Обичаната от публиката творба изпълни до краен предел залата на Софийската опера и в петте вечери в края на февруари.
Световната премиера на „Трубадур“ е на 19 януари 1853 г. в театър „Аполо“ в Рим. „С тази опера, както с никоя друга, дори и „Набуко“, Верди успява да докосне сърцето на своята публика“ – ще напише един от изследователите на Верди. Джузепина Стрепони превежда пиесата на Антонио Гутиерес, представена на 1 март 1836 г. Композиторът е запленен от образа на Азучена и първоначално иска това да бъде заглавието на операта. В следващите три години след премиерата операта има 229 продукции по целия свят. В Неапол за три години е играна в шест театъра, продукциите са 11, а представленията общо 190.
Разгръщаме страници от историята на „Трубадур“ на Софийска сцена. Дотук всички предишни постановки са славни. Започват с фрагменти на 2 януари 1891 г., а първата премиера е на 19 януари 1914 г. Режисьор е Константин Михайлов-Стоян, диригент Тодор Хаджиев. Предпоследната е от 2000 г. Няма голям български певец, който да не е пял на сцената в София в някоя от постановките.
Настоящият постановъчен екип е добре познат. Филипо Тонон е бил асистент на Уго де Ана за постановките на „Аида“, „Самсон и Далила“ и „Норма“. Ще се върне отново в София през април, за „Дон Жуан“, отново като асистент на Де Ана. „Трубадур“ е първата му самостоятелна продукция у нас. В концепцията си Тонон и авторката на костюмите Кристина Ачети запазват времето и мястото на действието. Красива и мрачна постановка. Не може да бъде и друго, тъй като действието се развива предимно през нощта. Женските костюми са изискани, ефектни и красиви, достойни за придворни дами. Във втора картина грабва вниманието пищна градина на фона на мрачните стени на замъка. Циганската сцена също е с ярки, свежи костюми, а отварянето и просветляването на сцената с настъпването на утрото контрастира с мрачния разказ на Азучена и последвалия дует с Манрико. Контрастът е в основата на решението и в четвърта картина – скритите в мрачните сенки войници на графа и изисканите силуети на девойките, дошли да изпратят Леонора в манастира, а след това и спотаената агресия на войните на графа на фона на молитвата на монахините. Ефектът на застиналите фигури, държащи пищни букети, разделящи красавицата от нападателите, беше изключителен. Въздишка от възхищение премина из залата, когато завесата разкри изумителната фигура на Мадоната на фона на великолепна розетка в параклис в шеста картина. Първа, пета, седма и осма картини бяха решени чрез мрачната страховитост на стените на замък и пестеливото използване на сценичното пространство. Отварянето на малки пролуки в тези стени разкриваше една или друга добавка към декора – градината на Леонора, планинския път, олтар в параклиса, килията на Манрико, финалната клада. Това внасяше и допълнителна динамика в действието.
Колкото до динамиката на спектакъла, мисля, че Верди би бил безмерно щастлив.
Петте спектакъла бяха дирижирани от Лоран Кампелон, който е чест гост на софийска сцена. Гостувал е за „Лакме“, „Дон Кихот“, „Турандот“, „Селска чест“, „Травиата“. Той наложи безкомпромисното си решение и на трите състава. От първия до последния тон не позволи темпото да бъде нарушено от обичайните и тъй търсени от певците корони и ефектни кантилени. Мисля си, че те бленуваха за промяна и предоставяне на известна свобода, за да разгърнат вокалните си възможности на обичайните места.
Екипът беше разкрил и няколко купюра – от танците в трето действие, написани от Верди за постановката в Париж, беше използван един, за да обогати веселието в трета картина и да допълни атрактивния хор на циганите. В шеста картина беше добавен краткият любовен дует на Манрико и Леонора, предшестващ триумфалната стрета на тенора. Най-грандиозна, разбира се, беше кабалетата на Леонора в седма картина, която разкрива решението на героинята да се жертва, за да спаси своя любим. Така картината се превърна в една от най-ефектните в цялата постановка – забележителната ария Timor di me?… D’amor sull’ali rosee, последвана от разтърсващия дует-мизерере и страстната кабалета Tu vedrai che amore in terra, за да завърши с разгорещената сцена на Леонора и графа.
Специално трябва да отбележа представянето на хора на театъра. Всеки, дори и да не е ходил на опера, познава хора на циганите, но освен него брилянтни бяха и сцените в първа, четвърта и пета картини. И така беше вечер след вечер, без никакво разклащане или промяна, независимо от смяната на съставите. Оркестърът също звучеше изискано, с ярки динамики и изграждане на отделните елементи.
Двата премиерни състава на 23 и 26 февруари бяха от опитни изпълнители: Граф Ди Луна – Кирил Манолов, който пя и на 26; Леонора – Радостина Николаева и Габриела Георгиева; Азучена – Иванка Нинова и Гергана Русекова; Манрико – Даниел Дамянов и Камен Чанев; Ферандо – Светозар Рангелов; Инес – Баясгалан Дашням; Руиц – Ангел Антонов; Старият циганин –Антон Радев; Вестител – Слави Манов.
