2
927

Тръмп и Мей: увехналият консерватизъм


Dani-Smilov-F

Тъкмо у нас обявихме световната победа над глобализацията и гнилия либерализъм, тъкмо създадохме институти за нова, модерна, дясна, Тръмп и православно-путинска политика, тъкмо вкарахме в управлението всички възможни патриоти и консерватори … и консервативната „революция” взе, че увехна и се спаружи по най-високите си клони в световен мащаб.

Пръв усети това, разбира се, Бойко Борисов и предприе спешни мерки за неутрализиране на собственото си консервативно манясване. За целта патриот-консерваторите в неговото правителство бяха вербално напръскани със син камък и – по-важното – беше им отнета думата. През седмицата така и не чухме нищо за връщането на казармата, нямаше и нови свежи идеи като възраждане на студентските бригади и ленинските съботници. Никой не се появи и в народна носия на политическо мероприятие. С две думи, Симеонов и Каракачанов (да не говорим за Сидеров) бяха заключени в шкафа на „политическата коректност”, който стои в гостната за посетители от ЕС.

Нещо повече, с двама други премиери – Станишев и Сакскобургготски – Борисов препотвърди европейския път на България на голяма конференция, даде подкрепа за по-задълбочена интеграция на Европа и разгроми безотговорността на Тръмп по въпросите с глобалното затопляне. И то в присъствието на министър Нено Димов! А след това Борисов направи и две бързи визити до Франция и Германия.

Оттам дойдоха добри новини: Макрон и Меркел ще дойдат в България, Франция ще ни подкрепи за Еврозоната, а Германия започна да вижда у нас напредък и там, където всъщност го няма – тоест в съдебната реформа. Тези позитивни новини безспорно са плод на скоростната метаморфоза на Борисов от консерватор в либерал. За двигателя на ЕС (Германия и Франция) това е безспорно здравословен противовес на събитията във Вишеградската четворка, където консервативното манясване продължава с пълна сила. 

Но дали Борисов е прав? Да не става дума за грешка и Великата консервативна революция да се окаже не просто менте, а да тръгне отново да прави Брекзити и други пакости в световен мащаб? Да не се озовем пак на грешната страна на историята?

Тереза Мей 

Британският клон на консервативната революция на 8 юни загуби значителна листна маса. Преди два месеца Мей опортюнистично обяви избори с идея да консолидира гласовете на брекзитърите и да анихилира лейбъристите в техните крепости из Северна Англия. Някои смятаха, че така Мей иска да си създаде удобно мнозинство, за да може да договори по-мек Брекзит. По-вероятно е обаче, че тя искаше да се бетонира като водач на консервативната революция в страната, а пък Брекзитът щеше да е такъв, какъвто е удобен за основната й цел.

Като цяло планът се провали драматично, а лейбъристите успяха да мобилизират над 40% подкрепа и то с лидер – социалистът Джеръми Корбин, за който почти всички бяха съгласни, че не става за премиер.

Мей загуби и някои свои крепости на юг, като големият куриоз е, че лейбъристите спечелиха в лондонските квартали Челси и Кенсингтън – две от най-богатите места в целия свят.

В резултат Мей загуби мнозинството си и ще управлява само благодарение на подкрепата на десет северно-ирландски демократични юнионисти, за които е по-сигурно, че са северно-ирландски, отколкото, че са демократични. Нещо повече, шотландската част на консерваторите – с 13 члена в парламента – има опасност да се отдели под ръководството на решителната Рут Дейвидсън. Самата Дейвидсън, вярно, не е типичен нов консерватор от български тип. Тя подкрепя гей браковете, сгодена е за ирландката Джил Уилсън, и има твърда позиция против „твърд” Брекзит. Но пък сравнена с демократичните юнионисти или някои техни инкарнации у нас, тя е много по-близо до Едмънд Бърк или Уинстън Чърчил като политика и идеология.  

Всичко това превръща „консервативната революция” в голяма купа овесена каша, която Тереза Мей ще трябва да консумира в странна компания. Позицията й в преговорния процес с ЕС беше отслабена, премиерството й е с неясен хоризонт, характерът на Брекзит – мек, твърд или газообразен – остава неопределен.

По-важно е какво става в страната обаче. Левите видяха в успеха на Корбин ренесанс на идеите на класическата социалдемокрация. Такъв ренесанс вече видяхме и във Франция с Оланд, но той бе по-кратък даже от консервативната революция. Фактът, че младите масово гласуваха за лейбъристите е значим обаче. Младите също така бяха масово и против Брекзит, макар че не отидоха толкова организирано да гласуват. Сега Корбин успя да ги мобилизира чрез материални обещания (като намаляване на студентските такси), но и с факта, че лейбъристите представляват единствената (макар и неохотна) преграда пред „твърд” и безотговорен Брекзит, диктуван от таблоидите.

