Предлагаме ви три текста от замисленото от Емил Верхарен издание „Пет поеми в проза“, което той не успява да публикува приживе.
В периода 1886–1895 г. белгийският символист Емил Верхарен създава 46 поеми в проза, повечето от които са публикувани в три важни издания в края на XIX век: „Сосиете нувел“, „Валони“ и „Кок руж“. Поетът твърди: „Тези поеми сякаш не се вписват в творчеството ми, а стоят встрани от него“ (Писмо до Антон Кипенберг от 28 март 1911 г.). Според Андре Фонтен обаче – техния пръв издател в отделно книжно тяло, озаглавено „Импресии. Първа серия“ („Меркюр дьо Франс“, 1926 г.) – „мисленето и изкуството на Верхарен могат да се разкрият напълно единствено пред онези, които търсят в поемите му в проза най-съкровеното допълнение на чувствата, изразени още по-изящно в стиховете му“.
Преводът е осъществен с подкрепата на програма „Творчески инициатива“ на Национален фонд „Култура“. Предлагаме ви три текста от замисленото от Верхарен издание „Пет поеми в проза“, което той не успява да публикува приживе.
Тодорка Минева
* * *
В Кьонигсберг
Дълго време се наслаждавах на твоите сериозни, съдържателни и дълбоки книги, Германийо, дълго време духът ми търсеше сред техните страници онова, което да ми обясни самия мен, света и Бог. Прекрасни системи като сияйни небеса кръжаха в главата ми: всичко изглеждаше последователно свързано и ясно – всичко се движеше в мощен и подреден световъртеж. Хегел ме пренасяше от звезда на звезда, от синтеза на синтеза, от триада на триада към едно непрестанно възраждащо се бъдеще. Фихте и Шелинг ми бяха полезни на свой ред. Но онзи, който ме завладя напълно, беше именно той, родоначалникът – Кант, чиято проницателна и остра мисъл бе достигнала до най-скритите гънки на същия този човешки разум, разбулен някога пред Лайбниц и Спиноза от Декарт. И тъй, хукнах, копнеещ и смирен, към Кьонигсберг, далечен град в северните германски земи, където стърчаха каски и мечове около един Черен орел: Кант беше роден там.
Преди залез слънце побързах да принеса ума и сърцето си в знак на почит на гроба му. Параклисът, който го прислонява, беше затворен: зърнах през решетката на вратата бледия образ на Учителя, издялан в мрамора над нещо като олтар. Всички камбани на катедралата зазвъняха сякаш в ритъма на моето вълнение. Мястото беше мрачно. Под краката ми в старото гробище крееше рядка, хилава тревица. Скърцащ звук от пилене долиташе от една близка къща. Страховити оловносиви облаци се скупчваха на небето. И си помислих за голямата градина с остарели истини, блясъка на чието илюзорно великолепие Кант беше отнел. Колко високи цветове са били прекършени от неговата книжовническа ръка! Колко дървета е отсякъл брутално, за да не прислонява повече сянката им пъплещата заблуда! Подир преминаването му е останала само обширна гола равнина, където са се кръстосвали проправените пътища. Ала на свой ред не е ли и тя само привидност? О!, този шум от спокойно, мъчително пилене в близката къща!
Разходих се из града по същите места, където Кант се е разхождал всеки ден. Представях си, че крача редом с него, опрян на неговия бастун, в дълъг редингот, с бяло жабо. Той е говорел спокойно: никаква ирония не се е промъквала в думите му. Бавно стигаме до Парад плац, където днес се издига статуята му. Около нея играят деца и техните бавачки си приказват и се смеят с войниците. И Кант ги сочи: „Те нямат – казва той – никакъв страх от истината и мисля, че са щастливи. Но кой от нас би искал да има тяхното щастие? Научих хората да мислят проницателно дотам, че мисленето започва да вреди на самото себе си и да отрича света. Избистрих до крайна степен атмосферата на увереност. В дъното на старата забулена бездна стрелите ми досегнаха хиляди мъртви звезди. Изобщо не съжалявам за нищо сторено, ако не е сетната ми книга. Тя не е геройска книга. Без нея навярно нямаше да ми издигнат статуя. И все пак какво по-добро основание да се намери, за да не ми бъде посвещавана никога такава?“
Той се сбогува любезно с мен, сля се с лицето си от бронз и го видях, докато се отдалечавах, как се усмихва все пак на децата, които играеха, и на техните бавачки, които си приказваха и се смееха с войниците.
