0
257

Три отгласа от едно участие

О(т)звучавания VI

калин309

Художествената литература наистина може да ни помогне там, където богословската понякога се оказва безпомощна. Добрата художествена литература, онази, която е обърната към “пътя тесен с широки хоризонти”.

Става дума за участието ми в Седмицата на православната книга, която тази година се проведе от пети до единадесети септември във Варна. В програмата беше предвидено да представя “Християнски разкази” от Деян Енев[1] и собствената си поетична сбирка “Нужен”[2]. Нямах предварителен текст нито за едното, нито за другото, само кратки бележки, очертаващи плана на говоренето за първата книга, нахвърляни по време на дългото пътуване от София до Варна. Не исках, по възможност, да повтарям вече казаното и написаното за сборника на Д. Енев, а по-скоро да изведа няколко акцента и то през конкретна призма – смирението. За втората книга, “Нужен”, смятах да наблегна върху прочита, съпроводен от минимален коментар, на творби от седемте цикъла на стихосбирката, които да разкрият логиката в подредбата й. Така и постъпих. Беше ми казано, че ще разполагам с твърде ограничено време, което предполагаше да бъда максимално “събран”. В редовете, които следват, ще се опитам първо да доразгърна основния акцент от говоренето ми за “Християнски разкази” – този за слушането. След това ще погледна към едно жанрово предимство на разказа пред романа, за да завърша с нещо по-съкровено, имащо отношение към моето амплоа като поет, всъщност първо по ред в творческата ми биография. Надявам се краткият и не твърде литературоведски екскурс да придаде известен морски привкус на цялото.

Силата на слушането

Основният акцент в говоренето ми за “Християнски разкази” на Деян Енев гласеше, че за да се смири, човек трябва да се научи да слуша. Цялата му книга предполага умението да слушаш и сега ще се опитам да очертая някои от измеренията на това умение. Първо по отношение на разказвача – как би могъл той да ни разкаже онова, което съдържа сборникът, ако първо сам не го е “чул”? Не само в прекия, физически и фактологичен план на чуването, но и в по-дълбокия, сърцевинния. Ако разказвачът не бе чул мъката (по-рядко – радостта), която стои зад казаното? Този разказвач, чиято претенция изглежда не се простира по-далеко от това да бъде “свидетел” или летописец на “виденото и чутото”, как би могъл да ни даде жива идея за преживяното от героите му, без съсредоточеното и съпреживяващо вслушване в техните истории? Няма как. Само “през” неговото напрегнато слушане можем да чуем гласа (и рецитациите на Вазов и П. Р. Славейков) на анонимната възрастна жена от дома за стари хора (в “Де е България?”), да “чуем” страха от кучета на градинаря и разказа му за това как Господ го е избавил от него (“Ден преди Рождество”), да усетим благоговейното чувство в думите на престарялата баба на Рени за чудната гледка, която е видяла с духовни очи във Витлеемската ясла (“Сълзите”). И така нататък – примерите са многобройни.

Дори когато съответният разказ ни предава съвсем обективистично някаква случка (може да бъде даже свален запис от журналистически касетофон), ние се сблъскваме със същото явление: историята “звучи” като първом изслушана от сърцето на разказвача, за да може едва след това да стигне до нашите сърца на читатели. Без съмнение най-видно е това в разказа “Игуменката”, но и в творбите, които не са построени изцяло върху “прякото” свидетелско слушане, ние усещаме колко внимателно е усвоено чутото, преди да ни бъде препредадено; как е попито от цялото същество на разказвача – до степен да се превърне в част от самия него, преди да ни бъде предложено за вкусване. И наистина няма как да е другояче: умението за слушане открива достъп до утаената, но избликваща навремени все така остро болка от отсъствието на Майката в “подслушания” диалог между баща и син срещу Рождество (в “Солено и сладко”); то ни помага да доловим отчаяната надежда в молитвата на жената, чийто мъж с христоподобно име я е оставил с две невръстни деца и безпомощни родители на ръце (“Мъжът на име Христос”); дава ни сетива за страданието на бабата на нямото момчe и за чувствата, които разтърсват и двамата в края на историята (“Немият”).

