата на консерватизма въобще – авторите неглижират различната природа на „реакциите“, някои от които – като националсоциализма именно – биха могли да бъдат доста по-различни от реакции в името на „традицията“, на „консервираното“. А свръх това, освен „реактивна“, в тях – пак както е при националсоциализма – би могла да е налична и съвсем друга политическа енергия – например социално-инженерно идеологическа. Все пак нацизмът е в много по-определена степен идеократичен (политико-инженерен) проект, който само утилитарно си налага одеждите на възстановител на старо-германското, изконно-народното срещу „иудео-космополитното“.

Но по същия начин и дефинираният от авторите съвременен „популистки“ консерватизъм (най-вече на Орбан, братята Качински и Доналд Тръмп) е подложен от тях на силни стилизации, за да ни бъде представен като изхождаща от целокупните „национални общности“ реакция и природата на тази реакция да бъде видяна като „консервативна“ – бранеща веровото, национал-органичното срещу налаганото им „секуларно“ и „глобално“ общество.

Вярно ли е обаче (и може ли да се верифицира емпирически, а не само от политическите речи на лидерите), че „новият консерватизъм“ на Орбан, Качински, Бабиш и Салвини (нека оставим тук настрана феномена Тръмп) представлява в основата си християнска, консервативна реакция на „националните общности“ срещу наднационалните (секуларни, „брюкселски“) институции, стремящи се да ги съ-общят без остатък в една бездуховна конструкция на „обединена либерална Европа“? Вярно ли е, че той действително е  реакция на „народите“ и реакция на народите срещу „елитите“?

Направо ще кажа: мисля, че при по-непредубедено и по-детайлно вглеждане ще се окаже, че реално провежданата от споменатите лидери политика нито е автентична „реакция“ (нещо ре-активно в буквалния смисъл на думата), нито е тъкмо реакция на „националните общности“ (на populus-а), нито е най-вече реакция срещу реално съществуващи (а не стилизирани, съчинени от самите „нови консерватори“) „елити“. Много по-скоро тя ми изглежда – за да се изразя максимално сдържано – манипулирана, генерирана чрез политическа акция „реакция“ – дело не на „националните общности“, а на самопроизвели се в техни олицетворители политически активисти, представящи им „либералните елити“ по един грубо-идеологически, стилизиращ ги и дори фалшифициращ ги начин. Но ако това е така, то „новият консерватизъм“ спокойно може да се определи като политически проект на – да, популистки прицелващи се – идеократи; като идеократичен проект, конструиращ и произвеждащ конфликт между един обработен populus и един стилизиран от „новоконсервативните“ му водачи елит.

За да верифицирам тази хипотеза тук ще се опитам да извърша едно по-„близко“ разглеждане на (всъщност немногобройните) характерни черти на „новия“ (или „популистки“) консерватизъм.

Ще трябва да кажа, че от времето, в което стана определено политически активен (т.е. от предпоследната победа на Орбан в Унгария и реновирането на блока „Вишеградска четворка“), този „консерватизъм“ почива собствено на три – при това изцяло негативни – идеологически „стълба“.

Първият от тях е анти-елитизмът.

Не би могло да се отрече, че главен антагонист на всички „новоконсервативни“ партии и движения в Европа е общоевропейската („брюкселска“) администрация, гръмогласно представяна ни като нова професионализирала се „политическа класа“, която прави едно-единствено нещо: систематично се опитва да ограничи (да отнеме) „суверенитета“ на европейските национални общности и да им наложи своите „идеологично“ изработени правила и нямащи никакъв корен – „либерални“ норми и регулации.

В дълбоката основа на тази, по същество елементаризация, лежи тезата на бившия чешки президент-евроскептик Вацлав Клаус (когото смятат за един от „отците-основатели“ на новия консерватизъм) и която гласи, че демокрацията въобще е възможна само в рамките и в обхвата на националната общност, а поради това всяко над-национално регулиране, всяка въобще над-национална политика (каквато се стремят да провеждат институциите на ЕС) всъщност ограничава демокрацията в Европа, подменяйки я с „кратията“ на една паразитна бюрокрация, която от никой реално не е оправомощавана и няма как да бъде оправомощена и по същество представлява чисто и просто идеологически „борд на либералите“ и нищо повече.

