„ Гордея се само с едно – че мога да обичам ужасно много. Любовта не е план – първо се срещате, после излизате заедно, след това се запознавате с роднините. Не. Всичко става за три секунди. И никой не знае какво е то освен ти и човека срещу теб.”
Чочо Попйорданов
Сблъскаха се на входа на театъра, почти челен удар, тя излизаше от репетиция, беше преуморена и свръхвъзбудена, гладна, трябваше да проведе отегчителен и дълъг, обяснителен телефонен разговор, главата й гъмжеше от репликите, от ролята, от режисьорските анализи и капризи, от грозните викове и непрестанните спречквания между колегите й, винаги са изнервени, винаги бързат за някъде, винаги не са там, където са, а другаде, имаше дни, в които усещаше ръцете на всички по себе си, като ръце на просяци, които се стремяха да я докоснат, поне само да я докоснат, а всяко докосване я измъчваше и отегчаваше, отнемаше части от нея, разголваше я, спускаше се надолу по аварийните стълби на театъра като че ли искаше да избяга, да седне на пейка, да не се движи, да не мисли, да не се стреми към нищо, само да диша, само това да усеща, собственото си дишане, забравяше коя е по време на репетиции, по време на представления, трябваше й време, за да се върне към себе си, да дойде в собствената си кожа, да си спомни коя е, все едно че репетициите или представленията бяха сън, от който трудно се събуждаше, изискваше се определено усилие, за да се върне в своя си живот, и в този свой устрем в ничията земя между образа на поредната главна героиня и самата себе си тя неочаквано налетя на него, почти се сблъска с него, блъсна се в един непознат на входа на театъра така, както се спускаше почти тичешком по аварийните стълби и се удари в него директно, внезапно, с цялото си тяло, с цялата си устременост да избяга, да седне на пейка в парка, да диша, само да диша, а катастрофира в него, той отстъпи назад и вдигна и двете си ръце като че ли искаше да я спре, да й помогне или да я прегърне, беше необичайно това вдигане и на двете ръце, отбраняваше ли се, спираше ли я, какво правеше този мъж пред нея, кой беше, тя беше зашеметена от сблъскването, от удара, като че ли сънуваше или беше още на сцената, не можеше да се ориентира какво ставаше, тя познаваше този мъж отнякъде, но трудно помнеше лицата на хората, извинете, прощавайте, тя отстъпи две крачки назад, извинете наистина, повтори още веднъж, изобщо не ви видях, бях се отнесла нанякъде и се приготви отново да полети навън с онази своя устременост на човек, който бяга, който час по-скоро трябва да избяга от всичко и той беше отстъпил не назад, а встрани, някак встрани, беше навел лицето си, беше го извърнал надолу така, все едно че тя го беше ударила или оскърбила с нещо, имаше вид на човек, който се свива след неочакван и коварен удар, ударих ли ви, попита тя и се приближи до него, ужасена от себе си, от своето недоглеждане, от премрежения, недовиждащ поглед, с който преминаваше през хората, сигурно много съм ви ударила, сигурно ви е заболяло, толкова съжалявам, толкова съм невнимателна, той изведнъж извърна лицето си към нея и впи погледа си в очите й, не, не, аз исках…и млъкна, исках…и пак замълча и по чертите му се изписа страдание, искаше да каже нещо важно, нещо необикновено важно и не можеше, в него се водеше отчаяна борба да успее да каже това важно, най-важно нещо, а той не успяваше и не успяваше вече десет, двайсет, трийсет секунди, вече минута, вече почти две не успяваше да преодолее мълчанието си, беше мъчително и конфузно, мълчанието продължаваше прекалено, прекалено дълго, не можеше да се мълчи повече, не можеше двама непознати да стоят един срещу друг, впили поглед един в друг, в очакване нещо да се каже, нещо да се случи, беше налудничаво това вкаменяване, това замръзване на входа на театъра един срещу друг, минаваха хора и ги заглеждаха, като че ли разиграват етюд, като че ли са в роля, подсмихваха се колегите й, но не им правеше кой знае какво впечатление, в театъра можеш да се нагледаш на всичко, той не откъсваше очите си от нея, и тя се вгледа в него, опитваше се да го