1977
Две години след първата и две години преди втората ми книга – само това би била 1977 година за мен, ако не беше и шумно прокламираното събитие – Трета национална конференция на младите литературни творци.
Изневиделица, в началото като шушукане, после като слух и накрая като огласяване от трибуната, се яви „поканата“ на другаря Тодор Живков за среща в „Бояна“. Така е и съобщено в бр. 49 на в. „Литературен фронт“ от 1977 г., стр. 1: „Сърдечна среща с млади литературни творци в резиденция „Бояна“. Над заглавието – снимка с неизменния усмихнат център, под заглавието: „На 2-ри декември се състоя среща на Секретариата на ЦК на БКП с участниците в Третата национална конференция на младите литературни творци. Словото на др. Тодор Живков бе изслушано с голям интерес и изпратено с бурни одобрителни аплодисменти“.
И ето, днес неволно тръгвам от тези редове на информацията назад, към събитието.
Че слухът ще излезе истина, личеше, това разбирам чак сега, от все по-бързо претупвания следобеден дневен ред на конференцията, от почти протоколната скука, която изпълваше салона, докато замръзнем във внезапната тишина на неподозираното все пак височайше благоволение. Дали имаше и час от съобщението до тръгването. Не смогнахме дори да се преоблечем. Насядахме в два или три луксозни автобуса, спрели току пред залата на „Раковски“, прикриващи възбудата и предстоящото ни неудобство с шеги и нервни остроумия. Засвятка напреде ни синкавият буркан на водещата ни милиционерска кола – така бях виждал да провождат само държавния глава, официалните делегации и делегатите на конгреса на партията. Замря движението около нас, сбити една о друга, в километрична колона, в противоположна на движението ни посока стояха и чакаха все неидващия зелен сигнал стотици коли. И защо да крия, това някак си ме и ласкаеше, ние сме значи нещо повече от другите, а извън другите съм и аз. Де да ме види сега някой от село! Дори най-малката, най-леката привилегия разлага човека, не се и досеща, че е несправедлив. Завихме по „Бъкстон“, самоувереността взе да ни напуска, а когато стигнахме пред резиденцията и тръгнахме пеша, станахме съвсем несигурни. Гостоприемно разтворените врати, лъскавината на лукса внезапно изстуденяха от зорките, твърдо нетрепващи, недоверчиви очи на застаналите встрани домакини пазачи. Учудих се, че никой не ни проверява, не бърка по джобовете ни, но пък така ни гледаха хипнотизиращо костюмирани здравеняци, че си припомних учебника по зоология и урока за змията, парализираща с поглед бъдещата си жертва. Все повече ме обземаше околната тишина, станала от външна вътрешна. Някой невидим се провираше между нас и се чуваше само „Тук, тук!“. И уж сред нас, до нас, а ни насочваше като че ли от разстояние.
Прииждащи един по един, предали палтата си на гардероба или в несигурни групички по двама-трима, неочаквано се видяхме скупчени до високата остъклена стена, незнаещи какво да правим, как да застанем и къде да сложим ръцете си. Щъкаха наоколо ни като за голям празник литературните ни началства, писатели звезди, които не видях на конференцията, но сега се бяха появили незнайно откъде. Те се смееха, шегуваха се и се ръкуваха свободно, без нашите задръжки и притеснителност – явно бяха идвали и друг път, бяха опитни не само в обноски, но и в ласкателството и сервилниченето, както се уверих след час. Не бях видял през целите два дена – вярно, не познавах всички – застаналите през двама-трима от нас никому неизвестни „млади писатели“ с тъмни костюми, бели ризи, червени вратовръзки и строги, сърдито-намръщени, леко озъртащи се лица. Сред светлинния простор от изящност и красота, разхлаждан от невидимите устия на климатични инсталации, имах усещането, че сме неопитни, неопитомени животинчета, току-що доведени от гората в клетка. Срещу ни с тих свисък се въртяха около оста си две камери, спираха за секунди в крайната си точка и пак така, по обратния път, до другата крайна точка, дебнещо заключваха кривата на заклетото си движение. Това още повече ни вцепени, спряха и шушуканията. Гробна тържествена тишина като преди явлението на Христа. Линията на хоризонта – краят на пода пред нас, покрит с мокет (а може би с паркет), завършващ с мраморен ръб – последното стъпало на стълбището, по което дойдохме. Тъкмо този ръб застина в строга категорична черта – моят първи и последен хоризонт под мен. И от него на леки тласъци, издигащи тялото стъпало по стъпало, стъпка по стъпка, крачка по крачка, се занадигаха глави: изпървом една, после втора, трета, почти едновременно, съобразно личния ръст – пет-шест всичко. Ето, така: чело, лице, гърди, торс, корем, подавани на части от изкачващата невидими за нас стъпала походка, докато и самите крака се появиха и – виж ги ти – хората: Тодор Живков – бавно, тържествено; подире му, на метър и нещо, все така бавно и тържествено – останалите. Докато той „разчиташе“ крачките си, пред него пъргаво, като факир, изниква тичешката, с микрофон в ръка костюмиран непознат, размотаващ подире си кабел. Шествието, забавено, в каданс, отлепващо стъпки, както мигновено се появи, мигновено застина. Застинали стоим и ние и понеже вече няма накъде по-назад да се дръпнем, ни да се скрием зад гърба на другия, някак си още повече напрягаме очи, просто ще изхвръкнат, изпреварващо устремени напред вместо нас.