При цялото ми уважение към този – съвсем нелишен от качества политик от първото десетилетие на нашия век – намирам тезата му за дълбоко несъстоятелна и дори абсурдна в днешните условия.

Та нека се съобрази: над-националните (общоевропейски) норми и регулации били свръх-регулации, отнемащи националния суверенитет в устройването на стопанския и политическия живот. Не битува ли обаче днес в границите на всяка „национална общност“ един над-национален пазар, плод на една – направо ще кажа – над-национална икономика? Да, ние произвеждаме и пазаруваме физически в националните си общности, но произвеждаме и пазаруваме в тях… с цяла Европа. Именно цяла Европа е наредена дори по щандовете на всеки наш супермаркет. Ако погледнем само кошницата, която изпразваме пред касата в магазина, ние ще се уверим, че пазарувайки например в България, ние пазаруваме обаче от Германия, Румъния, Полша, Холандия, Италия и т. н. Нима този общоевропейски пазар, тази, лежаща в основата му общо-европейска икономика на всяко място, не се нуждае органично от политическа регулация за всички места, на които е разпънала „сергиите“ си? „Националните общности“ не биха се нуждаели от такава регулация и последната би им била действително натрапена, само ако икономическата „обмяна на веществата“, тези „национални общности“ биха извършвали (предимно) от себе си и вътре в себе си. Само че те отдавна извършват тази „обмяна на веществата“ във всичките ѝ аспекти с цяла Европа и, което е по-важно, цяла Европа извършва стопанска „обмяна на веществата“ на всяко място в Европа, във всяка „национална общност“ на Европа. Не се ли нуждае тогава и тази „Европа“ от – да, демократично изработвани и приемани – правила за извършването на „обмяната“? А кой да ги изработва и изменя, ако не една съвкупност от представителни институции на Европа?

Казва се, че наднационалната администрация ограничава демокрацията на „националната общност“, но същевременно „демосите“ на националните общности живеят днес в много голяма степен (и особено в нашите – централно и източноевропейски страни) от и с парите на „Европа“, изработени от „демоса“ на цяла Европа, на всички нейни „национални общности“. Та можем ли да не си дадем сметка каква значителна част от стопанския живот в нашите „национални общности“ се извършва с общо-европейско финансиране, т.е. с парите, изработени от европейските „национални общности“, с парите на европейския „демос“, състоящ се, да – от германци, французи, чехи, унгарци и т.н., но инвестиращ тези пари като единевропейски „народ“ в нашите национални общности.[1] Но следователно, нашата (а и всяка друга) „национална общност“ е днес „съставляваща“ от едно многостранно политико-икономическо отношение, именуващо се Европейска общност. В тази връзка нека да припомним, че например „националната общност“ на Гърция повече от десетилетие осигуряваше благосъстоянието и достойните старини на своите членове с решаващата помощ на парите (заемите) от другите европейски „национални общности“,  тоест живееше до голяма степен на заем от европейския „демос“. Кой тогава би следвало да регулира отношенията между различните „съставляващи“ на този европейски „демос“, в който едни членове могат да дават в заем, а други да взимат назаем? „Националните общности“? Но това ще ограничи тогава именно „кратията“ на общоевропейския „демос“. Щом „националните общности“ в Европа живеят днес (и) с парите, стоките, инвестициите (и в последна сметка с политиките) на европейската общност, то тази общност също трябва да има власт да осъществява „кратията“ на своя целокупен „демос“ – своята „демо-крация“ и тя също не бива да бъде ограничавана от едни или други отделни „съставляващи“ на този целокупен „демос“.

