Книгата, която публикува издателство „Рива”, съдържа две студии на проф. Иван Еленков, писани по време на работата му в „Програма за независими изследвания в областта на социалните и хуманитарни науки” на Центъра за академични изследвания в София.
Първата студия проследява дейността на държавното мероприятие „Труд и радост”, съществувало от 1941 до 1944 г., и метаморфозите на наследилата го през 1945 г. отечественофронтовска служба „Отдих и култура на трудещите се”, закрита в началото на 1948 г. Изследването проследява граничните години „преди” и „след” 9 септември 1944 г. Под привидните сходства на тези първи държавни проекти за обхват на свободното време и на времето в труд и обществена мобилизация на широки маргинализирани слоеве авторът анализира разбиването на социалната структура и унищожаването на водещите през първата половина на ХХ век принципи на социалната политика, което се случва още в ранните години на комунизма.
Втората студия е посветена на управленския и културен феномен на същата епоха, наречен „културен календар”, и разглежда основната му функция да бъде централизирано управление на процесите на културен обмен при непредотвратимо изпълнение на набелязаните мероприятия. Общата линия, свързваща двете изследвания, е идеологическото моделиране на всекидневието през епохата на комунизма в България.
Иван Еленков е професор по история на културата в катедра „История и теория на културата”, специалност „Културология”, Софийски университет „Св. Климент Охридски”, Философски факултет.
Иван Еленков. Труд, радост, отдих и култура. Въведение в историята на идеологическото моделиране на всекидневието през епохата на комунизма, изд.„Рива”, 14 лв.
Труд, радост, отдих и култура
Идеологически основания, правни рамки и институционална регулация на всекидневното съществуване (1941 – 1948 г.).
Предварителни думи
Ограниченото време за събирателска дейност, която да придаде плътност на изложението в целостта на подкрепеното от CAS проучване на популярната култура през епохата на комунизма у нас, наложи да се работи само по едно от множеството възможни направления на заявената обширна проблематика. Надделя търсенето на отправна точка; така се стигна до темата, разгърната по следващите страници.
Сюжетът й следва дейността и метаморфозите преимуществено на държавни институции в строго установените рамки на времето от 1941 до 1948 г. – предизвестие, доволно обезсърчително дори за сурово каления професионален читател, ако не се додаде, че става дума за първи такива, в които се мисли трудовото всекидневие и се разработват подстъпи за обхват на свободното време на широки обществени слоеве, и също, ако не се обърне внимание, че делата им се подемат и разгръщат през граничните години от „преди”-то и „след”-то на 9 септември 1944.
Това положение вече предопредели последователността, размера и бързината на реконструктивните стъпки – те са постъпателни, малки и бавни, с една дума – дотегливи на моменти. Но нямаше как иначе: авторът ги следваше принуден, едно, че материалът е неизвестен, второ, да изпита по него по-отблизо дадената на едро през последното десетилетие постановка за „българските преходи” и последно, следваше тия стъпки, воден от убеждението, че по този начин именно би се стигнало накрая до заключения отвъд времето и буквалното значение на фактите, излезли на повърхността от развилата се в хода на диренето, хронологически конечна събитийна лента.
Част І
„Труд и радост”
Държавата извежда гетоизираното работничество от социалните предградия към представителните места на обществото, националната култура и природните забележителности на България – (1941-1944 г.)
