0
1704

Трудният път към близостта

Илдико Енеди

С унгарската режисьорка, която беше председател на Международното жури на София Филм Фест 2018, за филма ѝ „За тялото и душата“ и за автентичността в киното разговаря Яна Пункина.

Илдико Енеди, която председателстваше Международното жури на София Филм Фест 2018, започва кариерата си като концептуален и медиен артист. На младини е част от мултидисциплинарната група „Индиго“. Работи и за първото независимо киностудио в Източния блок – Бела Балаж. Първият ѝ филм, „Моят ХХ век“, печели Златна камера (наградата за режисьорски дебют) в Кан през 1990 г. Има над 40 награди като режисьор и сценарист. Преподава в университета за филмово и театрално изкуство в Будапеща и режисира 37 епизода от сериала Terápia на HBO Унгария. Със „За тялото и душата“ се завръща в киното след 18-годишна пауза, преодолявайки страха, че може би е загубила инстинктите си. Признава, че топлия прием на новия ѝ филм (Златната мечка от Берлинале 2017) по някакъв начин повтаря историята на героинята ѝ Мария, която се завръща от изолацията към човешкия свят. 

Режисьорката посочва и своята собствена стеснителност, която на моменти се е проявявала като вдъхновение за образа на героинята ѝ. Болезнено прилежна, несръчна в контактите си, привързана към ритуала, Мария страда не точно от душевен проблем, по-скоро от душевна граница, която ѝ пречи да установи така нужния човешки контакт. 

Илдико Енеди загърбва киното за няколко години, защото решава да се посвети на децата си. Когато опитва да се фокусира отново върху работата си в началото на новото хилядолетие, се сблъсква с огромни проблеми с финансирането. След работата си по сериала започва да търси подкрепа за новия си проект – „За тялото и душата“. По това време обаче унгарската киноиндустрия е в пълен колапс – за три години не е заснет нито един филм.

На Илдико Енеди ѝ е писнало да обяснява на журналистите как се е появила идеята за последния ѝ филм. Докато се разхождала в един хубав мартенски ден и сърцето ѝ се пръскало от радост, се загледала в безизразните лица на околните. Осъзнала, че вероятно и нейното изглежда така. Тогава ѝ се приискало да снима филм за обикновени хора, правещи обикновени неща, докато отвътре са разкъсвани от страх, мисли за трудности, страст. Искала да разкаже голяма, митична любовна история с възможно най-немитичните герои. За разлика от предишните ѝ сценарии този не отнел година и половина проучвания и премисляния – написала го на един дъх.

Болезнено стеснителната Мария постъпва на работа като инспектор в кланицата, управлявана от меланхоличния Ендре. Двамата се гледат отдалеч, докато не научават, че споделят един и същи сън. Тогава се опитват да се приближат един към друг, но това изисква непосилно много смелост – всеки се чувства сигурен в своята изолация, в задушаващо тясната си зона на комфорт. Разговорът ни започва от главните герои.

„За тялото и душата“

Не е изрично показано, че Мария е аутистка, но зрителят подозира…

Илдико Енеди: Нарочно не исках да работя със психолог. Когато започнах да подготвям Александра Борбели за ролята ѝ, посъветвах я дори да не чете за аутизма. Исках да подходя към героинята от друг ъгъл. Мисля, че всички имаме различни начини да се справим с всекидневието, за да почувстваме, че имаме някакъв контрол. Нашето добре утвърдено и добре функциониращо западно общество се опира на прикриването на чувствата, на това много да не се замисляме. Склонни сме да избягваме всичко, което ни кара да се чувстваме неудобно. Това прави живота ни малко призрачен, малко нереален. Някои хора нямат проблем с това, докато други са по-чувствителни и дълбоко усещат фалша на всичко. Мария е такъв човек. Можете да отгатнете, че е аутистка, но това е нейната реакция към нездравата ситуация.