Флоренция
Флоренцийо, твоето крехко и умиротворено име, което [река] Арно сякаш шепне от векове, ме привличаше към твоите палати и твоите църкви и щом се озовах сред великолепията ти, хукнах да чуя как [реката] мълви това име по ъглите на крайбрежните ти улици. Вълните бяха леки и златисти. Лятото преваляше накъм есента и вечерта с всичките нейни аромати се спукаше от хълмовете. Лъхаше уханно спокойствие. Християнският ти купол, в който пламтеше залезът, освещаваше светлината. Мислех си за Джото, за Данте, за скромния и благ Франциск Асизки. Всичките съкровени спомени трептяха в душата ми. Надявах се на някакво незнайно спасение от миналото за себе си от ръцете на твоята светлина.
Мрачните северни земи, откъдето идвах, ме бяха просмукали със своята мъгла и пронизали със своя мраз. Колцина умни мъже преди време са идвали от Фландрия да търсят своя пламък в твоите огнища! Ведрото ти изкуство, умението ти да привеждаш в ред, благословената ти слава са предизвиквали у тях очакваното чудо. Не бях ли и аз на свой ред горещ радетел на твоя дух, зажаднял за твоя извор, а моето сърце – изпълнено с безответно ехо – не копнееше ли да намери отклик в сътвореното слово от твоите шедьоври?
Дълго време бродих по твоите площади и твоите улици, умолявах твоите камъни, твоите бронзови и мраморни паметници да сторят чудото на възкресението. Спирах се край твоите олтари, в дъното на твоите абсиди, по дължината на симетричните галерии, които прехвърлят от колона на колона пресметнатата тежест на твоето изкуство. Ти крачеше в цялото си великолепие редом с моята поклонническа мечта. Почувствах възхитителното ти настоящо присъствие неведнъж – ала дълбоко в себе си не потрепнах. Твоите жени, пленници на един изкусен ред, твоите Еви, твоите Венери, твоите Магдалини разкриваха пред мен гордата си декоративна прелест, но изкушаваха само очите ми. В тях нямаше дълбока човещина. Те се носеха по повърхността на душата – никога не влизаха в нея. Съществуваха като образи, движеха се изящно – но всяка от тях прекалено много се страхуваше да не развали дори една гънка от богато надиплената си рокля, дори една плитка от сложно заплетените си коси.
Разбира се, приех цветето, поднесено ми от престилката на твоята умислена „Примавера“[1], макар че подадената ми роза не съдържаше нито истинска сълза, нито непресторена усмивка. Единствени Микеланджело и Донатело ме привлякоха силно: останах дълго да се моля пред тях. Но самите те не са ли чужденци сред твоите майстори, чийто прекалено строг вкус и съвършено изкуство отхвърлят всяко чудодейно озарение?
О, Флоренцийо, дано твоята сдържана и праволинейна красота ти послужи за тесен ковчег в часа на разрухата и смъртта! Страхът, трескавостта и болката отхвърлят твоята мъдрост. Ти никога не си почувствала как бие в теб задъханият ритъм на живота. Изкуството сe изковава в тлеещи жарави и всичките земни ветрове подклаждат пламъка им. То стапя в своята пещ всички противоположности: радостта и сълзите, надеждата и отчаянието, екстаза и мъката, здравето и смъртта, кротостта и насилието, песента и стона. То е необятно и мириадно[2]. То диша в човека, но произхожда от слънцето, от хълмовете, от горите, от рудниците, от вулканите и морето. Корените му достигат неподозирани дълбини. Ти си го превърнала в изящна и изкусна игра, тогава когато то е най-възвишеното и най-изумително творение на гениите на тази земя. Ако всемирът мислеше като човека, то той, впрегнал всички свои сили в порива, щеше да съчини най-прекрасната поема.
О, Флоренцийо, колко смазан се почувствах под твоето небе! Сърцето ми отслабваше и изневеряваше на себе си в твое присъствие! Днес напразно търся завоите на твоите улици и ъглите на твоите площади, където Данте, Джото и благият Франциск Асизки навярно са поспирали, за да ти се полюбуват и да те възпеят.
Просяците
В класическата страна на просяците – в Испания. На площада в Памплона еднооко дете протегна към мене ръка – суха, слаба безкрайно издължена ръчица към милостинята – и ме прикани настойчиво към милосърдие с острия си, кос поглед. В гробищата на Валядолид мъж с отрязани крака, пльоснат като крастава жаба между два гроба, заплашваше преминаващите, че ще ги завлече под земята, ако не се смилят. В Сарагоса, на прага на Нуестра Сеньора дел Пилар осемдесетгодишният Хуан Далмеро, застанал под мраморна колонада, сочеше с неуморен и властен жест своята сляпа дъщеря, чиято глава, почти безплътна, проядена до костта, сякаш покрита с гипс, извикваше пред нас образа на застинала, гримирана смърт. Същинският скелет, от чиито очи непрестанно се стичаха сълзи, държеше на коленете си дете, което хапеше гръдта ѝ. В Бургос, в двора на Картуха [де Санта Мария де Мирафлорес], сякаш уморен от обхваналите ме натрапливи мисли, отказвах да пусна няколко монети в разтворения джоб на един дрипльо, когато той се разрови в кошницата си, извади от нея къшей хляб, подигравателно го разчупи на две и ми подаде едната половина. Какви зли думи съпровождаха тази негова дързост.