Започна речта – как и кога, не разбрах. От стоящите зад Живков познавах от снимки и портрети само Александър Лилов, едрата му глава, съсредоточена неподвижно, ми внушаваше някаква каменна непоклатимост; познах и Огнян Дойнов, нисък, като че ли без шия, с глава, хлътнала в раменете, приведен напред, гърбав. И все пак те и всички останали бяха с еднакво безизразни лица, с нетрепкащ по тях мускул, замръзнали като мумии със зловеща мълчаливост. Не по-малки мумии сме били и ние в този миг, присъстващи за първи път тук, на такава среща. И ако не бяха членовете на Секретариата, никога, за нищо на света не бихме и помръднали.
Тъкмо те, както стояха изправени, истукани със заучени стойки, присягаха, в началото безшумно, сякаш с подути гумени ръце, и като в ням филм ги удряха една о друга, преценили кога трябва и кога не. Странно, но излизаха звуци! Като ехо, с малко закъснение, идваха ответните ни „бурни и одобрителни аплодисменти“.
Живков говори дълго и хаотично – имам предвид честите му отклонения (тях после не срещнах в публикуваното му повече от месец след това слово) за участието му в кооперирането в Кулско, мултипликационния метод в производството, полупроводниците и поставения от него, но оставен без отговор въпрос (дали не го забрави, или нарочно го пропусна) можем ли ние да бъдем наречени юлско поколение? Така и се разотидохме не само без отговор, но и без шанса на априлците да се впишем в поредната политическа конюнктура и понеже никой не ни брои и до днес за поколение, принудени сме да си останем индивидуалисти.
Що се отнася до основната мисъл на речта му, от която дойде и повече от десетилетие повтаряната формула, че „костната система, гръбнакът на българската литература е обществено-политически“, то той я преследваше и аргументираше последователно. Не мога да отрека, че на този етап, когато първият човек разбираше и се месеше във всичко, той прояви по-широки разбирания за поезията от някои критици, които вулгаризираха и спекулираха с гражданското начало в литературата: „Поезията ще продължи да изследва най-съкровените чувства и дълбини на човешката душа и когато престане да прави това, ще престане да съществува като поезия“. Дали той изрази в речта си точно по този начин тази мисъл (взимам я от публикувания текст), не мога да твърдя, в нея вероятно присъства и намесата на „узряващите“ с годините негови съветници, но тогава тя беше възможният официален постулат, чрез който всеки, ценящ истински художественото, можеше да се противопостави на тесногръдието и никога несвършващия догматизъм. Тази мисъл стана причина да откликна на поканата на списание „Пламък“ с една страничка по повод на речта, но не толкова да се солидаризирам с нея, колкото да използвам „узаконеното“, за да доизкажа недоизказаното на конференцията. Друг е въпросът доколко тази констатация се прилагаше в ценностната практика на литературния процес, защото той се прави и ръководи от човеци, които имат преди всичко свои, а не обществени интереси, или по-скоро използват обществените интереси за свое облагодетелстване. А би ли отрекъл някой, че през седемдесетте години, както и през всички преди и след тях, нямаше друг начин да браниш личното си разбиране за литература, освен като използваш официалните постановки и чрез тях да воюваш срещу тях. То народът си го е „изобретил“ отколе: „С техните камъни по техните глави“. Назиданието беше стил на живот, с който се бореше де успешно, де безуспешно самият живот.
