0
446

Триумфът на оцеляването

„Дюнкерк“

„Дюнкерк“ е първият пълнометражен проект на Кристофър Нолан, който не е мистерия, фантастика или комикс-екранизация. Това вероятно обяснява по-ниския градус на „пищност“ на сюжетно и визуално ниво, но не променя усета за изобретателност на разказа, с който неизменно ни радва британският режисьор. Десетият игрален филм на Нолан демонстрира един от най-ефективните начини, по които може да бъде разказан военен епизод от историята на човечеството. И ако визията ви се стори недотам грандиозна (извън IMAX-а), тъкмо ще отделите повече време за усещане на противоречивите емоции, които лъхат от историята, както и за размисъл над контекста, предпоставките и последиците му. В известен смисъл „Дюнкерк“ е провокация, защото е не толкова зрелищно, колкото интелектуално преживяване.

„Дюнкерк“

Сюжетът трудно може да бъде разказан, тъй като преплита три паралелни линии във времето от една седмица до един час, „заклещени“ в едно и също пространство. Любопитен е също и фактът, че ако не сте чували за град Дюнкерк и т.нар.„Дюнкеркска операция“ или не обръщате достатъчно внимание на униформи, аксесоари и други елементи на технологичния прогрес, може лесно да се заблудите за коя точно световна война става дума (при положение, че не сте специалист по авиационна или морска техника, разбира се) – до такава степен нацизмът отсъства като понятие от речника на филма, както впрочем и самите германци, сведени до дебнещи от засада куршуми или анонимни изтребители в небето. Единствената очевидна референция за времето на действието в самата фабула е споменаването на името на министър-председателя Уинстън Чърчил… Подобно универсализиране на драматургичното съдържание изглежда странно предвид позоваването на конкретна военна операция, но в същото време се превръща в умел сценарен ход, който ни изключва от реалната история и ни поставя в отрязък на безвремие, както вероятно са се чувствали блокираните военни формирования.

„Дюнкерк“

Фактологията е следната: след капитулацията на Холандия през май 1940 г. част от британската армия, френски и белгийски войници се оказват блокирани в района на Дюнкерк; в Лондон е взето решение за евакуиране, но положението на притиснатата към морето тристахилядна армия изглежда безнадеждно, защото бойните корабите не могат да достигнат до френския бряг или потъват под вражеския обстрел; тогава към плажовете на Дюнкерк се насочват всички възможни британски плавателни съдове, в това число яхти и рибарски лодки и от 27 май до 4 юни 338 000 войници са прехвърлени на английска земя. От историята знаем, че спасителната операция е била успешна, така че вниманието на Кристофър Нолан е насочено към детайлите, личните преживявания на безименни мъже и различните морални измерения на борбата за оцеляване.

Трите гледни точки, през които са проследени събитията край бреговете на Дюнкерк, не са сведени до единични персонажи, а отразяват „въздушната“, „морската“ и „наземната“ ситуация. Това придава допълнителна анонимност (и повсеместност) на възхода и падението на британските войници, търсещи пътя към дома. Известните актьорски имена, които можете да срещнете в надписите на филма, са ангажирани с по-второстепенни роли и Марк Райлънс (може би го помните от „Мостът на шпионите“, 2015, на Спилбърг) се оказва най-известната физиономия в първия план – на лодка в морето така или иначе „масовката“ е ограничена. В изтребителите пилотите са в едър план, но с „маска“ на лицето, а на кея мъжете са тълпа, в която постепенно започваме да открояваме няколко непознати младежи… И всичко работи в посока на изграждането на образа на малкия човек, жертва на войната и обстоятелствата, които в крайна сметка не зависят от него.

Избирайки за пръв път да адаптира история „по действителен случай“, Кристофър Нолан (автор и на сценария) доброволно се предава в плен на реализма, но подобно твърдение е малко подвеждащо, заради наративната структура, която е използвана във филма. Защото съпоставянето на отделните гледни точки (съвсем буквално, чрез „преглеждането“ на една и съща случка от различен ъгъл) създава усещане за относителност и субективност на истината, въпреки че „версиите“ не си противоречат, а само се допълват. Така дори в зоната на суровия военен реализъм Нолан открива възможност за игра, при това съвсем не самоцелна, а разширяваща перспективата на събитията и позволяваща на зрителя да ги осмисли в дълбочина. Режисьорът успява да постигне съспенс с документална автентичност, запазвайки общо взето безпристрастната позиция на хроникьор, който се потапя без излишен сантиментализъм в една видимо безнадеждна ситуация. Той „диагностицира“ различните измерения на героизма – без да прибягва до патетика, както и на страха – без да превръща персонажите си в жалки отрепки. Примиреният хаос, с който започва „Дюнкерк“, търпеливо се превръща в материал за драматургична конструкция, сложна почти колкото самата военна операция, която го е вдъхновила. Едновременно военен екшън и съспенс драма, най-новият филм на Кристофър Нолан е в състояние да изкуши дори зрители, които не се интересуват от военни сюжети.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияПред паметника на Пушкин
Следваща статияВ спокойния уют на чуждестранните курортни хотели