…
На това място вече може да се открие, защо в изследване, чийто предмет е заявен като идеологическо изграждане на всекидневие през епохата на комунизма, се отделя толкова, и още ще се отделя, внимание на обстоятелства сякаш от друго естество и определено от друго време – причината е, че мероприятията „Труд и радост” могат да бъдат разглеждани като прецедент на последователно осмислено, държавно-бюджетно и ведомствено подсигурено, систематично разработвано, провеждано, налагано и пропагандно широко представяно като естествена и общосподелена норма, идеологизирано гледище за „културен живот”. Редукция на висок идеологически наратив, то покрива и преусвоява налични културни форми и по него се строят нови жизнени светове – пространства и същевременно инструменти на политическото привързване на вътворените в тях, волни или неволни, поселници…
… Тия първи начертания отключват световете на труда и радостта, из които идеологическото въображение на начинателите ще разставя непосредствено предидеветосептемврийския работник, него, със семейството и децата му; към пълнотата на провидените чисти и светли пространства на тия светове ще съотняся ценностните ориентации и културните му навици, ще ги поправя и ще насажда у него нови, ще го образова, ще му прави празнични представления и ще го учи сам да представлява, ще пази неговото здраве, ще му създава работна обстановка, ново предметно обкръжение – „икономично жилище с красив интериор”, „евтина, здрава кухня с подобаващ инвентар”, „практично облекло” и всичко, каквото на този работник преди на сърце не е прихождало, през ум не му е минавало и на сън не се е явявало…
…Ясно е, дори за читателя без специална подготовка, а и начинателите никак не прикриват, че първообразците на такива начертания са извадени из фашистката синдикална и корпоративна система и опита на италианската народна организация „След работа”, из организационните начала на Немския работнически фронт и делата на свързаната с него общност „Сила чрез радост”; и не само, че не прикриват, а те дори често пишат с онова не непознато затрогващо наше смесено чувство на неудобство и упование, че в „културните страни” работите отишли вече твърде далеч, докато тука тепърва предстояли, но как място за отчаяние няма, воля и постоянство се иска и пр.; в тази връзка съществуват десетки статии и брошури…
Част ІІ
„Отдих и култура”.
Народната власт прави нова, истинска народна култура, в която работническият стил на живот няма как да се яви определяща културна норма (1945-1948 г.)
ІІ.1. Наследството на „Труд и радост” и неговите отечественофронтовски наследници
…
Докладите на действащите от името на комисиите най-отговорни общественици и държавни служители внасят известно просветление по произтеклото през годината от фаталната нощ на 30 март 1944 до първата пролет на нова, Отечественофронтовска България. „Инвентарът в грамадната си част се намира в пълна неизвестност, а този, който представлява една малка част – в твърде лошо състояние – съобщават т.нар. „ликвидатори”. Една голяма и ценна част от инвентара на самата Дирекция е бил унищожен от бомбардировката на 30 март, а вероятно е имало и разграбвания. А пък този на областните инспекции – също в известна част – взет произволно от неотговорни лица. Твърде големия и скъп инвентар на „Труд и радост”, както в София, така и в провинцията, е бил разграбен или завладян от известни или неизвестни лица през време на събитията около 9. Септемврий 1944 г.”[1]. За задълбоченото разбиране на движещите сили в тия процеси на промените след посочената дата би могло да се приеме за достоверно в същата връзка уточнението от друг доклад, според когото „…най-голямата и най-ценната част, която е била запазена в склада на „Труд и радост”, намиращ се в село Враждебна, е била разграбена след 9-ти септември от тълпа селяни, водена от кмета на селото”[2]. По случая имало заведено милиционерско следствие, за резултатите от което, за съжаление, документът не известява; само най-общо за намереното и иззетото обратно се казва, че „…едва ли е и 1/3 от онова, което е било в надвечерието на закриването на тия учреждения – разбито и негодно”[3]. …
2. Културният календар на късния социализъм
…Разполагаемите към момента исторически свидетелства не дават открит отговор на въпроса кое принуждава Секретариатът на ЦК да действа противно на решението си от февруари 1981 г. и да продължи назначаването на нови културни събития с високата производителност от попреди. Разгръща се оживена преписка с творчески съюзи, с централни и местни структури на художествената самодейност, с т.нар. творческо-производствени организации, с окръжни партийни комитети и съвети за култура, за вписване на съществуващи невключени и за включване на нови събития в утвърдената периодика на националните и международните културни прояви като твърде често подателите излизат и с обединени сили – с ОК на БКП Перник и СБП за литературни празници с награда за най-добър роман или повест на работническа тематика по името на Крум Велков[4]; с ОК на БКП Хасково за учредяване на конкурс за „крупно художествено произведение от съвременен български автор, посветено на жената” и за превръщането на местните празненства „Изворът на белоногата” в комплексно национално културно събитие[5] посветено на „участието на българката в националното ни развитие и неоценимия й принос за съхраняването на нашата народност”[6]; със СБК, СМДБ и ОК на БКП Шумен за включване на международния конкурс за млади пианисти „Панчо Владигеров” [7]; с ОК на партията в Русе за статута на международния събор на хоровете от крайдунавските градове[8], с други инстанции за включване на разни общобългарски състезания за певци и инструменталисти[9] и т.н.