Речта свърши. Обезволени още с престъпването през прага на този партиен храм, тласкани от невидимите си настойници, ние не усетихме, или поне аз, как се намерихме в друга зала, със столове и маси, с пепелници и насядахме, вперени срещу новото неизвестно. На първия ред – висшите партийни функционери със седнали от двете им страни по една млада поетеса (после някои от тях разправяха, че им било подсказано коя къде да седне, а на масите имало табели с имената им). Да, спомням си как самият председател (Пантелей Зарев) подхвана кавалерски за лакътя Маргарита Петкова, възпитано я съпровождаше и насочваше към определеното ѝ място. Някакъв хор изпълни някаква песен, пианист – нещо от класиката, самодеен състав пя народни песни, изви „кръшно хоро“ и ето ни – подбутвани оттук-оттам, намерихме се в други две зали с отрупани от изобилие, дорде поглед ти стига – дълги маси.
Какво ли нямаше – от ордьоври, ум да ти зайде, печено, варено, готвено до грозде и ябълки, сякаш току-що набрани, какъв ли не алкохол! И можеш от всичко да вкусиш и опиташ, стига да си отракан и да не те е срам. Докато се престраших да напълня една от чиниите с каквото ми е по-близко, а не с каквото харесвам (пък и повечето от нещата виждах за първи път) – тук ние, провинциалистите, бяхме пълен аут, за пръв път присъствахме на коктейл, – докато отпих глътка от водката, свит в едно от кьошетата на залата, някой ми прошепна: – Идва!
Обърнах се: наистина идваше, царствено бавно, тежко, тържествено, с крачки на съдба, с чаша в ръка и тази чаша не можеше да отмине никого. Нашата малка групичка, скупчена от общата ни несигурност, се скупчи още повече за по-сигурно, той протегна ръка и… почти никакъв звън, сякаш стъклото беше омекнало. Толкова оглушаваща покорност, робско безволие и невярваща очевидност – този, когото знаеш недостъпен само от снимки, портрети, филми и телевизия, е протегнал чашата си и към теб. Ръката ми сякаш се удължи, защото, заварен като в престъпление, сякаш крадец, напълнил чашата си незаслужено, аз стоях на място бездвижен. Сигурно съм казал наздраве, незнаещ какво да кажа. И видях – тогава видях очите му. Такива очи повече – надявам се – няма да видя: очи без поглед, с тъмномътен, гледащ навътре, в себе си блясък; не, те нямаха даже блясък, те бяха просто две кухини, безизразни, със сгъстени слепи зеници; тези очи говореха повече от лицето, то беше без значение, бих го познал сред хиляди, милиони лица само по тях. Тогава си дадох сметка, че този човек всъщност не общува, че погледът, жестовете са само механика, равнозначна на ритуал; че през тези очи са минали хиляди други – разпалени, гневни, покорни, несъгласни, плачещи, раболепни, че той е видял и чул хиляди съдби, че ако бъдеш съпричастен към всяка от тях, ако я изслушаш и ѝ отвърнеш съответно – няма да издържиш, ще се пръснеш. И възможността да общуваш се е превърнала в необщуване, съпричастността – в равнодушие, равнодушието – в бездушие.
Обясних си, че колкото по-нагоре отиваш в йерархията, толкова по-безразличен ставаш, а очите ти – без поглед. Най-слепи са очите на онзи, който стои най-високо.
Опитах се да опиша тези очи – тогава не можех да спомена носителя им – в един откъс на „Събуди ме, дядо“, защото за мен те се превърнаха в знак, в символ на очите на властимащите. Много пъти после, по различен повод, на различни места щях да ги срещам в живота си; щях да виждам различните им степени на обезчовечаване: ту гледащи встрани, ту негледащи наполовина, ту с размътена, обзела изцяло зениците им, плувнала и като че ли стичаща се кал. Очи на умрели за човека и човешкото още приживе хора.
Приемът мина като сън. Бяхме повече от два часа, и реч слушахме, и концерт, ядохме и пихме, но кога мина времето?! Невидимите изведнъж се материализираха, виждам хищно раззинати уста, с грозен циничен смях, едри проядени зъби, чувам дрезгав самодоволен глас – Хайде! Все е излезло на поле, и стока море, и мака – казаното първо с очи, после с думи неусетно се превърна в твърда и силна ръка, която ме ръга в ребрата и учтиво-неотстъпно ме изтиква на изхода.
