0
2247

Три войни и мир

Първа световна война, на позиция, до едно от оръдията. Минко Хитров е на втория ред, първият вляво. Снимката е от 15 август 1917 г.

Артилеристът от Троян Минко Хитров се завръща от войните за национално обединение заедно със своите по чудо оцелели бележници от фронта. Вероятно ги е държал дълбоко в дрехите си, близо до сърцето, по войнишки навик, какъвто ни показват филмите.

Около 50 години след събитията той решава да ги опише, като важна роля в това начинание изиграва близостта му с прокудения в Троян генерал Васил Бойдев. В негово лице Минко Хитров намира достоен и, разбира се, превъзхождащ го по силата на образованието, постовете и мащабната дейност събеседник. По време на дългогодишното си приятелство и офицерът, и войникът са се връщали на фронта и са бродили из спомените си. Разговорите са им доставяли едно непонятно за другите задоволство или по-скоро превъзмога и облекчение от товара на войните. Вероятно с тях си е проправила път идеята и единият, и другият да запишат спомените си от онези времена. Генералът Бойдев и войникът Хитров създават мемоарите си по едно и също време – през 60-те години на миналия век, когато и двамата са били на повече от 70 години.

Ръкописът на Минко Хитров е публикуван за пръв път в книгата „Три войни и мир“ през 2012 г. Настоящото второ издание е допълнено със снимки, факсимилни страници от бележниците от фронта, както и с кореспонденцията между Минко Хитров и бившите му командири от двете Балкански войни и Първата световна война. Втората, мирната, част на книгата представя часовникарската дейност на автора в Троян след войните.
„Три войни и мир“ е представена на сайта Циферблат.бг.

Минко Хитров на панаир в Ловеч, 10 октомври 1925 г.

Падането на Одринската крепост

По мнението на военни специалисти от цял свят Одринската крепост със своите модерни фортове и укрепления и със своята артилерия била непревземаема. Нашата армия направи това чудо! Тя превзе с щурм фортовете, строени от германски инженери.

На 13 март отбраната около крепостта рухна. Нашите войски от всички сектори пробиха силно укрепените пояси на турските позиции, дезорганизираха защитата и нахлуха във фортовете. Това беше върхът на ужаса за турците.

Но ще направя едно малко отклонение. Нека отдам почит на героичните прояви на някои наши воини, така както аз съм ги възприел. Голям принос за пробива на южния крепостен вал даде артилерийската група на подполковник Неделчев. Тя се състоеше от четиринайсет тежки гаубици, калибър 15 см. Научих, че този наш офицер е посветил три години на разузнаването на Одринската крепост. Представял се за бозаджия, промъквал се в крепостните валове и бастиони и продавал боза на войниците. В други случаи се преобразявал на журналист, търговец и пр. Достъпът му дал възможност да фотографира и скицира в големи подробности фортовете и всички вътрешни особености на крепостта. Впоследствие, благодарение на тези данни, командваната от него артилерийска част обстрелва с ефикасна точност турския гарнизон и нанася големи поражения на отбраната.

Немалка роля за победата изиграха и оръдията на майор Касъров. Те бяха заели позиция зад чифлика на Гюшен, обстрелваха джамията „Султан Селим“ и вътрешността на града. Залповете създаваха паника и смут не само сред гарнизона, но и сред цивилното турско население. Това артилерийско поделение подготвяше психологически разгрома на турския гарнизон.
Ние бяхме горди, че и двамата споменати офицери бяха от Софийския крепостен батальон.

След пробива в Одрин с бясна бързина нахлуха нашите кавалерийски части под командата на полковник Мархолев. Настана сеч. Турският гарнизон беше пометен. Отчаян и за да не попадне в наши ръце, противникът подпали и вдигна във въздуха складовете си с боеприпаси. Страшният взрив създаде още по-голяма паника сред турската отбрана и насърчи нашите войски, които в устрема си сломиха и последните огнища на съпротива.

На 14 март, след авангардните войски, в града влезе и нашата малка команда. Пред очите ни се откри страшна картина. По позициите в безредие лежаха безброй окървавени трупове на турски войници, разрушени батареи, картечни гнезда с прислуга, унищожена от артилерийски попадения, от щурмуващите пехотни части, от преминалата като огнен вихър кавалерия. Цялото поле пред Одрин бе постлано с човешки трупове.

При разгрома най-дейно участие вземаше нашата кавалерия. Тя с бърз устрем проследяваше отстъпващите турски войски, разбиваше частите им и с помощта на пехотата ги пленяваше. Турците преставаха да се сражават и се предаваха. Сечта престана.

