0
1543

Три спектакъла

Сдобих се с късмета да гледам един след друг три театрални спектакъла, изявяващи, поне според мен, днешните творчески уклони и примамливи предложения към публиката в българския театър. Преди да започна по същество обаче, длъжен съм да направя уговорката, че това, което съм видял и отчел, са само нюанси, акцентуации, ако щете, а не характеристики, които са толкова глобални и мащабни, че да скриват и неглижират всичко останало в постановката. Не, просто едното съвсем деликатно преобладава над другото, но не го засенчва, елементите просто взаимно се подчертават и подпомагат.

Актьорският: „Енигматични вариации“ от Ерик-Еманюел Шмит. В ролите: Васил Михайлов и Милен Миланов, реж. Георги Михалков, Театър на Българската армия, сцена „Максим“.

Признавам си – не съм фен на Ерик-Еманюел Шмит. Знам, разбира се, не е като да не знам, че е значим автор, носител на престижни литературни и театрални награди в родната си Франция, но някак си не мога да свикна с преднамерената сантименталност и предсказуемата философичност на текстовете му. Ето защо подходих с резерви към постановката „Енигматични вариации“ в ТБА – очаквах мелодрама с екзистенциално-метафизични претенции. И да, в тази посока не бях изненадан, „Енигматични вариации“ е точно това, но изненадата дойде от другаде – от факта да разбера, че драматургичният текст е само повод на сцената да се изявят актьорите, за които и заради които е поставен този материал. От едната страна е Васил Михайлов, който е достатъчно голямо име, за да бъде обясняван; от другата е Милен Миланов, за когото може да се каже същото, макар и мъничко по-приглушено. Постановката разчита тъкмо на актьорската игра (или по-скоро имена), които да примамват публиката. И да, примамват я, тъй като изпълнителите си партнират квалифицирано и можещо. Е, длъжни сме да отчетем, че Васил Михайлов не е в онази форма, в която го познаваме от „Краят на песента“, „Капитан Петко войвода“, „Маргарит и Маргарита“, „Вълкадин говори с Бога“, „Индиански игри“, но пък той е достатъчно голям професионалист, за да има достатъчно актьорски хитринки в ръкава си, които да пуска в действие на сцената. Тук по-скоро сюрпризът е Милен Миланов, когото, честно казано, ако аз бях осъществил кастинга, щях да избера за ролята на Абел Знорко – темерута писател, Нобелов лауреат, оттеглил се на остров в Северно море, където живее уединено, затворено и неотзивчиво, а не за Ерик Ларсен – влюбения съпруг на любимата на Знорко, с която той си кореспондира в продължение на години. Всъщност Милен Миланов излиза от и – което е по-важното – надскача актьорското си амплоа, за да се превърне в опората на представлението, онзи негов елемент, който го крепи и движи. Двама атрактивни за публиката актьори се срещат на сцената, за да сплетат не само съдбите на героите си, но и своите способности и умения, за да произведат спектакъл, разчитащ тъкмо на техния артистичен арсенал, за се случи и получи…

Драматургичният: „Теремин: музика, любов и шпионаж“ от Петер Зеленка. В ролите: Стефан Додуров, Венелин Ганев, Деян Ангелов, Стефан Къшев, Стефания Колева, Руси Чанев, Ванеса Лу, Гергана Змийчарова, Теодор Елмазов, Пламен Пеев, Благовест Благоев, Николай Гундеров, постановка Валентин Ганев, реж. Николай Гундеров, Народен театър „Иван Вазов“, Камерна сцена.