разпознае, да се сети къде го е виждала и не можеше, може би просто е някоя известна личност, политик или нещо, което дават често по телевизията, но не приличаше нито на политик, нито на звезда, беше необикновено красив мъж със зелени очи, с прошарена брада и коса, с излъчването на самец, неопорочен от любовни истории, излъчваше сила, интелигентност и чар, не съм виждала на живо такъв екземпляр, мислеше си тя объркана и с все по-голямо любопитство и удивление го разглеждаше, бих могла да се влюбя в този човек, бих могла да се влюбя фатално и завинаги в този мъж и това да бъде отчайваща, разраняваща, ужасяваща любов, от която няма измъкване, има само пропадане, само пропадане, което води до смърт и стоеше безмълвна пред него, като че ли всичко това пропадането и смъртта щяха веднага и неминуемо да се случат, защото ще искам да ме обича, ще искам да ме обича все повече и повече и той няма да може, няма да има силите и няма да има търпението и това ще води до отчаяние и до бяс, и до ревност, и до отмъщение и това ще бъде разграждането, и провалът, и яростта и усещането, че не искаш повече да живееш на тази земя, и чувството за самоубийство, което ще те дебне отвсякъде, и чувството за смисълът, безвъзвратно изгубен, измина още малко време докато тя си даде сметка, че той беше започнал да говори, опитваше се да говори някакви неща, които не стигат до съзнанието й, напрегна цялото си внимание, изплува от дълбините си и разбра, че той прави дълги паузи между изреченията, между думите, най-накрая осъзна, че той се смущава, че нейното мълчание го притеснява, че нейния вперен поглед го кара да извръща все по-често глава като че ли му удрят плесници, че почти заеква от смущение, но не можеше да откъсне очите си от него, изпиваше го с поглед, покрай тях хората продължаваха да влизат и да излизат, поздравяваха я, тя машинално отвръщаше, не можеше да съобрази какво точно става, като че ли изведнъж беше загубила възможността да се движи, като че ли животът й вече зависеше единствено от това необичайно красиво и интелигентно лице, което някъде беше виждала и преди, някъде срещали ли сме се, попита го тя като най-безцеремонно го прекъсна, да виждали сме се, къде, къде, на една литературна премиера, коя премиера, попита тя, на един писател, отвърна той, като че ли литературна премиера би могла да бъде на един художник, помисли си тя, разменяха информация, която беше десетки, хиляди пъти по- неуловима от това, което всъщност казваха, ако отместеха погледа си един от друг като че ли щяха да извършат предателство, като че ли животът им зависеше от това неистово вперване на очите в очите на другия, харесваха се, притегляха се неудържимо, бил гледал всичките й представления, много харесвал играта й и изобщо всичко, което говорела, бил искал да я покани на среща с почитатели в своята галерия, притежавал малка галерия, където организирал срещи с известни личности, да, с известни и любими личности, да, галерията се казвала Жанет, така, сигурно сте чували, а може и да не сте чували, да, явно въобще не сте чували.
Напрежението между очите им отпадна. Значи беше сигурно, че щяха да се видят още веднъж, поне още веднъж. Беше сигурно, че няма да се разминат на този заден вход на театъра завинаги.
Аз имам телефона ви, в понеделник ще ви се обадя и ще се уговорим, каза той съвсем бързо, тя беше толкова вцепенена, че дори не се учуди откъде би могъл да има телефона й, нямаше време дори да го попита, той се наведе се към нея като че ли искаше да я докосне с лицето си и каза, че сега бърза, че има уговорена среща в театъра, сега бързам, извинете ме, закъснявам, имам уговорена среща със сценографите и тя не успя да го попита кои сценографи, от кое представление, до понеделник, отвърна тя тихо и все едно изсмукаха въздуха около нея, ще ми се обадите, нали, попита тя съвсем умолително, нямаше време, нямаше инстинкта, нямаше желанието да се прикрива, искаше да го докосне, да го докосне с лицето си, любовта беше бликнала, струеше от самото й сърце.
Разказът е публикуван в сборника „Обича ме, не ме обича“, Сиела, 2016 г.