0
3537

Трудният разказ за социализма

„Трудният разказ. Модели на автобиографично разказване за социализма между устното и писменото“, съставители Александър Кьосев и Даниела Колева, изд. Институт за изследване на близкото минало, С., 2017 г.

Поредното силно и важно издание на Института за изследване на близкото минало, което изследва комунистическото минало чрез конкретни наблюдения и анализ на различен тип автобиографични и мемоарни текстове. Към „откритията“ и изводите на изследователите (Даниела Колева, Илия Илиев, Надежда Гълъбова, Теодора Карамелска, Елена Стойкова, Николай Вуков, Георги Господинов, Галина Гончарова, Галина Георгиева, Кристина Йорданова) ни води обширният предговор на Александър Кьосев, също автор на изследване в сборника, който резюмира първоначалните нагласи, подходи към обекта на изследване, както и формулира хипотезата, която е трябвало да обедини екипа от изследователи. Този предговор също тъй съотнася изследването, неслучайно наречено „Модели на тревожност“, с  различните подходи – социални и хуманитарни – към автобиографичните разкази. Представя и методологията на работа – модела на анализ, целите, превръщането им в последователни стъпки при анализа.

Читателите на „Трудният разказ“ всъщност са улеснени и от анализа и извеждането на основните наративни стратегии в биографичните разкази, които прави в своя текст Даниела Колева. По-нататък сборникът представя по-конкретни „казуси“, по-тясно, но и ясно очертани територии на изследване: семейната история като наративен ресурс; как съществува „възродителният“ процес в разказите на българските турци; каква е ролята на случая в биографичните разкази; мемоарните свидетелства в публицистиката от 90-те години на XX век; биографиите на интелектуалци и писатели; позициите, които могат да се разпознаят в тях успоредно изследване на пет автобиографични книги, чиито автори са с различни политически убеждения, но всички те са представители на българския политически, научен и художествен елит (Огнян Дойнов, Любомир Левчев, Веселин Бранев, Цветан Тодоров, Ангел Александров) и др. На финала Александър Кьосев прави коментар на цялото изследване, съотнасяйки хипотези и резултати, систематизира в една  по-обобщена типология различните разкази, до които отделните изследвания са стигнали. Следговорът на Кьосев помага на читателя да се ориентира в това сложно поле „на хаоса“, но той прави и важни обобщения и изводи за обществото ни като цяло.

Тук ще призная, както и Кьосев в завършващата си лична бележка, личната си пристрастност към точно този сборник на ИИБМ и онова, с което изследователите се занимават в него. Преди доста години краткото ми участие в семинара „Конструкция и деконструкция на символния свят на комунизма“, провокира и заниманията ми с автобиографии и дневници, публикувани в първите години след 1989 г. Занимавах се конкретно с дневниците на Борис Делчев и Чудомир, както и с неиздадения, а съществуващ само в ръкопис дневник на Асен Босев. Зная от личен опит колко сложно и трудно може да бъде такова изследване. Колко различни видове разкази влияят върху автобиографичното и мемоарно писане, колко различни „почерци“ съществуват в една-единствена автобиография. И също тъй зная как влияят на изследователя травматичните разкази, тези, в които личната драма няма как да се „полира“ от експертността. Затова, и нека е пристрастно, твърдя че тази книга трябва да се чете. От читатели от всяко поколение. Тя, както казва Даниела Колева в интервюто, което направихме, е покана за диалог. Тя е и още една крачка напред в изучаването на периода на комунизма. Тя е свидетелство, тя запълва поне едно „празно“ място на паметта ни. И, знаете ли, тя е хубаво написана. Като книга.
Катя Атанасова

Да се изправиш срещу своя живот и да го разбереш

Интервю със съставителите на сборника „Трудният разказ“ Александър Кьосев и Даниела Колева.

Катя Атанасова: Преди месец стана ясно, че историята на тоталитаризма официално влиза в учебниците за десети клас. Вие, като изследователи на този период, имате ли предположения за възможните трудности при написването на тази история, за  опасността отново да „произведем“ голям „идеологически“ разказ, в който „частната“ истина, личните разкази не могат да намерят място?