Но онзи, споменът за когото ме преследва, не беше нито от Памплона, нито от Бургос, нито от Валядолид. Не знам откъде идваше и не знам накъде го отведе съдбата.
Падаше вечер. Пресичахме с един мой приятел, който ме придружаваше, френетичния каменен пейзаж около Ескориала. О!, този монотонен и величествен манастир! Симетрията на неговите прозорци, безупречната геометрия на ъглите му, сивкавият и еднообразен тон на неговите гранити смръзваха сърцето, така както парче лед смръзва ръката. Духаше вятър, режещ като с бръснач. Оловни и бронзови облаци се спускаха към близките планини и чезнеха зад тях, сякаш там горе, сред заснежените върхове, ги поглъщаше някаква огромна пещ. Скалите имаха обезпокоителен вид. Някои приличаха на приклекнали великани, паднали богове, постаменти в руини. Пясък с цвят на мед проскърцваше под стъпките ни.
При все че вече провиждахме там, в долината жълтата и бяла столица Мадрид със запалените реални огньове по улиците и в този час несъмнено Пуенте де Толедо гъмжеше от човешка тълпа, впечатлението за изгаряща самота, за хладно желание, за едновременно полярна и знойна тишина объркваше духа и властваше над мисълта. Мястото ни потискаше. Чувствахме се пленници на менгемето на спомените. Кралят инквизитор [Филип II], който бе избрал това място, за да построи този палат и да осъществи като рядък творец пълната хармония между тези антиномии: студенината и неистовостта, невъзмутимостта и лудостта, настойчиво присъстваше и изпълваше паметта.
Приближи се някакъв мъж. Широкополата му шапка, дългата му наметка, бавната му походка, стърчащата тояга, която стискаше в ръка, го превърнаха пред нас в статуя на митичен поклонник, своеобразен Вотан, изгубен в сиерите на Испания на път за родните германски земи.
Той мина, не помоли за нищо, но искаше на всяка цена присъствието му да ни стресне. Сърцата ни се разтупяха. Видяхме присвитите му очи като два зли камъка, враждебната му уста, брадата му, потрепваща като черна дрипа, ръката му с бледи нокти.
„Аз ида от Небето, а вие сте другоземци“ – рече той, като се обърна към нас. И внезапно тръгна отново.
Луд ли беше? На външен вид не се отличаваше от просяците, които срещнахме по време на пътуването си. Изглеждаше като тях, имаше тяхната дързост и тяхното излъчване на тържествена изпадналост.
Настигнахме го. Той заговори: „Само Бог няма нужда от никого. Срещнах по градовете богати хора, които не просеха, а крадяха. От самото начало ги унижавах пред себе си с ругатните си. И техният страх потвърждаваше пред мен скъперничеството им“.
Прекъснахме го – но той продължи, без да ни изслуша: „Онзи, който дарява, връща. Ако златото принадлежи някому, то е на оногова, който го е открил в земните недра“.
Той потегна властно ръка и прие нашия дар, без да поблагодари. И добави: „Вече четири години изпълнявам своя дълг и разкривам, че онези, които нямат нищо, са най-горни сред хората. Техните грапави и мръсни ръце са бели и прекрасни в очите на Единствения съдник. Само те са невинни за златото – другите са недостойни и самите вие, които ме слушате, не сте за хвалба, а за прошка, задето сте проявили великодушие“.
Той говореше сурово, с нетърпящ възражение глас. Мрачният му парадокс несъмнено връхлиташе в насоченото към него внимание.
Нощта падаше. Той бавно се надигна. Там долу огромният Ескориал трупаше своите блокове от сянка едни върху други, тежко, като кошмар по време на сън.
Големият прозорец на параклиса лъщеше червен и зловещ в мрака. Сякаш нажежена бронзова плоча. И хилядите проницателни погледи на звездите се взираха в просяка, който се отдалечаваше покрай манастира към страховитата неподвижна светлина.
Превод Тодорка Минева
На главната страница: Тео ван Райселберг, Портрет на Верхарен
––––––––––––––––––
[1] Алюзия за едноименното платно на Сандро Ботичели, на което нимфата Флора е изобразена с престилка, в която носи цветя. – Б.пр.
[2] На фр. „myriadaire“. Думата е изкована от Верхарен чрез свързването на „мириада“ („myriade“) и „милиардно“ („milliardaire“), между които съществува частично еднозвучие. – Б.пр.