Дали Корбин ще оправдае някоя от двете надежди на младежта предстои да видим, но така или иначе той успя да смени политическия климат в Обединеното кралство и отне вятъра от консервативните платна. Което може би е за добро, защото страната се носеше в опасна, изолационистка посока.    

Доналд Тръмп

След изборите в Австрия, Холандия, Франция и Англия, САЩ останаха основната опора на консервативната революция. И то силно персонализирана такава. Доналд Тръмп все още не е опитомен от републиканците и макар че възприе някои от основните им политики – рязко намаляване на данъците, огромни военни разходи, лобиране за сделки с оръжие – запази и елементи на революционен плам. Основният такъв елемент е Стивън Банън, който укрепи позицията си в администрацията на Тръмп и най-вероятно е отговорен за Брайтбартовите идеи в устата и туитовете на президента. А те включват отрицанието на нуждата от действия по промените в климата, скептицизмът по отношение на НАТО и ЕС, танците със саби в Саудитска Арабия, хомофобията и ксенофобията, прикрити като „борба с политическата коректност”.

Черешката на тази торта е необяснимата и подозрителна любов на Тръмп към Русия и то не към Достоевски, а по-скоро към Путин. Тази любов между московските „монтеки” и вашингтонските „капулети” определено не се вписва в дневния ред на републиканците и е на път да вкара президента Тръмп в сериозна, конституционна беля.

Свидетелството на Коми пред сенатската комисия, обективно погледнато, съдържа достатъчно материал за започване на процедура по импийчмънт. Всъщност ако един от двамата Клинтън бе в подобна ситуация, тя щеше да е вече започнала със сигурност. Все пак става дума за политическо решение на републиканците, които все още смятат, че импийчмънтът за тях ще е по-неизгоден, отколкото оставането на Тръмп на власт. И, разбира се, републиканците не са хомогенна формация: при тях има и идеологически поддръжници на Тръмп, но повечето по-скоро търсят ползи от присъствието на „съпартиец” в Белия дом.

Изслушванията на Коми показват и силата на една система с разделение на властите: дори и най-силната фигура – тази на президента – ще трябва да се представи пред подобна комисия, а вече има и независим прокурор (приемлив и за двете основни партии), който разследва обвиненията за руски връзки на администрацията на Тръмп. Контрастът с нашия ВСС, който даже отказа да проверява Цацаров при абсолютно аналогични обвинения („дума срещу дума”), е потресаващ.

“Имаш хубава работа, а вместо да и се радваш, се занимаваш с добри момчета от моите. Защо ти трябва всичко това? Виждам, че искаш да останеш, но затова се изисква лоялност, ако ме разбираш…” Общо взето това са диалозите, представени пред комисията, и ако ви звучат познато – не се чудете. Сашо Дончев също май ги е чувал и то от първа ръка.

Тези диалози у нас са невинни, но навсякъде другаде са квалифицирани като „възпрепятстване на правосъдието” или нещо по-лошо. И това прави положението на  републиканците много сложно. Още повече, че Тръмп вече сам се похвали на руския външен министър Лавров и на посланик Кисляк, че е отстранил „откачалника” Коми, с което е „намалил напрежението”, идващо от разследванията за връзки с Русия!

Как тази драма ще завърши за влюбените е трудно да се каже. Но в нейния ход имиджът на консервативната революция пострада доста тежко и ако Тръмп е шампион по нещо, то към момента дисциплината му е „нисък рейтинг”.

А и далеч не само възможният импийчмънт е причина за тази беда. Тръмп обърка всички: стена с Мексико няма да има, милиони останаха без здравни застраховки, данъците за най-богатите ще се смъкнат безпрецедентно, което сигурно ще отвори нови дупки в бюджета и ще увеличи държавния дълг и т.н. А съюзниците от НАТО и ЕС се споглеждат неловко и търсят изход в стил „направи си сам”. Ако има хора, които се чувстват по-сигурни и по-обнадеждени в една такава ситуация, те очевидно не са особено много дори в САЩ.

А това всичко обяснява и малко неочаквания „либерален” обрат на Бойко Борисов.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.

Предишна статияДа не превръщаме делото на Светите братя в псевдоморфоза
Следваща статияМисли по „Възкресение“

2 КОМЕНТАРИ

  1. Когато хората гласуват, гледат какво им обещават, че ще спечелят. Изглежда в Англия започват да мислят какво ще загубят. като гласуват грешно, и колко много ще им струва, за да имат „печалбата“.
    .Дано и при нас да има хора, които да мислят какво ще загубят, когато гласуват. Обикновено отиват там, където като овце кучетата ги гонят. Проста сметка, но колко я правят.