Умението за слушане е толкова по-ценно, колкото по-рядко се среща в наши дни. Повечето хора предпочитат да говорят, а другите да ги слушат – и в литературата, и в живота. Затова добрите, отдадени, съпреживяващи чутото слушатели са малко – и в литературата, и в живота. В този смисъл разказвачът на Деян Енев ни повежда по тесен път, по който ходят малцина. Този път изисква една особена аскетика на себезаличаването, за да оставиш максимално пространство за човека, когото слушаш. Неслучайно употребявам думата “аскетика” – препратката е към книгата на майка Гавриила “Аскетика на любовта”, от която научаваме за това нейно умение, дадено й по благодат – да слуша другия до степен да се постави напълно на неговото място, да погледне на света през неговите очи, да усети болката му. И едва след това, ако този възлюбен друг, този скъпоценен ближен реши да поиска съвет, да му го даде, като така изпълни думите на Спасителя: “Дай на всеки, който ти поиска”[3]. Тук не става дума за заличаване на Аза в смисъла на далекоизточната мистика, а тъкмо за интензивно, съпреживяващо слушане, което ти дава възможност да усетиш цялата личност на човека, когото слушаш, за да можеш – след това – и адекватно да дадеш. Да дадеш вече не от “нищото” на себезаличаването си, а от пълнотата на Христовата благодат, която те изпълва, когато обикнеш другия в Него. Ако се върнем към художествената литература, ще се сетим ли за много внимателни слушатели, при които другите отиват, за да бъдат изслушани и да знаят, че са били чути? Сещам се за двама литературни герои – единият е Альоша Карамазов на Ф. М. Достоевски, Альоша, на когото се налага да изслушва търпеливо и с цяло сърце не само страстните и неподходящи за послушническо ухо излияния на своя брат Иван, но и на редица други персонажи в романа. Другият литературен герой е момиченцето Момо от едноименния роман на немския писател Михаел Енде (романът е издаден за първи път през 1973 г.)[4]. Момо има същата способност, за която ни говори майка Гавриила и която притежава и Альоша Карамазов – тя умее да слуша внимателно, търпеливо, съпреживяващо. Затова при нея, въпреки маргинализираната й “позиция” в обществото, идват всички жители от града, в който (или по-точно – до който) живее, за да й разкажат проблемите си и да споделят болката си. Идват, за да бъдат чути.

Подобен вид слушане, именно заради своя съприживяващ характер, поема неизбежно – най-малкото за времето на самото изслушване, – част от болката на този, когото слушаш. Ето защо читателят все по-малко се учудва по протежение на книгата (и не само на тази книга на Д. Енев), че разказвачът толкова често посяга към неизменния пакет с цигари: пушенето при него е нещо като защитен жест (“обвивка” почти в буквалния смисъл на думата – както димът те обвива и сякаш те прави по-малко уязвим) срещу прекомерната болка на едно иначе ранимо сърце. Ако разказвачът можеше да ни чуе, бихме му обърнали внимание на начина, по който споменатата вече майка Гавриила се е справяла с товара на чуждата болка, след като е изслушвала един или друг от своите многобройни събеседници: предавайки този товар молитвено на Бога в момента на раздялата със съответния човек[5]. Възможно е авторът на “Християнски разкази” да възрази тук, от името на своя разказвач, че ние не можем и не бива да се мерим с големи светци като майка Гавриила – едно от посланията в книгата му е всеки да върши смирено работата, която Господ му е възложил, без нездрави претенции за нечие друго място или призвание. Тук обаче, струва ми се, не иде реч за нездраво съизмерване, а за черпене на жизнено важен молитвен опит. Бих добавил и друго: опрем ли до Бога и до Неговата воля за нас, слушането непременно трябва да бъде взето и в своето значение на “послушание” към думите Му, а в тях чрез Апостола ни е казано “да заляга[ме] да има[ме] мир с всички и светост, без която никой няма да види Господа” (Евр. 12, 14, к. м., К. М.). Затова въпреки възможните уговорки, трябва все пак да сме наясно, че светостта е поставена като хоризонт за постигане пред всички – малки и големи християни, мъже и жени, клир и миряни, монаси и подвизаващи се в света, писатели и читатели, – всички, устремили се по пътя към невидимото, но съвсем реално небесно царство.