За „Теремин“ е подчертано: „Поставя се за първи път на българска сцена“. Това подчертаване е важно, защото показва, че тъкмо текстът е, който се явява онази примамка, която да привлече зрителя. Привлича го и уточнението в заглавието – музика, любов и шпионаж, тоест ще се гледа нещо забавно, интересно и непознато. Вярно е, основата на драматургичния текст се крепи на един изключително любопитен и неизвестен живот, този на Лев Термен (Theremin), известен съветски изобретател, създал музикалния инструмент тереминвокс (или терменвокс), на който се свири само с движение на ръцете без той самия да се докосва. Лев Теремин първоначално взима акъла на американците с изобретението си, отдава се там на сладкия живот – алкохол, жени, висше общество, кризата обаче от 1929 г. превръща всичко на прах. Заедно с това той сътрудничи на руското разузнаване, предоставя им сведения – изобщо шпионства с пълни сили. Поне според пиесата изследователят изработва и тереминвокса първоначално като съоръжение за „чрезвичайна“ сигурност – Ленин просто подскочил от радост, когато разбрал, че никой не би могъл да го доближи, без апаратът да не се задейства. И пак според пиесата той, инструментът, бил с двойно предназначение – не само да пази неприкосновено свещеното Лениново тяло (че тялото на Владимир Улянов е свещено го доказва Мавзолеят в центъра на Москва, където продължава да е тропосано, но също и да подслушва вожда на световната революция – поръчката е на Сталин. Прочее, Зеленка за тази си хрумка сигурно се е досетил от следния действителен случай: през 1945 г., когато все още съюзниците от антихитлеристката коалиция не са влезли в етапа на Студената война, посланикът на САЩ в СССР Аверил Хариман посещава детския лагер „Артек“, където миловидните пионери му подаряват изработено от ценна дървесина копие на Държавния печат на Съединените щати. Оказва се обаче, че в този подарък е скрит т.нар. „ендовибратор“ – подслушвателно устройство, което няма нужда от захранване и практически работи непрекъснато (прочее, казано е в тази връзка: не вярвай на данайците, в случая руснаците, дори когато ти поднасят дарове), изработен тъкмо от Лев Теремин. А най-любопитното в цялата история с постановката на „Теремин“ е, че постановчикът Валентин Ганев го е виждал на живо в Москва, където завършва ВГИК през 1981 г. Негови приятели го отвели на демонстрация на тереминвокса, където изобретателят свирил и обяснявал. Между другото, не само Термен/Theremin е свирил на инструмента: Джими Пейдж на концерти на Led Zeppelin реализира сола на теремин при изпълнението на Whole Lotta Love, а според някои Жан-Мишер Жар притежавал личния тереминвокс на Ленин, подарен на вожда на световния пролетариат от изобретателя. Групата The Beach Boys също се е възползвала от възможностите на музикалното съоръжение. Всъщност, благодарение на теремина, смятат Термен/Theremin за изобретател на електронната музика. Както и да е, важното в случая е, че един екстравагантен живот е претворен в драматургичен текст и това е, което привлича зрителите. Разбира се, актьорската игра и постановката също са от значение, но сякаш първенствуваща е ролята на текста: слушаш и гледаш със зяпнали уста (пре)мятанията на един целеустремен егоцентрик, който около себе си посява само лъжа и лицемерие. Главният герой на Стефан Додуров е едновременно решителен и нерешителен, симпатичен и несимпатичен – никога верен, никога привързан, никога истинен. Жертва на обстоятелства, жертва на системата, жертва на собственото си тщеславие: с текста си Петер Зеленка ни казва, че никой успех не е в състояние да компенсира студеното и използваческо отношение към хората. Тези послания се крият зад куриозния живот на Термен/Theremin, а че куриозът е все пак водещ в спектакъла говори и фактът, че онези от зрителите, които биха искали, в антракта могат да посвирят на тереминвокс. Доста се възползваха…

Режисьорският: „Женитба“ от Николай Василиевич Гогол. В ролите: Любомир Нейков, Станимир Гъмов, Румен Угрински, Роберт Янакиев, Моню Монев, Васил Витанов, Снежана Макавеева, Албена Павлова, Жанина Стоилова и Невена Бозуков, реж. Лилия Абаджиева, продукция ДКТ „Константин Величков“ – Пазарджик, разпространител Театър „Мелпомена“, Открита сцена Театър „Сълза и смях“.