Градът беше обхванат от ужас. Населението не смееше да се покаже. Тук-таме видяхме деца и баби с измъчени от ужас лица. Къщите, които бяха по-солидно оградени и с това будеха съмнение, че укриват военни, бяха разбивани, а обитателите им – изкарвани на улицата. При съпротива на укрити военни последните биваха ликвидирани. Пукотевицата и изстрелите в различни райони на Одрин не преставаха няколко дни. Всички частични огнища на съпротива бяха унищожени. Много турски офицери се бяха облекли в цивилни дрехи, криеха се из къщите и не се предаваха. Това създаваше неприятности на нашите военни власти.

Бях свидетел на един жесток случай, който ще ви предам с отвращение. Кавалерист изрази съмнение, че военни лица се укриват в една къща. Извика стопанката ѝ и я уби на тротоара. Не се сдържах и му казах: „Какво правиш? Не те ли е грях?“ Той ми отвърна разярен: „Турците не беше ли ги грях, когато убиха брат ми?“ Какво можех да отговоря?

Аз бях добре приет навсякъде благодарение на това, че знаех турски език. Държах се човешки, това е в характера ми, и при спорове и скандали между войниците и местните веднага се намесвах, увещавах към прекратяване на недоразуменията и успокоявах населението.

Нямахме квартира, а се налагаше да се настаним някъде. Отидох в един голям турски дюкян и заговорих със стопанина на турски. Той ни посрещна любезно, но явно уплашен. Разговорът, който поведох на неговия език, го поуспокои. Помолих го да се настаним там и той прие. По този начин, благодарение на моя турски, осигурихме квартирата си, въпреки че бяхме гледани с предубеждение, защото бяхме победители.

Младият подофицер, който беше старши на нашата команда, заболя и ние го оставихме в казармата. Излязохме из града свободно. Налагаше се да търсим храна. В командата имах другар – Тодор Бакърджиев от град Берковица. Студент по медицина в Букурещ, човек умен, безстрашен и практичен в живота. С него бяхме станали много близки и колкото пари имахме – харчехме ги заедно. По негово предложение отидохме при коменданта на град Одрин генерал Велчев. Когато ни видя, генералът извика учудено: „Тонка, какво правиш тук?“ Оказа се, че бащата на моя другар Бакърджиев, като голям доставчик на продукти и фураж за целия софийски гарнизон, бил много близък приятел с генерала. Другарят ми описа положението, в което сме изпаднали, като обясни, че сме изпратени да търсим батареята на подпоручик Пенев. Генералът ни каза, че батареята ще бъде придвижена към град Одрин след няколко дни, т.е. нямаше нужда да я търсим сега. Тогава моят другар Бакърджиев рече: „Какво да правим, господин генерал? Ние нямаме храна, а и старшият на командата ни се разболя.“ Генералът натисна звънеца. Дойде адютантът му, на когото беше наредено да ни даде храна. Като разбра, че сме близки с генерала, адютантът с особено благоразположение ни попита колко хляба искаме. Без да се колебае, Бакърджиев поиска триста хляба и като добавка съответната суха храна – сръбска сушена сланина. Поисканото ни беше дадено. Отидохме до фурната, където хляб имаше в изобилие. Но как да го вземем? Как да го пренесем? Пристъпих към действие и аз. Повиках моя другар Минко Вълев Герджиков от село Терзийско, Троянско. Той и Бакърджиев отидоха при адютанта за чували, а аз останах при фурната, за да приемам хляба. Донесоха чувалите, напълнихме ги с хляб, взехме и два чувала сръбска сланина. Натоварихме се с провизиите и тръгнахме към квартирата. По пътя продадохме част от хляба, а на явно бедните, които събуждаха съжалението ни с дрипите си, давахме хляб без пари. А нуждаещи се имаше много. Хората гладуваха. Половината от сланината оставихме за резерв в хотел „Македония“. Останалите продукти занесохме в квартирата за другарите си. Радостта им беше голяма. Впоследствие един войник от Пловдив отишъл в хотел „Македония“, представил се за наш другар и отмъкнал чувала със сланина – нашата резерва. Примирихме се и с това. Нали бяхме на война.

Тръгнахме безцелно из града, който гъмжеше от войска. Срещахме и сръбски войници и офицери. Една шумадийска дивизия беше взела участие в обсадата на Одрин. Беше ни драго да козируваме на сръбските офицери, защото те много любезно приемаха поздрава ни, докато на нашите офицери им беше омръзнало да приемат поздрави и ни отговаряха с явна досада.