Възхвала на кратката форма

Трябва ли добрият разказвач непременно да ни разкаже и една по-дълга история с множество персонажи, чиито съдби се преплитат, изграждайки у нас представата за цялостен художествен свят? Не мисля, че е задължително, колкото и тягата към подобно начинание у самите писатели да е силна – и в български, и в световен мащаб. Копнежът по роман у всеки майстор разказвач е обясним, но да се опитаме да го погледнем в перспективата, в която говорих досега – на смиреното слушане. Иска ми се да бъда разбран правилно: не твърдя, че авторите на романи са непременно горделиви хора. Само твърдя, че късият разказ (творчеството на Деян Енев го показва красноречиво) не се нагърбва с повече от това да хвърли “сноп светлина” върху една или няколко ключови ситуации от историята на съответния персонаж или персонажи. Осветлявайки ги, разказът ни показва дали и как персонажът ще се възползва от някаква предоставила му се възможност. Ще я пропусне или няма да я пропусне, за добро или за зло ще я оползотвори. Разказвачът на къси истории приема смирената позиция на този, който слуша тук и сега (в широкия смисъл на слушането, за който говорих), в един конкретен и ограничен момент от времето, – слуша онова, което му се дава непосредствено, и което след това ще ни “преразкаже”. Той не заема ролята на знаещия отнапред (почти) всичко повествовател, от която мнозина са се опитвали да “избягат” по различни начини, но разгръщането на една цялостна романна история все пак ги е завръщало пряко или косвено към подобна роля, защото романовият жанр я предполага иманентно. Дори да се оставя персонажите да го “изненадат”, романистът все пак е очертал от самото начало тяхната най-обща житейска траектория, позиционирал ги е социално и психологически, поставил ги е във във взаимодействие с останалите герои от своята творба, което до голяма степен предопределя и периметъра на възможните изненади, колкото и създателят им да твърди, че държи да остави героите си напълно свободни. Затова едва ли ще сбъркам много, ако оприлича сборника с къси разкази на албум със снимки – можем само да предполагаме какво се е случило в пространството между една и друга снимка с изобразените на тях познати лица и места, докато романът волю-неволю тегне към свързаност между “кадрите”, сходна на свързаността, характерна за филмовото повествование.

Внимателните читатели са се досетили защо и по какъв повод изговарям това. За мен не съществува нито литературна, нито екстралитературна необходимост авторът на сборниците с разкази “Господи, помилуй”, “Градче на име Мендосино”, “Всички на носа на гемията”, “По закона на писателя”, “Българчето от Аляска”, “Внукът на Хемингуей”, “Гризли”, “Християнски разкази”, “Мария” (да не изброявам всички) да напише роман. Само три реторични въпроса в подкрепа на твърдението ми. Ако знаменитият О. Хенри бе написал и роман, като по-стойностен разказвач ли щяхме да го запомним? Опитите на Г. К. Честъртън в романния жанр, макар и да заслужават интерес, могат ли да го представят така добре пред (по)читателите му, както заслужено завоювалите световна слава кратки детективски истории за отец Браун? И накрая – безспорният за всички нашенски майстор на разказа Йордан Йовков спечелил ли е съществено от това, че е дал на литературните историци възможността да чепкат и двата му недотам сполучливи романни проекта – “Чифликът край границата” и “Приключенията на Гороломов” (вторият, в интерес на истината, останал незавършен)?