Стилизирането на общо-европейските законодателни, изпълнителни, контролни и т.н. институции като изкуствено произведен, натрапен на „националните общности“ орган; като бюрократичен „елит“ без органична основа и резон, каквото се извършва от идеолозите на „новия консерватизъм“, е следователно несъстоятелна спекулация и елементаризъм, който и да е нейният „отец-основател“. А пък едно евентуално „пренастройване“ на Европа от „Европа на над-националните политически регулации“ към „Европа на традиционните ѝ суверенни нации“, за което се борят днес новите „консерватори“, би се оказало по същество пренастройването ѝ от формите на днешния транснационален капитализъм към формите на протекционизма и в последна сметка (в политиката) към регионализацията на Европа и към различни форми, близки до национал[ния] социализъм.

Толкова обаче за тезата на Вацлав Клаус, върху която само стъпва – като върху аксиоматична основа – анти-елитизмът на новия „консерватизъм“. Далеч по-същественото е, че анти-елитизмът на новия „консерватизъм“ почива всъщност на една фундаментална лъжа – лъжата, че общоевропейският „елит“ (европейската администрация) систематически налага и има властта да налага своите норми и регулации на „националните общности“, с което систематически ограничава демокрацията в Европа. Истината е по-скоро обратната: макар – както се опитах да обясня – обединена и икономически, и значи – политически, Европа органично да се нуждае днес от общоевропейски регулации, нейното устройство към момента е такова, че по-скоро създава проблеми пред тази нужда. Та Европа не е нито федерална държава (подобно на Германия), нито дори конструкция, аналогична на Съединените американски щати. Нейната прословута „администрация“ и бюрокрация следователно няма нито капацитета на законодателен орган, подобен на германския Бундестаг, нито дори такъв, аналогичен на Федералното събрание на САЩ. Ето защо отделните национални държави – членове на ЕС, имат достатъчно гарантирани механизми да възпрепятстват всяка „общоевропейска директива“ и „новоконсервативните“ власти, особено в страните от Централна Европа, с успех се ползват именно от тях. Аз бих казал дори, че именно обструкциите на тези власти през последните години с успех създадоха впечатлението у националните им общности за някаква – започнала се, борба между тях и „диктата на Брюксел“, между някакъв въобще „диктаторски елит“ и „новоконсервативните“ партии, които са се заели да му противодействат. А това вече означава, че анти-елитизмът на „новите консерватори“ въобще не израсна като някакво „народно движение“ на чиято (реактивна) основа сетне бе артикулирана „новоконсервативната“ идеология. Аз направо ще кажа, че стана точно обратното: вниманието на „националните общности“ бе съзнателно фокусирано от „новоконсерваторите“ върху подходящо стилизираните действия и политики на ЕС и по този начин в тях започна да се насажда фобия към „Брюксел“. Истината, повтарям, е, че „новоконсервативнитие“ партии и движения в Европа не тъкмо се издигнаха на някаква „вълна“ на анти-елитизъм, спонтанно генерирана в страните ѝ, но по-скоро сами (и умишлено) със своите обструкционни и провокативни действия генерираха анти-елитистки настроения в тях. Обстоятелството, че това се случи най-вече (и най-лесно) в страните на Централна и Източна Европа, ясно говори, че анти-брюкселският противо-елитизъм черпи сила в тях не от някакъв действителен „диктат“ на над-националната администрация, а от по-стари или по-фундаментални исторически настроения, дремещи в дълбините на техните общества. Говоря например за вековната историческа подозрителност към Западна Европа като цяло – към Франция и преди всичко към Германия – действително злоупотребявали в миналото или използвали за свои користни цели държавите от старото Австро-Унгарско пространство (за което съм писал и по-рано). Говоря също за фундаменталното анти-западничество и анти-либерализъм на свързаните с бившия комунистически режим среди, които са все още витални в страните от Източна Европа. Та нека се обърне внимание, че анти-брюкселските „консерватори“ в Чехия и Словакия днес са управляващите ги… социалисти и олигарси, „родословно“ свързани с бившия режим. Нека се забележи, че „анти-брюкселската“ ниша у нас, ако се изключи една малка група млади кариеристи, се заема все по-настойчиво от „правоприемниците“ на българските комунисти и русофилски настроените „патриоти“.