При тази разходка срещнахме един кавалерийски офицер от гвардейския полк. Моят приятел Тодор Бакърджиев го попита дали познава домакина на кавалерийския полк ротмистър Косев. Офицерът ни уведоми, че той работи тук наблизо. С Бакърджиев отидохме в посочената къща, където се помещаваше домакинството, и щом ни видя, ротмистърът извика: „Тонка, защо си тук?“ Бакърджиев отвърна: „Дойдохме и ние да воюваме, да изпълним дълга си към родината. Но за беда закъсахме за пари.“ Ротмистърът отвори едно чекмедже, пълно с банкноти, и каза: „Тези пари са служебни, но имам мои.“ После извади една пачка от джоба на шинела си и ги подаде на Бакърджиев. Бяха 400 лева, равни на 20 златни наполеона. След това добави: „При нужда – ела пак.“

Напуснахме квартирата му като богати хора, въобразявахме си, че целият Одрин е наш. По това време вече имаше комендантска заповед да се отворят заведенията и всичко да се продава на старите цени. Положението започваше да се нормализира, дори файтоните бяха излезли на пиацата. С Бакърджиев обиколихме града надлъж и нашир. Нали бяхме богати, няколко дни се разхождахме из Одрин с файтон и дори си позволявахме лукса да козируваме на офицерите, седейки във файтона. Никой не ни питаше откъде идем и накъде отиваме.

С файтонджиите разговарях на турски. Попитах един от тях по кои фортове са се водили най-големите сражения. Той ми каза: „При Айваз баба, Айджиолу и Кестенлик.“ Минахме през полето и отидохме на фортовете. Там, неприбрани, още стояха труповете на убитите. Разгледахме артилерийските позиции. Край тях лежеше в безмълвие избитата оръдейна прислуга. Картините на ужаса, които видях, няма да могат да изчезнат от паметта ми, докато съм жив.

Зимата на 19121913 година беше много тежка. Валяха силни дъждове и снегове. Почвата се размекна и стана непроходима. Транспортът на храни и бойни припаси се затрудни извънредно, а войските ни бяха стигнали до Чаталджа. Появи се холера. Оскъдната храна допринасяше за разпространението на тази коварна болест. Добитъкът, който по това време служеше за транспорт, също страдаше от липса на фураж. Обозните животни бяха крайно изтощени. Падаха по пътищата и умираха. По пътищата и на позициите замръзваха и умираха войници.

Тези жертви на хора и добитък бяха оценени от командира на Трета българска армия генерал Радко Димитриев, който беше казал, че за победата ни при Одрин са допринесли не само храбростта и издръжливостта на нашата армия, но и издръжливостта на добитъка при извънредно сурови условия.

В града прекарахме цели дванайсет дни. По това време започна прегрупирането, привеждането в известност на пленниците и изпращането им във вътрешността на България. При конвоирането им от града до гарата се наблюдаваха скръбни сцени. Избиваха се пленници. Озлобени наши войници намушкваха или разстрелваха турски войници. Веднъж бях на десетина крачки от колона пленници, които наши войници караха към гарата. Една жена се хвърли в колоната, хвана се за един пленен войник и заплака. „Къде отиваш? Защо ме оставяш?“ – ридаеше тя. „Пусни ме и си отивай!“ – отвърна ѝ той. „Няма да те пусна! Искам да умрем заедно!“ Един фелдфебел с големи рошави мустаци, старши на командата, забеляза този инцидент и разярен, извади сабята си и съсече първо жената, а после пленника. Колоната безмълвно заобиколи двата трупа и продължи пътя си. Телата на убитите мъж и жена останаха на това място няколко дни. Нямаше кой да ги прибере.

Голяма част от пленниците бяха съсредоточени на един остров между реките Арда и Марица. Продоволствия нямаха. Бяха обелили корите на околните върби и се хранеха с тях. Наши войници разменяха с пленниците часовници и други предмети срещу хляб. Нашите искаха да им се хвърлят най-напред предметите, а след това подхвърляха хляба. Имаше и недобросъвестни, които вземаха предметите от пленниците, но не им даваха хляб обратно. Денонощно валеше дъжд. Реките придойдоха и отнасяха труповете на умрелите от глад и болести пленници.