Сигурно ще попитате – хвалил ли съм се на село с този прием.
Хвалил съм се, разбира се, как иначе можех да се защитя от местните, от малките тодорживковци, освен със самия Тодор Живков.
А в паметта ми и до днес пада чепка грозде, неволно бутната с лакът от посегналия за рядък деликатес Кънчо Атанасов, който, като я видя в краката си, се стъписа за миг, чуди се, чуди се какво да я прави и накрая, озъртайки се насам-натам – ритна я скришом под масата, дългата бяла покривка трепна и замря – завеса: край на сцената. Но пак там, под масата, аз не мога да ритна току-така своя спомен: оглеждам го оттук-оттам години, наслаждавайки му се, озъртам се насам-натам и чакам подходящо време да го опиша (дано го и публикувам) с пръскащи все още свеж сок зърна – гроздето, което видях и помирисах, но не опитах…
Вместо справка: в бр. 50 на в. „Литературен фронт“ от 15.ХІІ.1977 г., прелистиш ли го, ще видиш снимките от онова време: първата – Людмила Живкова и Росен Босев, третата – Панко Анчев, Здравко Недков, Таньо Клисуров, Петър Борсуков (сега Лозанов), моя милост, Илия Богданов, петата – Владимир Левчев, Румен Леонидов, Венко Евтимов. Тези снимки не са случайни, те имат далечен прицел: Росен – председател на кабинета, след време – зав.-отдел в „Работническо дело“, после – зам.-главен и първи зам.-главен на „Литфронт“.
Неговата съдба, завършила трагично, е отделна тема, но от съвместната ни работа ще спомена два случая.
Не бях направил и година във вестника на писателите, когато ми поръчаха по време на един от семинарите по българистика да взема интервю от „който чужденец си избера“. По препоръка на Любен Бумбалов, мой някогашен преподавател във Великотърновския университет, се обърнах към проф. Санте Грачоти. Той бе автор на предговора към Далчевото издание в Италия. Интервюто Росен ми върна с обяснението, че сега не е много удобно да отваряме дума за Далчев, а на настояването ми да го пуснем, с: „ще навредиш на себе си“. Исках да си навредя, а не можех. Чак след две години го публикувах в „Пулс“, и то защото тогава нашата страна, след процеса Сергей Антонов, търсеше пътища за сближаване с Италия. По тези причини ми поискаха разговора във в. „Антени“, но аз го дадох в „Пулс“, за да излезе по-бързо. Съобщавам този факт не от дребнавост, не за да злепоставя Росен, а за да напомня как по това време политическите съображения (те бяха възможност за прикриване и на лични антипатии) стояха над всичко, а за мен след две години бяха добре дошли.
А вторият случай: по някакъв повод бях извикан при Росен. Той ми постави поредната задача, завършвайки с „както каза другарят Тодор Живков на пленума…“. Като го гледах, облечен плейбойски, по последна мода с внесени от Запад дрехи и ботуши, нелепо ми звучаха тези думи из устата му, знаех, че в казаното не вярва, както и аз, и за какво тогава ми го цитира. А може пък и да се е бил вживял, какво ли не става с човека!
Нашата снимка: направи ни я Ваня Василева, с която бяхме приятели, по моя молба, но публикуването ѝ не зависеше ни от Ваня, ни от мен. Ние се явявахме в известен смисъл и като опозиция на напиращата стихия от писателски синове, решили, досущ като бащите си, да станат писатели. Ето защо не можеха току-така да ни подминат и нас – провинциалистите. Нашето присъствие на страниците на вестника създава впечатление за обективност.
А защо са Владимир Левчев и Венко Евтимов с промушилия се покрай тях пак по същите причини Румен Леонидов? Те отваряха път на нашия съдебютант Иван Голев, през 1977 г. той бе все още в казармата, но ни „изпревари“ – в издателство „Народна младеж“ се появи и втората му стихосбирка. Владо, Росен, Иван, малкият Владко, Венко – това бяха три поколения, „сервирани“ ни на порции, за да свикнем по-лесно и постепенно да приемем явлението. Бъдещето се готвеше отдалеко, да е леко. Идеше редът на Иван, само че срещу един приемаха двама-трима от нас, а срещу Владко и Венко – още по-малко. Тези факти в моите очи говорят за нарастващото безсрамие и все по-голямата сигурност на съюзното ръководство след Заревото да прави, каквото си иска. Владко и Венко бяха прощъпулници, но трябваше още сега да бъдат „узаконени“, а ние да приемем всичко това като „в реда на нещата“.