Цяло щастие беше за мен да проследя трите премиерни вечери и да се уверя с какво вокално великолепие разполага операта ни. Верди е създал невероятен шедьовър, като е помислил за всеки един от героите си. Виртуозни арии се редуват с емоционални дуети и знаменити финали, а певците вложиха в тяхната интерпретация цялата си творческа енергия. Бях зажадняла за толкова равностойно партньорство – всяка ария беше експлозия от емоция, всеки дует – завършен, а от ансамблите не можеше повече да се желае. Позволявам си с това обобщение да изразя възхищението си от майсторската работа на всеки от изпълнителите, които чух, дори и тези в по-малките роли. Но не мога да обобщя актьорското присъствие. Въпреки стриктното спазване на режисьорските и диригентските изисквания, всеки от изпълнителите пресъздаде своето виждане за образа. Изтънчено-елегантна беше Радостина Николаева. Сякаш обречеността на героинята ѝ я владееше от самото начало. Нежна, влюбена, нуждаеща се от обич и закрила беше нейната Леонора. В изграждането на образа кулминацията беше в екстремната кабалета в седма картина, когато Радостина разкри ярките си височини и ефектни фрази. Съвсем подходящ неин партньор беше Даниел Дамянов – решителен, но и топъл. Неговият Манрико бе обичащ трубадур и отдаден син.
Съвсем различна беше Габриела Георгиева. Тя бранеше любовта си. Двамата с Камен Чанев бяха сякаш родени един за друг – бяха и по-решителни. При нея най-ярка беше сцената с графа в седма картина. Както се и очакваше, Камен Чанев взриви залата с Di quella pira и на косъм се размина с бис.
Грандиозен Кирил Манолов. Гласът му изпълни сцената, а поведението му беше безупречно. Точно като благородниците в онези времена, свикнали да получават всичко. Той партнира и на двете Леонори в двете вечери, а успя да се приспособи към поведението на всяка, без да изоставя цялостната концепция за образа.
За Гергана Русекова Азучена също е добре позната. И тя се вписа в по-експлозивната компания на Габриела и Камен. Образа на циганката тя пресъздаде по-младежки, по-разгорещено.
Тези спектакли бяха белязани от присъствието на Иванка Нинова на сцената. Не само заради посветения на юбилея ѝ спектакъл на 27 февруари. Фините детайли, които тя разкри, издадоха колко дълбоко обича своята героиня. Цветовете, жестовете, акцентите в ариите и дуетите пресъздадоха безмерната обреченост на дъщерята, отгледала детето на врага и въпреки това жадуваща отмъщение. Тембърът обаче се променяше, когато заговореше майката, търсеща и даваща закрила на сина си.
Всеки път си задавам въпроси за образа на Ферандо. Гледала съм постановка, в която той изгражда цялата интрига. Всъщност Верди залага много на този образ. Сцената на Ферандо в първа картина е възлова за операта. Светозар Рангелов достойно и с вещина поведе действието, а разказът му трогна с красивата си мрачност.
Като продължение на партньорството на Софийската опера и академията на Райна Кабаиванска беше спектакълът на 24 февруари, в който в централните партии участваха студенти на нашата голяма певица. Марили Санторо – Леонора, Давиде Риу – Манрико, Костадин Мечков – Ферандо, са познати на българската публика от участието си в „Турандот“ (2016) и „Норма“ (2017). Карло Сео дебютира на първата ни оперна сцена преди месец като доктор Малатеста в „Дон Паскуале“ на Доницети. Ана Витория Питс беше Азучена. Тези певци израснаха пред българската публика, а работата върху поредните им партии е била задълбочена и подробна. Всеки един от тях детайлно познаваше и вокално, и актьорски ролята си. Всеки тон, всеки акцент беше поставен на място, всяко пианисимо беше стилно и ефектно. Това беше особено явно при Марили Санторо, която извая образа на Леонора. Костадин Мечков беше убедителен Ферандо, Давиде Риу пресъздаде ярък Манрико. Въпреки че Карло Сео беше музикално изряден, мисля, че на този етап от развитието му партията на Доницети беше изцяло негова и той блестеше с интерпретацията си, докато за Ди Луна е необходимо да я изпълни с още малко обем. Впечатляваща беше и Ана Виктория Питс като Азучена, но при нея понякога прекалената емоционалност напрягаше гласа ѝ. Партньори на младите артисти бяха Силвана Пръвчева – Инес, Красимир Динев – Руиц и Илия Илиев – Старият циганин.
След тази серия от пет спектакъла до края на сезона (поне за сега) не са предвидени други. Заглавието е включено в летния фестивал „Опера на върховете“ в Белоградчик.