Един писател винаги ще иска да надскочи себе си и това е естествено за всеки творец. Но “надскачането” не е задължително да става по линия на по-дългия скок. Надскачането е винаги потенциално възможно и във вертикален план. (Някой открил ли е мерило за пределна дълбочина и изразителност на краткия поглед?) Ако все пак и скокът на дължина се окаже подходящ за автора на “Християнски разкази”, само ще се радваме.

Общувайки с морето

На втория ден от престоя ми във Варна, който се очертаваше да бъде и последен, реших, че непременно трябва да отделя време, за да пообщувам с морето. Не се бяхме виждали години наред. И както може да се очаква, поотчуждили се бяхме. В стихосбирката “Нужен”, която бях представил предната вечер, веднага след книгата на Д. Енев, няма нито едно морско стихотворение, а комай и нито една морска асоциация. Има образи, които се асоциират по-скоро с планински ландшафт. Но поетическото би трябвало да проговори у мен – казвах си – и кой знае – да роди някоя творба за морето, както е бивало в едни по-далечни житейски времена. Така че взех кърпата за плаж и нещо за писане и се запътих към най-близкия до хотела плаж с формата на заливче.

Общуването с морето не беше много ентусиазиращо, но все пак се състоя. Доколкото новото строителство позволяваше, разходих се и по-надалеч по крайбрежието, в посока към “Златни пясъци”, самият аз бях настанен в “Св. Константин и Елена”. Спомените придойдоха, присъствието на големия син (не)познат отново беше осезаемо и дори когато за момент преставах да го виждам пред себе си, знаех, че е съвсем наблизо, ей зад онези дървета там, извисява се на хоризонта и не се свени да го смалява с невероятната си едрина. Което предизвика и вълнение, и размисъл у мен, но не и някогашната силна тръпка, способна да захранва сърцето ми дни наред, да ме кара да мечтая и да чезна във фантазни светове. Ето защо срещата ми с морето беше и тъжна, но не с тъгата в онова стихотворение на В. Петров, превърнато в песен и говорещо за драмата на остаряването. Беше друг вид тъга, породена от това, че то, морето, вече не е “моята стихия”, тъга, която се опитах да изразя поетически, но няма да цитирам тук въпросното стихотворение, защото все още не съм доволен как изглежда. А пък и ще бъде не съвсем почтено да говоря зад гърба на морето, в трето лице единствено число…

Тръгнах си от Варна с убеждението, че художествената литература, на която за първи път бе дадено малко повече място на форума, наистина може да ни помогне там, където богословската понякога се оказва безпомощна. Добрата художествена литература – независимо дали е проза или поезия, по-кратка или по-дълга. Онази, която е обърната към “пътя тесен / с широки хоризонти”[6].

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор e на книгите “Стихотворения” (1991), “Тихи трипове” (1998), “Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта” (2006; с версия на френски език от 2011), “Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти” (2007), “Християнство и идентичност” (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата “Вяра и литература” във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация “Кацаров”, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на “Академичния кръг по сравнително литературознание” (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).

На главната страница: Джоди Харви-Браун, „Старецът и морето“ на Ърнест Хемингуей

 


[1] Деян Енев, Християнски разкази. С., Комунитас, 2016.

[2] Калин Михайлов, Нужен. С., Мисия Възможност, 2016.

[3] Виж Майка Гавриила. Аскетика на любовта. С., Омофор, 2015, 276–277; 294–295.

[4] На български разполагаме с превода на Федя Филкова – виж Енде, Михаел. Момо или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време. С., Дамян Яков, 2008.

[5] Пак там, 290–291.

[6] Така завършва стихотворението “Хоризонт”, което се намира на с. 49 в книжката ми.

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).

Предишна статияАко не се направи нищо до зимата, Тютюневите складове ще рухнат
Следваща статияМоите истории се щурат…