Илдико Енеди търси актриса за ролята на Мария цели пет месеца. През цялото време в кастингите партнира Геза Морчани, непрофесионален актьор, всъщност известен унгарски издател, за когото това е първа роля. Режисьорката твърди, че в образа на Ендре е търсела определено екранно присъствие, а не професионална подготовка. Петте месеца кастинги обаче се превърнали в обучение за актьора. Ендре е особен персонаж, който изглежда напълно се е отказал от опитите да намери щастие и любов.

„За тялото и душата“

Илдико Енеди: За мен той винаги е бил като бик на арената, вече покрит с прах, гърлото му кърви от копията на пикадорите. Усеща, че смъртта е близка. Очите му са замъглени, но все още е с вдигната глава, единственото, което иска, е да умре с достойнство. Това виждам в езика на тялото на тези животни. Именно от това се отказва Ендре в името на любовта. Той приема отново да бъде уязвим, да стане смешен, рискува да бъде наранен и отхвърлен. Приема риска да загуби достойнството си.

В „За тялото и душата“ има втора двойка главни герои – еленът и кошутата, сънувани от Мария и Ендре. За тях близостта не е проблем, те живеят в приказна гора и нежно се грижат един за друг. Вместо да дресира елените, Илдико Енеди запознава актьорите си с тях, за да усвоят някои от маниерите на грациозните животни…

Илдико Енеди: Работата с елените изискваше много приготовления, но не и дресировка. Не можеш да убедиш един елен да свърши нещо за теб, защото те, както ни обясни отговорникът за животните, нямат нужда от нас. Вместо това ние трябваше да разберем техния ритъм на живот, техните нужди, тяхното любопитство, защото те са много любопитни животни, и да се адаптираме към тях. Подготовката за снимките им основно се състоеше в това да намерим правилните локации, които някак да създадат необходимата ситуация. Снимките продължиха шест дни. Пристигахме сутрин по тъмно в националния парк и си тръгвахме след залез. Трябваше едновременно да сме с наострено внимание и много спокойни. Беше страхотно упражнение за целия екип. Обикновено на снимките всяко закъснение означава, че ще успееш да направиш един дубъл по-малко за деня. Времето се спазва много точно. За това и по време на снимките с елените се чувствахме като на почивка. Но пък научихме много.

Преодоляването на страха е голяма тема във филма ви. Човешкият контакт ли е най-страшното нещо днес?

Илдико Енеди: Филмът ми е за излизането от зоната на комфорта. От безопасността, която ви ограничава и ви прави нещастни. Откриването пред някой друг може да бъде много рисковано. Може наистина да ви заболи, но такова е истинското общуване. И със сигурност е страшно. Ако изчислявате, ако се защитавате, тогава това не е истинска любов, няма смисъл от нея. Любовта е като екстремен спорт.

Бяхте в журито на Международния конкурс на СФФ, бихте ли казали какво ви харесва в един филм?

Харесва ми, когато режисьорът поема рискове. Харесва ми да усетя човека или групата хора зад филма. Дори и да не успеят докрай. Търся автентичност и лично участие, а не точни изчисления. Очарова ме автентичността.

Най-трудното в киното е да бъдеш гъвкав и в същото време фокусиран в целта си. Непрекъснато виждам грешки и в двете посоки – режисьорът или решава проблем след проблем в работата по филма и постепенно изгубва общата картина, или е толкова строг в представата си за крайния резултат, че предизвиква катастрофа. Сценарият би трябвало да е компас. Когато подготвяш и заснемаш всяка сцена, трябва да търсиш сърцето ѝ, да си наясно с функцията на елементите ѝ. Тогава ти се отварят толкова различни възможности. Ако завали, а си планирал слънце, това е прекрасен шанс да премислиш всичко. Но можеш да премисляш свободно и гъвкаво, само ако компасът ти не е отклонен. А също и ако много ясно предадеш на екипа си какво искаш, и то не само чрез думи. Защото тогава няма да те питат глупави въпроси, а просто ще плавате в една посока.