Изключително важно да се отбележи е и следното: именно защото насажданият в тези страни анти-елитизъм е популистки прицелен – тоест разчитащ на лесновъзбудими исторически и „популярни“ страсти – той много бързо и много характерно се елементаризира и даже – както вече все по-ясно виждаме – се вулгаризира и дори параноидизира. Не можем да не забележим, че на враждебните „елити“ започват все по-агресивно да се приписват днес напълно користни, заговорнически мотиви, по които те въобще действат спрямо „националните общности“, а в най-последно време и откровено фантастични (хомицидни) намерения по отношение на тях. Така например (и това ще видим най-ясно при разглеждането на втория и третия идеологически „стълб“ на новия „консерватизъм“) „брюкселската администрация“, „либералите от Съвета на Европа“ и т.н. започват да ни се представят като дълбоко овладени от ЛГБТ лобита, от „масони“, от социално-инженерни „трансхуманистични кръгове“ с далеч отиващи „разчовечаващи“ проекти. В същото време лидерите на общоевропейските институции ни се представят като хора със съмнително морално минало и настояще или като пленници на позорни лични пороци. Всичко това придава специфичния варварски дух на новия „консерватизъм“ от най-последно време, който буквално зашеметява и оставя в ступор неговите политически опоненти.

Най-същественото обаче, което искам да утвърдя тук, в противовес на авторите, споменати в началото, е, че анти-елитизмът като основен идеологически „стълб“ на новия „консерватизъм“ го разкрива не като „консервативно“, а като – при това базисно – ляво по дълбинната си природа движение. Всъщност, както всички леви, новите „консерватори“ изграждат един антагонистичен универсум, състоящ се от „потисници“ (над-националните политико-бюрократични „елити“, поставили си за цел да ограничават и в идеал – да ликвидират – демокрацията и суверенната воля на „националните общности“) и „потискани“ (въпросните „национални общности“). Квази-класовото мислене на този антагонизъм и поставянето в позицията на „потискан“, „обезвластяван“ и дори „унищожаван“ на народа на „националната общност“ разкрива пред нас новия „консерватизъм“ като ляв и показващ общи черти (още в този свой първи идеологически „стълб“) с марксизма и (особено) с националсоциализма. Именно по подобие на националсоциализма той стилизира общоевропейския „елит“ като съзнателно деструктивиращ, „разлагащ“ и унищожаващ „националната общност“.

Което с още по-голяма сила е видно във втория и третия му идеологически „стълб“.

(Следва)

________________________

[1] Така например, на Унгария на Орбан са предоставени от ЕС (през 2016 г.) 4,546 млрд. евро, а самата тя е внесла в бюджета на ЕС 924 млн. Евро; На Чехия пък ЕС е предоставил през същата година 4,690 млрд. евро, а тя е внесла в бюджета на ЕС 1,361 млрд. евро. За сведение, на България са предоставени 2,345 млрд. евро, тя пък е внесла в общоевропейския бюджет 382 млн. евро. https://europa.eu/european-union/about-eu/countries/member-countries/hungary_bg; https://europa.eu/european-union/about-eu/countries/member-countries/czechrepublic_bg; https://europa.eu/european-union/about-eu/countries/member-countries/bulgaria_bg

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияПо английските пътища
Следваща статияЕдна торба сол

1 коментар

  1. Е.С. е политически проект замаскиран като икономически. Всичко е политика, Винаги е било така. Икономиката е слугиня на политиката. Политическите „брюкселски“ елити прокарват този Е.С. водени от собствените си НАЦИОНАЛНИ интереси,(без да изпускат от поглед глобалните финанси)но същевременно безкрайно лицемерно и нагло обвиняват „вишеградските“ елити например,че защитават националните си интереси като така клатели европейската лодка,моля ви се!!! Разбирай ТЯХНАТА лодка. За „брюкселските“ елити с пълна сила гласи народната приказка „не ме гледай какво правя,а ме слушай какво ти говоря.“
    Казано накратко – имаме борба за власт между едни („брюкселски“) елити и други („национални“) елити. Груба борба за власт. Опитите да схематизираме тези елити само объркват нещата.