Даниела Колева: Беше крайно време това да се случи. Имаше опити и преди – последният, ако не се лъжа, беше по предложение на Реформаторския блок през 2015 г. (Тогава повечето депутати от ГЕРБ гласуваха „въздържал се“ за изумление на електората си.) Всъщност, през всичките години от началото на 90-те изследването на този период от историята не е спирало. Отначало като че ли преобладаваше интересът към репресиите непосредствено след войната, после бяха изследвани редица теми от културната политика, образованието, икономическата история и пр. За близо 20 години агенция „Архиви“ публикува 70 тематични сборника от поредицата „Архивите говорят“, много от които засягат теми именно от този период (горяните, македонския въпрос и др.). Дигитализацията направи всеобщо достъпни документите на Народния съд и протоколите на Политбюро на ЦК на БКП. Всеки може да ги разгледа на сайта на агенцията. Комисията по досиетата на свой ред издаде за десетина години към 45 тематични сборника с подборки от архивите на Държавна сигурност. Могат да се свалят безплатно от нейния сайт. Въпреки това обаче едно цяло поколение израсна междувременно с горчиво-сладката носталгия на бабите и дядовците си за „бай-Тошовото време“. Оказа се, че между историческите изследвания и представите за историята (наричани понякога „историческо съзнание“ или „историческа памет“) има огромна бездна. Мисията на учебната програма по история е да я преодолее. Тя трябва да ни даде понятията, с които да мислим за този период. Например, какво се случва на 9 септември 1944 г. – държавен преврат или народно въстание? Има разлика, нали? В понятията неизбежно се съдържа идеология. Учебната програма по история неизбежно произвежда някакъв „голям разказ“. Преди няколко години колеги-социолози проведоха анкета сред учители по история и установиха, че почти всички предпочитат да преподават средновековието и ХIХ век. Там всичко е ясно, славно, героично и основателно можем да се гордеем като българи. Една от целите на обучението по история със сигурност е да ни накара да се гордеем като българи. Това също е един вид идеология. Мен повече ме интересува дали и как обучението по история може да ни накара да мислим (не непременно и само „като българи“, просто – да мислим). Тук работата с документи, включително лични разкази, би могла да помогне. Много се надявам авторите на учебниците и най-вече учителите да съумеят да заинтригуват младите хора, да ги предизвикат да мислят и сами да откриват миналото. Ако говорим за опасност, тя за мен е по-скоро в поднасянето на готови „истини“, които да се повтарят, без да се осмислят. А колкото до големия идеологически разказ – вече никой „голям разказ“ не може да остане единствен и напълно неоспорим.

Александър Кьосев: Нови „големи разкази“ се родиха веднага след 1989 г. Аз се занимавам с това в следговора – как се роди огледалният „син“ разказ, който демонизира времето на социализма и представя епохата след това като „реставрация на нормалност“ – и твърдя, че този нов голям разказ е контрапродуктивен, той отблъсна много от младите хора, които чуват в него само омразата. Този разказ отказва да навлезе в сложността на живота, както по времето на социализма, така и след това – по време на сложния и хаотичен преход, за който много хора платиха висока цена. От друга страна, този „син“ разказ породи  нова „червена реакция“, на която днес ѝ сърбаме попарата – това е носталгичният и манипулативен разказ, който се появи по-късно и който днес е във възход „Социализмът си беше наш, бяхме млади, имаше всичко, беше евтино и много хубаво, даже на море ходехме, а вижте сега соросоидният преход на какво ни направи“ – брутално идеологически Разказ, от епохата на пост-истината. В случая говоря за медийни наративи, фигури на масовото съзнание. Не съм сигурен, че учебниците са толкова важни в това отношение: медиите ми се струват по-важни. 

Вашето изследване, академично по своя характер, е насочено и към такава читателска общност. От друга страна, мисля, че в него има много важни и необходими за споделяне наблюдения, които да достигнат до по-широка читателска аудитория. Имате ли идея как бихте могли да стигнете до нея?

Д.К.: С ваша помощ. Не зная друг начин.

А.К.: Най-простият начин е като се прочете книгата. Не зная защо се смята, че когато нещо трябва да стигне до по-широка публика, това скрито означава, че трябва да разтоварим тези хора от четене. Да им се предаде в две изречения, да им се смели. Отказвам да меля. Животът тогава е бил труден, разказва се трудно – не може да се очаква, че непременно ще се чете лесно. Мога само да кажа, че това е проблем, който засяга всеки, живял тогава – това е проблемът на нашия живот.

Основните „трудности“, както и основните „заблуди“, пред които ще ни изправят мемоарните и автобиографични текстове, писани във времето на социализма?