Лилия Абаджиева е сътворила не един или два спектакъла по Николай Василиевич Гогол, сещам се за първата ѝ „Женитба“ в Сатирата, както и за „Дневникът на един луд“ с Николай Урумов в главната роля, а и за „Ревизор“ отново в Държавния Сатиричен театър „Алеко Константинов“. Не е изненада, самата тя казва по повод „Женитба“: „Гогол, според мен, като в някакво криво огледало ни дава да се видим, да се погледнем отстрани. Преувеличава до пароксизъм подвластността ни на вечните ни копнежи и желания. Именно като в някакво криво огледало ни показва как именно те – чувствата, емоциите, страстите, увличат човека във въртопа на живота; правят човека безсилен да се съпротивлява и го завличат към дъното или бездната“. А тъй като за нея (отново признание): „Но представата ми за театралното е свързана с пристрастието ми към преувеличеното и ироничното“, то няма как двамата с Гогол да не направят победоносен тандем. С Гогол, със същия Гогол, за когото руският критик от преди Октомври 1917 г. Юлий Айхенвалд обяснява: „Гогол не е искал да бъде този, който е. […] Той е искал да промени насочеността и характера на своето писателство, той се е опитвал да създаде нещо положително и назидателно, да облече в плът и кръв прекрасната човечност и да я нарисува също така ярко и релефно, както рисува лошите явления. Но не му се удавало. Душевните пориви, трудната работа на моралното самовглъбяване и самопречистване го повличали към идеала, във висините, но стихийната сила на неговата дарба, почти изцяло насочена към това, което в живота е пошло и дребнаво, го приковавала към човешките низини“. Така че Лилия Абаджиева, която превърна „Хамлет“ в почти пародия – съвсем успешно и сполучливо, трябва да признаем, не би могла да устои на „изкушението Гогол“ и да – не устоява. Но не устоява за пореден път успешно и сполучливо: „Женитба“ е решена този път скечово или, по-добре, по точното наблюдение на писателя Владимир Зарев, клипово: редуват се сцена след сцена, в които гротеската, пародията, преувеличението, извънмерното са водещ принцип. В това отношение стиковката ѝ с актьорите е перфектна: всички влизат в тази ипостас, в която изкривеното е правилно от постановъчна и от актьорска гледна точка. Човешкото е представено в своята прекаленост и преувеличеност на щенията, на мераците, на похотите, ако щете: всеки иска нещо, но в същото време се свени, по-точно лицемерничи в нежеланието си да го изкаже директно. Затова и движенията са такива лъкътушещи, извиващи се, изкусителни (това изкушение сякаш намира своята кулминация в танца тип „Саломе“ на Агафя Тиховновна Купердягина, само че без воалите), затова и героите са тъй серпентинни, завойни, кривващи: не можеш го хвана, всеки се измъква като Протей (както женихът Иван Кузмич Подкольосин на финала). Особено характерни са тези мимически обезформености в края на всяка сценка-клип: актьорите застиват в абсурдни пози, с килнати изражения на лицата – както ги свари „завесата“, тъй да се каже, така и замръзват. Залата се тресеше от смях, разбира се, макар че защо ли?!: ние го живеем настоящето също тъй килнати, изкривени, абсурдни, готови да застинем и замръзнем като кукли на конци в каквато поза реши да ни постави кукловодът. Прочее, точно Гогол пита в „Ревизор“: „На кого се смеете? На себе си се смеете!“ и съм убеден, че с „Женитба“ Лилия Абаджиева задава на публиката абсолютно същия въпрос. Публиката обаче продължава да се смее сама на себе си, без да се усеща: за нея е важно, че Любомир Нейков от „Комиците“, Албена Павлова от „Столичани в повече“, Станимир Гъмов от „Етажна собственост“, Румен Угрински от „Господари на ефира“ са се захванали със задачата да я забавляват. И да, забавляват я, талантливо и професионално я забавляват, но едновременно с това се опитват и да я възпитават: да е различна, да не се поддава на манипулации, да не фарисейства, скудоумничи и вероломничи. Ха дано възприеме и се научи!…

Три спектакъла. Всеки по свой начин примамлив, всеки по свой начин съблазняващ…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияПреждевременни романи
Следваща статияРазстоянието София – Венеция