Така се роди прословутата семейственост в Съюза. Неслучайно най-краткият коментар след смяната на Пантелей Зарев с Любомир Левчев беше: отиде си един татко с Владко, дойде друг татко с Владко. Странно е, че и бащите, и децата им приемаха „признанието“ за заслужено, не са гузни и до днес.
ВЕЧЕРЯ
А защо не и „тайната вечеря“ не поради броя на участниците, не поради целта ѝ – Христос да бъде припознат, а защото тя стана в резиденцията на ОК на БКП – Михайловград, в място отдалечено, на един хълм – бъдещ остров, все още незаобиколен от вода, а от издълбаното сухо дъно на довършващ се язовир. Виждаха се камиони тежковози и булдозери, почти готовата вече стена, ръфаната безмилостно земя. Околните села бяха изселени и изравнени (Радичков и Атанас Стоянов прескочиха до две от тях – родните, да навидят гробищата, потънали в буетак), наоколо ни нямаше жива душа и само тук като в оцелял рай стърчаха десетина бора, поддържана специално тревна зеленина, декоративни храсти и сред тях – бяла луксозна сграда с големи и светли прозорци.
Как попаднах в нея? Една година по-рано Иван Давидков бе решил да отпразнува юбилея си – през 1985 вместо 1986 г., – не се чувствал добре със здравето. Като редактор в отдел „Вътрешна информация“ трябваше да съобщя в двайсетина реда за събитието и така се включих в групата от десетина писатели, в която освен посочените дотук бяха и Младен Исаев, Иван Спасов, Георги Марковски. Заминах с желание веднъж поради уважението ми към поета Давидков, втори път за удалата ми се най-после дълго търсена възможност да купя от керамичния завод в града не по-малко дълго търсените плочки за кухнята на бъдещия си апартамент. Хем бях почитател, хем изпълнявах служебните си задължения, хем щях и да си свърша работа.
Чухме доклада, Давидков отговори на въпросите на „любознателните“ читатели, въпроси вечно едни и същи – над какво работите, как станахте писател (сякаш като разберат как и ще станат), какво е родното място за творчеството Ви и пр. Давидков разказваше сладкодумно, намери верни и искрени думи за баналните въпроси. После разгледахме изложбата с негови картини, по-хубави и от тези на редица професионални художници. А вечерята – вечерята, както се полага на високите гости, ще бъде в резиденцията: така в ония години най-високите местни партийни лидери подчертаваха уважението си към творците.
Откара ни автобусът там, откъдето почнах, влязохме в една от пищно обзаведените зали с мрамор, дърворезба, скъпи дивани и фотьойли, запушихме и се разприказвахме. Анастас и Радичков минаха на ловни истории, други – на смешни случки из живота на наши писатели, а които нямаха какво да разказват – слушаха. Но и най-дългият репертоар се изчерпва, а ние все стоим и стоим, все чакаме. Мръкна отдавна. Все по-засилващата се светлина само подчертаваше все по-сгъстяващия се мрак отвън. Огладняхме и търпеливостта ни се топеше. Домакините се усмихваха учтиво и колкото ние губехме търпение, толкова те по-учтиво се усмихваха, сякаш собственици на околния лукс, който не притежаваха. Те нито даваха някакви обяснения, нито намекваха за вечерята, а ние как да питаме – нали сме гости.
Бил съм и друг път в такива резиденции. И друг път съм усещал потискащата им тайнственост, виждал съм през плътни стъкла мяркащите се силуети, стрелкащите се сенки на невидими служители, докато накрая се превърнат в живи хора и ни кажат: – Хайде, влизайте! Така – най-после, стана и сега. Влязохме в трапезарията – дълга и още по-луксозна зала, можеща да побере още два пъти по толкова хора, колкото бяхме; отрупаната трапеза символизираше единството на писателите и властта.