Всичко това поглъща големи усилия на изпълнителските звена и 5 години след докладната записка на вече покойната Живкова, в края на януари 1985 г., от името на Комитета за култура се представя за обсъждане, и съответно, за утвърждаване в ЦК, солиден документ, с наименование, внушаващо усещане за окончателност – „Номенклатура на периодичните културни прояви (фестивали, конкурси, изложби и др.), провеждани в страната”, придружен от 5 ценни приложения с детайли по жанрове, обхват, периодичност, място на провеждане и данни коя от проявите откога се провежда[10].
От изходни 67 бройки в решението на Секретариата през 1981 г. тук те стигат 130; от тях през изминалия 5-годишен период 52 са учредени по други решения на същото високо партийно звено и сега в номенклатурата комитетът предлага със съответни доводи да бъдат включени и още 11 нови.
Прочитът на всички тия като възпроизводство на навременни идеологически повели би излязъл плосък и нищо не би дал; затова, колкото и забавно, тук изреждането ще бъде изоставено…
[1] ЦДА, ф. 137, оп. 2, а.е. 19, л. 2 (гръб). Доклад на ликвидаторите на Дирекцията на професиите и нейните фондове от 9 декември 1945 г.
[2] ЦДА, ф. 137, оп. 1, а.е. 5, л. 39. Доклад за дейността на мероприятието „Отдих и култура”от учредяването му до влизането в сила на Закона за мероприятието „Отдих и култура”, 13 май 1946 г.
[3] Пак там, л. 40.
[4] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 70, а.е. 633, л. 1-8. Решение „А”, № 631, на Секретариата на ЦК на БКП от 18 август 1981 г. за учредяване на литературна награда на името на Крум Велков.
[5] Пак там и също: ЦДА, ф. 405, оп. 10, а.е. 336, л. 74. Докладна записка от Любомир Павлов, първи заместник-председател на Комитета за култура, относно предложение за „Номенклатура на периодичните международни прояви (фестивали, конкурси, изложби и др.), провеждани в страната” и приложения.
[6] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 70, а.е. 731, л. 1-6. Писмо от ОК на БКП Хасково, 1 юни 1981 г., до отдел „Култура” на ЦК на БКП и до СБП.
[7] ЦДА, ф. 1, оп. 70, а.е. 1813 л. 1-7. Решение „А”, № 762, на Секретариата на ЦК, от 10 август 1982 г. за включване на утвърденият с решение на същия № 1230/23 декември 1977 г. международен конкурс за млади пианисти „Панчо Владигеров за включване в утвърдената периодика на националните и международните фестивали.
[8] ЦДА, ф. 1Б, оп. 70, а.е. 2495, л. 1-8. Решение на Секретариата на ЦК на БКП за статута на международния събор на хоровете от крайдунавските градове.
[9] ЦДА, ф. 1Б, оп. 70, а.е. 3429, л. 1-5. Разпореждане за включване на общобългарските състезания за певци и инструменталисти в списъка на културните прояви, утвърден с решение 120/24 февр. 1981 г.
[10] ЦДА, ф. 405, оп. 10, а.е. 336, л. 45-86. Докладна записка от Любомир Павлов, първи заместник-председател на Комитета за култура, относно предложение за „Номенклатура на периодичните международни и национални прояви (фестивали, конкурси, изложби и др.), провеждани в страната” и приложения.