Д.К.: Текстовете, които разглеждаме в книгата – и писаните, и устните – са от времето след социализма. Върху социалистическия мемоарен „канон“ са работили колегите Петър Воденичаров и Милена Ангелова от Югозападния университет. Те откриха например прелюбопитни указания за литературната обработка на партизанските мемоари. С нея са се занимавали професионалисти, чиито имена няма да намерим на кориците на автобиографичните книги. През 80-те години, изглежда, жанрът на партизанската мемоаристика се е поизчерпил, както и интересът към нея. Тогава с характерната за периода дирижирана спонтанност започва движението „Народната памет разказва“, в което участвали предимно ученици-комсомолци. Те трябвало да събират спомени на достойни свои съграждани, за да не потъне в забрава делото им. Достойните за увековечаване, разбира се, са им били посочвани – най-често от партийните организации. Темите – също. Изобщо, сферата на „разказваемото“ е била фиксирана по определен начин и впоследствие можем с интерес да наблюдаваме „пропуквания“ в инак каноничните разкази, например промъкването на прозаични детайли от всекидневието в разказите за епичната борба. В един от по-ранните проекти по устна история в катедра „История и теория на културата“, където двамата със Сашо работим, беше записан житейски разказ на бивша ремсистка и политзатворничка. Очевидно той беше „репетиран“ и „анекдотичен“ – така в устната история наричаме епизоди, които хората често са разказвали преди. Тук целият разказ беше такъв, очевидно представян многократно на срещи с ученици и младежи преди 1990 г. (Аз самата съм присъствала на такива срещи с активни борци като ученичка.) Течеше гладко и уверено, с ясна хронологична структура и отработена лексика. Въодушевеното описание на освобождаването от Сливенския затвор, завръщането у дома и самия 9 септември завършва с един от редките лични детайли – нашата събеседничка получила плюски по краката, защото в затвора била отвикнала да носи обувки, там ходели с налъми. С това разказът приключва. Петдесетте години от нейния живот след това изобщо не се споменават. Там няма борба и героизъм, следователно не представляват интерес и в този смисъл не са „разказваеми“.

А.К.: Ще кажа нещо по-общо: основната трудност при подобни изследвания е как да се разпознае кога и по какъв начин в един разказ присъства не обективната фактическа истина, а онова, което Ницше и Фуко наричат „правдивост“, Wahrhaftigkeit. Трудно е да се преведе това понятие, може би „искрена воля за постигане истината на всяка цена“ е описателно, но е по-добре. „Правдивостта“ е желанието на индивида да се изправи срещу своя живот и да направи усилието да го разбере, да види какъв смисъл се е получил, в резултат на живеенето. Установихме, че в много от разказите отсъства такава „правдивост“, те са построени не като търсене и усилие, а най-често като защита от усъмняване в някакъв даден, очевиден смисъл, като рецитация и поддръжка на собствени митове, дори като нападение и обвинение към другите.   

Обаче ако четенето на социалистическите биографични разкази може да бъде малко по-лесно, защото можем да отчитаме наличието на „големия идеологически разказ“ и да търсим пропукванията, пробивите в него, то как да четем постсоциалистическите биографични и мемоарни разкази?

А.К.: Вярно е, че не съм ги търсил и изследвал, но на мен не са ми известни постсоциалистически автобиографии и мемоари: има ли вече такива? Докато за социализма имаше и продължава да има бум на спомени, разкази, мемоари. Може би е рано, необходима е историческа и поколенческа дистанция. Но си мисля, че пост-социалистическите биографии и автобиографии, ако се появят и когато се появят, трябва да бъдат прочетени отново през призмата на нещо колективно, през социални ориентири  – този път това няма да са героични Големи разкази, а Големи фантазми, фобии, страхове, подозрения за зловещи тайни. Те също могат да имат наративна организация, но са разкази от съвсем друг тип. Ние живеем в епохата на страховете и конспиративни теории, в която понятията „сигурност“ и „принадлежност към групата“ стават по-важни от понятията „истина“, „свобода“ и „справедливост“. Което е друг начин да се каже, че живеем в пост-истина. Тук трябва да възкликна: каква съдба има нашето поколение, каква житейска траектория – от „живот в лъжата“, през опит да се „живее в истината“, към плашливо обитаване на света на пост-истините….

А възможно ли е според вас подобно изследване като вашето за постсоциалистическата епоха? Вие имате хипотези за това, но те, според мен,  са по-скоро в отношение към изследването на социализма, а не изцяло абстрахирани от него?

А.К.: Нашето изследване по необходимост премина и към прехода и пост-социализма: ние изследвахме не просто миналото, а отношението на настоящето към миналото, разказите, които строи сегашното по отношение на това минало. Тези разкази не са феномен на социализма, а на нашето време, на прехода. И това доведе до двойна посока на анализа – на онова, което ни се казва и разказва за миналото, и на начините, по които това се прави днес. И е ясно, че тези начини са симптоми, знаци за това в какво объркано време живеем. Но ако трябва да изследваме това какви разкази генерира преходът за самия себе си, това би било друго изследване.