По свой избор, на такива места сядам винаги накрая и докато търсех края, сядайки, видях в центъра на масата младеж с черна оредяла коса. Вгледах се по-внимателно, а вече някой край и в мен шепнеше – Владимир Живков. Виждах го за пръв път, но някак си го познах веднага. Откъде и как? Той имаше гърбавия нос, макар и по-омекотен и месест, на баща си; същите чупки на веждите, стръмно чело и обло завита брадичка. Същевременно месестата част на лицето му носеше нещо от отпуснатостта и овалите на майката, която бях виждал по снимки, но очертанията на профила имаха остротата на бащиния. И въпреки това в образа на сина, в излъчването му, той не бе надделял; контурите на копието, потвърждаващи приликата, като че ли бяха предадени отвътре: нямаше я категоричната, рязка завършеност на изразяващото власт лице, което, колкото и да се усмихваше, бе недостъпно. Погледът на сина беше безволев, очите му влажни като на стелна крава, устните – по-сочни и плътни, усмивката – мазна. Може би това впечатление идваше от честото им и неоправдано облизване с езика, който пък ми напомняше нещо от животинското задоволство при преживяне.
Наследникът седеше някак си притеснен, свит, като човек не на мястото си или като човек, който не иска, но е принуден да има такова място.
И сигурно поради това не само не изпитвах страх, но не изпитвах и уважение. Пък и нима не е нелепост къде-къде по-възрастни и от баща му, и от него хора да стоят чинно. И ако донякъде се съобразявахме с присъствието му, то идваше от приличието и дресираната ни съобразителност при всяка среща с хората на голямата власт. И все пак яденето, пиенето, това, че сме повече на брой от него и телохранителите му, ни отпусна и ние се приближавахме към границите на своята естественост.
Йордан Радичков някак си негласно се самоназначи за тамада; то ако трябваше да излъчим някого от нас, пак щеше да е той. Повечето добре знаехме своето място не само в литературата, но и в обществото.
И когато той взе да дава думата на героя на Народна република, два пъти героя на социалистическия труд, на народния деятел, лауреата на… на най-тежкия из между нас – Младен Исаев, прекъсна го самият Младен Исаев.
– Йордане, остави. Аз знам твоите възможности и опитност, ти нали наскоро води вечерята с другаря Тодор Живков. Остави на мира стария човек…
Младият Живков се усмихваше глупаво и неуместно, озърташе се забавено, с отсъстващ или усмихнат на себе си поглед, отпиваше червено вино от чашата, а край него услужливи и пъргави приближени, дворцовите слуги, неспокойно се озъртаха, нещо му шепнеха с вперени в нас студени очи, доливаха с резки и точни движения и също така рязко прибираха бутилката. Може би това беше тих скандал поради исканията за още на младия принц и чудещите се как да намерят основание да му откажат. Притиснати между покорството и забраната, между подчинението и задължението и капризите на надзиравания, охранителите на честта и достойнството му, на престижа му, едва отстояваха своя.
Владимир Живков с увиснало и отпуснато, натежало вече лице, изразяващо равнодушието на олигофрен, не обели нито дума тази вечер; все така глупаво и забавено се усмихваше, закъснял с ответа си на неизчерпаемо изобретателния Радичков; повече общуваше с чашата, отколкото с чинията. След като главният слушател не бе адекватен, за кого, освен за него си и за нас бе Радичковият спектакъл. Смехът не ми попречи, а, напротив – помогна ми да се насладя на вкусното меню, да хапна и пийна от всичко (всеки ден не е конски Великден), още повече че въпросът с дефицитните плочки се уреждаше – сутринта трябваше само да ги натоваря в писателския автобус.
На тръгване научихме, че високата чест да вечеряме с такава горепоставена личност се дължи на народното му представителство. Рано-рано сутринта той щеше да бъде делегат на окръжната конференция на съвета за духовно развитие.
Пренесъл плочките в автобуса, влязох в залата. Сколасах да чуя и словото на младия Живков.
Всяко негово изречение, произнесено с мънкане и запъване, започваше със: „Също така…“
СЪЩО ТАКА
Също така бях и на една друга вечеря, организирана с членовете на Клуба на младата художествено-творческа интелигенция. Тя имаше идеологическо-културно-гастрономически характер. Не съм сигурен само в мястото ѝ – дали в ресторанта на хотел „Хемус“, или в ресторанта на хотел „Орбита“. Струва ми се, че в последния.
Насядахме ние – журналисти, поети, белетристи, художници, музиканти, актьори… Събрани в една редица този път бяха само масите, отредени за официалните гости.