Веднъж с другаря ми Тодор Бакърджиев минавахме по малка одринска улица. Откъм един двор, чиято врата беше отворена, чухме висок говор и спор. Привлечени, надникнахме вътре. Видяхме няколко наши войници, които се бореха със стопанина на къщата, искаха да влязат вътре и да изнасилят семейството му. С другаря ми се посъветвахме как можем да помогнем и предотвратим тази неприятност. Аз останах на място, а той отиде в комендантството. Адютантът изпратил с Бакърджиев пет въоръжени войници от караула. В това време заговорих на турски със стопанина. Той разбра, че му иде помощ, и се успокои. Войниците от патрула заставиха нападателите да отидат с тях в комендантството. В спокойна атмосфера останахме при стопанина. Той заплака от радост. Разбрах, че е квартален кмет и че в дома му са дошли да се скрият няколко беззащитни семейства, защото смятали, че в неговия дом ще бъдат в безопасност. Трогнат от нашето участие в съдбата му, той ни помоли да влезем в къщата и да го почакаме. След малко се върна. В ръката си носеше седем златни турски лири. Подаде ми ги и каза: „Господин старши, много се извинявам, че нямам повече. Това е всичко, което имам.“ Отместих ръката му, същото направи и другарят ми. Обясних му, че ние не сме се намесили, за да получим пари, и че сме изпитали задоволство от това, че сме помогнали на страдащи хора, с което сме изпълнили човешкия си дълг. Разделихме се. Сълзи имаше и в очите на турчина, и в нашите. Изпрати ни до портата и дълго гледа след нас, докато се скрихме от погледа му. Почувствахме се горди, че можахме да покажем нашата човечност пред победения враг.

Турците са предвиждали, че градът може да преживее дълга обсада. Надявали са се на устойчивостта на крепостта и затова бяха се запасили с храни, метлено семе и сухари. Такива запаси бяха натрупани във всяка къща. При падането на града някои семейства бяха напуснали домовете си и се бяха изпокрили на групи в отделни къщи за по-голяма безопасност.

При друг случай, на едно място дочухме врява и викове. Отидохме и какво да видим?! Едно 13–14-годишно момче, гърче, продава сухар, а две възрастни жени искат да купят за децата си, защото, както твърдяха те, децата им не били яли от 3–4 дни. Гърчето беше решило, че като наш съюзник и то е победило, и отказваше да им продаде. Жените плачат и се молят, то ги блъска и ругае. Казах му на турски да им даде сухар, а то ми отговори: „Не давам на тази мръсна вяра.“ Нервирах се, лепнах му една войнишка плесница и то се завъртя. Взех един чувал със сухари и напълних торбите на туркините. Подадох им ги и им направих знак да бягат. Те побягнаха, но се озъртаха, защото не можеха да разберат това истина ли е, или не е. Махнах им пак с ръка да бягат и наругах гърчето, защото знаех, че то е откраднало тези сухари от някоя турска къща. Грабежи и безчинства над уплашените турци не липсваха.

След нормализирането на обстановката се оказа, че в Одрин има много лекарски и зъболекарски кабинети на чужденци, предимно германци и французи. Те са използвали невежеството на местното население, настанили са се тук и по всичко изглежда, че са имали добра сметка. Сега те лекуваха не само цивилното население, но приемаха срещу заплащане и наши войници.

Прекараните 12 дни в Одрин ни дадоха възможност да го опознаем. Нашият младши подофицер, след като го охранихме десетина дни, се посъвзе и осъзна. Престана да се държи с нас като голям началник и да изисква строга войнишка дисциплина. През време на боледуването си, изглежда, разбра, че ние сами можем да се грижим за себе си и без неговата помощ и ръководство.

Направихме съвещание с младши подофицера по повод проточилото се очакване на нашата батарея. Решихме да се явим пред началника на крепостната артилерия полковник Кушев. На последния се представихме отново аз и другарят ми Тодор Бакърджиев. Доклада за нашето прекарване в Одрин, намирането на храна и търсенето на батареята направи Бакърджиев. Културният език на другаря ми, както и образовките на пагоните му направиха впечатление на полковника. Осведомихме го, че сме ходили при генерал Велчев. Изтъкнахме и обстоятелството, че старшият на командата ни се беше разболял, и го помолихме да ни каже какво да правим. Той помисли, разгърна някакви книжа и каза, че батареята ни се намира в село Еникьой. Нареди още на другия ден да се явим на подпоручик Пенев. Бакърджиев го помоли да ни даде бележка до подпоручик Пенев за това, че не по наша вина сме стояли толкова време в Одрин. След като получихме бележката, полковникът ни каза: „Свободни сте!“ Радостни, и двамата вдигнахме ръка, козирувахме, благодарихме и излязохме доволни и спокойни.