Струва ми се, че разговорът за паметта става все по-труден. Как според вас трябва да се изследва този въпрос днес?

Д.К.: А бил ли е някога лесен? Разговорът за паметта би бил лесен само ако има пълен консенсус. Но пък за какво изобщо бихме си говорили тогава? Започвайки работа върху този проект, искахме да видим дали и доколко съвременниците на социализма са в състояние да се справят с трудното наследство на „живеенето в лъжа“ (Хавел). Това не се състоя, просто защото рядко се усещаше потребност от подобно справяне, както беше рядкост и рефлексията върху собствения живот като живот „в лъжа“. По-скоро обратното, първото социалистическо поколение – хората, които бяха построили социализма, а после видели неговия разпад – сякаш се чувстваше под морална обсада и защитаваше идеалите, от които се беше ръководило през живота си досега. Вместо „Вавилон“, открихме няколко повтарящи се модела на осмисляне на миналото: носталгичен и ироничен, апологетичен и травматичен, архаичен и националистически, митологизиращ и нормализиращ. Всъщност се оказва, че липсата на места на обща памет, на споделени смисли, е по-скоро в публичната памет, а не в биографичната. На пръв поглед това разноречие може да изглежда като здравословна демократизация на паметта, особено в сравнение със синьото и червеното „племе“ (както ги нарече социоложката Лиляна Деянова) от началото на 90-те. На мен ми се струва, че това би бил прибързан оптимизъм. Демократизацията предполага множественост от позиции и гласове, представляващи различни групи и различни интереси, но в диалог, т.е. тръгващи от едни и същи изходни позиции и говорещи на един език. В днешна България обаче все още живеем в един архипелаг от памети, изолирани като острови една от друга, враждебни, с несъизмерими етики и непримирими версии на миналото, заети със свое собствено „колективно производство на историческа невинност“ (по сполучливия израз на Вулф Канщайнер), където историческата отговорност се проектира навън, към другите.

А.К.: Паметта, включително колективната, винаги е отношение – между помнене, естествено забравяне, съзнателни лъжи и преиначавания, изтласкване. Ние не само открихме множество памети за онова време, открихме и много начини за скриване на истината – те варират между забрава, преднамерена манипулация и изтласкване. И  понякога съперничеството на „паметите“, на картината на миналото, която има другият, агресията срещу тях, всъщност е много успешен начин да скриеш истината за това минало от самия себе си: ти ставаш пленник на своя език, на своя разказ, на своята група, на омразата си към чуждите разкази. И трудността на истинския автобиографичен разказ е и в това да си признаеш това и да се обърнеш към себе си. В постсоциалистическа България малцина са тези, които правят това.

На кого, как и за какво ни помагат днес изследванията на автобиографичните разкази, връщането към миналото, което продължава, струва ми се, да не може да бъда „разказано“ с един-единствен разказ? И което, също тъй, все повече избледнява в общностната ни памет?

Д.К.: Връщането към недалечното минало, независимо дали чрез биографични разкази, или другояче, помага за усилието към диалог. Помага да напуснем зоната на собствения си комфорт и да се опитаме да разберем другия. Другия, на когото симпатизираме, но и другия, с когото не сме съгласни. Гордостта от славната далечна история е сигурно окриляща, но усилието за справяне с проблематичното минало всъщност изработва онази морална грамотност, без която не сме готови за настоящето.

А.К.: Аз съм съгласен с това, което казва Даниела, но има нещо което го предхожда. За какво ни помагат днес автобиографичните разкази – простичко е, за истината ни помагат (което става двойно по-важно в светлината на това, което говорих по-горе). Но коя истина? Онази, която никога не е едноизмерна, която се състои от много истини и винаги включва съперничество на перспективи, войни на тълкувания, реплики и оспорвания. В случая ние сме се опитали да навлезем на микро-равнище в това многогласие и да видим как тези съперничещи си картини се раждат в светая светих – индивидуалния живот на индивидуалния човек и опитите му да го разбере, оцялости и осмисли. И понеже сравняваме и типологизираме, истината, която откриваме, е многоизмерна и противоречива – тя показва, как всяка лична перспектива е ограничена, но най-важното е, че показва и колективния, социален характер на ограниченията – това, което наричаме „наративен ресурс“ на едно общество, наличните в момента средствата за разказване и съобщаване на тези лични истини за собствения живот в него. Българското общество и неговият наративен ресурс не помагат на търсенето на истината, те ѝ пречат.