Първо свиреше оркестър, после поднесоха вечерята. И тъкмо посегнахме към нея – запя хорът „Йоан Кукузел“. До такъв удобен фон за храносмилане беше сведено това висше изкуство от новите български аристократи, за които и старината не бе свята. Струваше ми се кощунствено, не можех да се отдам едновременно на две удоволствия, на две наслади, несъвместими една с друга, и предпочетох плебейското: пържолата с апетитен сос. Пък и тя вече взе да изстива. С нея хем ни купуваха да слушаме, хем, слушайки, си я купувахме.
Спря Кукузел и започна, станала права, Людмила Живкова (колко му е, щом си вегетарианец!). Пресипналият ѝ глас не съответстваше на комсомолската ѝ разпаленост, а тя пък на възрастта ѝ. Уж ново съдържание, нов стил, а ораторстваше както по трибуните на 50-те години. Патосът ѝ вземаше все по-високи тонове, без паузи. Патос, познат ми от зубрачите – еднакъв за всеки урок, преследващ не смисъла, а зазубреното, подклаждан от неистовия страх да не пропуснеш думица – брънка от синджира на изречението – само една да забравиш и той се скъсва. Подгонена от страха, тя ставаше все по-бързорека, устремена по наклона на паметта към заветния, облекчителен край на речта си. Пропуснеше ли нещо, независимо от усилията си тъкмо това да не стане, връщаше се отново към казаното преди, в същия му ред.
По гласа и по думите ѝ, опитвах се да следя мисълта ѝ. Опитвах, защото тъкмо да завърши и най-после да изчерпи захванатото – минаваше на друго; тъкмо да завърши и него и да сложи точка – започваше трето. Един безкраен монолог, в който темата няма значение, а поставеният проблем е само ново отлагане на отговора и разрешението му. Така обикновено се води спор с жена: ти вече се надяваш, че стигате до истината, ето, остава ви още мъничко, и тя, изчерпила аргументите – отваря нова тема. Повтаряха се, от време на време, с почти закономерна периодичност само три, на кого ли вече не втръснали понятия – Единство, Творчество, Красота, разредени от другото ѝ всепознато клише – „всестранно развитата личност“. И ако паразитните думи на брат ѝ бяха „също така“, то нейните – посочените шест, имаха непоклатимостта на лайтмотив.
Никога не съм общувал с нея отблизо, възможно е да е притежавала способността да разговаря и човешки, естествено (поне това ни уверяват редица спомени на нейни сподвижници), но съдейки по това, което чувах и чух тази вечер, аз си оставам скептик. Само веднъж, на конференция с министрите на културата от цял свят в японския хотел (бях акредитиран като журналист от „Литературен фронт“), я видях отблизо: в почивките, с чаша плодов сок в ръка, тя минаваше сред гостите, усмихваше се сдържано и нещо разговаряше, но мен повече ме изненадаха късите ѝ, непропорционални за ръста ѝ крака, което ме кара да мисля, че в децата на първия тогава държавен човек има нещо генетично увредено, и то навярно идва по линия на майката.
Но да се върна на вечерята. Изпитах – защото постепенно се нагнетяваше, с всяка нейна дума – някакъв леден ужас. От все по ескалиращия ѝ се и самоопияняващ дрезгав глас, подобен на скриптежа на игличка върху повредена грамофонна плоча; от все повтарящите се едни и същи думи – или плочата бе повредена, или някой бе включил погрешно оборотите. Надигнах се: не, тя не четеше. Обзета от себе си, като в транс на ясновидка, като в болнаво бълнуване тя се задъхваше от разпадащите се, безсмислени изречения, вбити като че ли насила в болен мозък. В него нещо припламваше, като жичка на повреждаща се електрическа крушка, присвяткваше и аха да се закачи, отново гаснеше. Тъмно и непроницаемо, като в бездушен механизъм, който все не успява да постигне синхрон в движението на различните си, макар и малобройни съставки. Видяна в профил, ораторката, с тънките си, разтворени като за вик амбициозни устни, с очила на гърбавия си нос, за миг ми заприлича на сова, а може би на гардже с настръхнал перчем – вечният ѝ, неизменен кок. Казаното, или опитът да бъде казано – не, то вече беше само преследващ себе си пресипнал глас – превръщаше в шизофренично пространство натегналата над нас тишина, която проникваше вече в моя мозък с остротата на сталактит, на ледена висулка, надвиснала заплашително от стряхата, готова да пробие с иглоподобния си връх черепа ми.
Такава тишина не бях усещал никога и никъде. В нея имаше нещо влудяващо.
Из „Записки на слугата“ октомври 1989 – март 1990 г.
Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.
