0
1034

Трънливият път на българския филм

Жана Гендова и Васил Гендов, „Военни действия в мирно време“, 1922 г.

Публикуваме откъс от изданието на Българската национална филмотека, събрало в едно книжно тяло мемоарите на Васил и Жана Гендови, както и уводните думи на д-р Петър Кърджилов, редактор на книгата заедно с д-р Теодора Дончева.  

Васил Гендов (1891 – l970) – театрален и киноактьор, сценарист, режисьор и продуцент на филми, е самата история на българското кино. Изпълнява главната мъжка роля в първия български игрален филм „Българан е галант“, на който освен това е предполагаемият сценарист и режисьор. До началото на Втората световна война осъществява постановките на още 10 игрални филма. Жана Гендова (1899 – 1976), съпругата на Васил Гендов, е театрална и киноактриса, изпълнителка на главните роли в девет негови филма. 

УВОДНИ ДУМИ

Трънливият път към „Трънливият път…“

Появата на „движещите се изображения“ през последното десетилетие на XIX век, където и да се е случвала по света, винаги е била забулена в информационен мрак; предоставяла е в изобилие загадки, някои от които си остават такива и до днес; повдигала е драматични питания, които често заглъхват без отговор… Същото може да се каже и за прощъпалника на кинематографа в България. Кои са първите кина? Кои са първите кинохроники, заснети по нашите земи? Кога, как и от кого е поставено началото на националното ни филмопроизводство? Кой е първият български игрален филм?

Тези елементарни на пръв поглед въпроси всякога са пораждали у мен поредица от други. Кога и как настоящето се трансформира в минало? Кога и как прожекцията, от която излизам, се превръща в история, премиерният филм – в класика, а живелият редом с мене съвременник – в историческа личност?

И все пак са се намирали люде, които да поставят това начало и да дадат първите отговори на поставените вече въпроси. Отговори, звучащи днес архаично, отговори разнолики – в зависимост от времето, когато са давани; в зависимост от хората, които са ги давали; в зависимост от степента на тяхната информираност по темата, от равнището на знанията им… Началото се оказва не само трудно, но и несъвършено. Познанието обаче не е константа (постоянна величина), не е нещо статично, не е вечна даденост. Познанието е относително, нещо променливо, то е движение, процес… Защото непостоянен, динамичен, безкраен е неговият обект –всемирът, материята, животът… А и людският дух!

Първата история на родното кино

Васил Гендов пише „Трънливият път на българския филм 1910 – 1940“. Заимстващ голяма част от информацията, вече оповестена, но и включващ десетки нови и непознати дотогава устни свидетелства и писмени мемоари на съвременници, отнасящи се за ранните години на кинематографа у нас, огласяващ съдържанието на стотици източници, открити в периодичния печат (предимно от Васил Гендов), този труд надхвърля границите на споменно-автобиографичния жанр и се превръща в първата история на родното кино.

Васил Гендов познава тази история. Може дори да се каже, патетично-приповдигнато, че той самият е историята на българското игрално кино (или поне част от нея). Изпълнява главната мъжка роля в първия български игрален филм „Българан е галант“, на който освен това е предполагаемият сценарист и режисьор. До началото на Втората световна война той осъществява постановките на още други десет игрални филма – 20 % от цялото ни дотогавашно национално производство! Затова и още през 1919 г. бива охарактеризиран като „първия носител на кинематографическото изкуство в България“, а след пет години – обявен за „първия пионер на киноизкуството в България“. Основател е, а и пръв председател на Съюза на българските филмови производители, преименуван (на 23.VІІ.1934) в Съюз на филмовите деятели в България. В края на 30-те е всепризнат „създател“,„родоначалник“ и дори „патриарх“ на българския филм! Оказва се, че през всичкото това време Васил Гендов е водил и своите „исторически бележки“.

На 15.ІХ.1946 г. България е обявена за Народна република и „Държавен вестник“ публикува Закона за кинокултурата, който повелява, че „се създава киноархив“, а след 5.ІV.1948 г. с революционния Закон за кинематографията „всички кинокартини, внесени в страната“ (Чл. 8.) и „всички произведени в страната кинокартини“ (Чл. 9.) „стават държавна собственост“ или „собственост на държавата“. Тогава на Васил Гендов бива поставена задачата да приема и описва национализираните със закона филми, тогава през ръцете му преминава цялата информация за тях. „След войната – отбелязва не без ирония моят за съжаление вече покоен приятел и колега проф. Александър Янакиев (1955 – 2015), – вместо да създава филми, му възлагат да организира киноархив“. Затова и в „Трънливият път на българския филм 1910 – 1940“ често се срещат наименованията „Музей на българската кинематография“ и „Музей на Главна дирекция на кинематографията“, а и се споменават препратки като – „виж албума…“. Музеят през 1963 г. бива преименуван на Българска национална филмотека (БНФ). „През 1948 г. – изяснява ситуацията самият Васил Гендов – се създаде към главното управление на кинематографията и музей, който си сложи за задача да издири и установи всички материални следи в развитието на българското филмово изкуство от 1910 г. до днес. Това накара и мен да започна със систематизирането и оформяването на всички материали, които имах и които даваха известна светлина за това развитие. Това систематизиране на моите материали се оформи в книгата ми „Трънливият път на българския филм“.

Оригиналът и неговата съдба

Днес в БНФ се съхранява както ръкописният оригинал на „първата история на родното кино“, така и неговият машинописен препис (размножен в няколко копия). Според Николай Кафтанджиев – дългогодишен и уважаван служител на БНФ, един от екземплярите е „бил инвентаризиран вероятно от самия Гендов под № 318“. А друг, по-късен, „преписан с добавките към него“, е заведен през 1962 г. от Кафтанджиев под № 29“ – (виж. Кафтанджиев, Николай. Е ли Александър Александров първият историк на българския игрален филм, появил се след 9.09.1944, и за отношението му към филмите на Васил Гендов (Предварителни бележки) (ръкопис). Портфейл БНФ, 1987 (19.VІІІ. – 1.ІХ.), с. 4. (б. а.).

Тъкмо вторият („машинописният“) вариант на „Трънливият път на българския филм 1910 – 1940“ е вграден в темелите на настоящето издание. Оригиналът (ръкописът) на мемоарите съдържа папка с 331 листа (формат А4), плътно запълнени само от едната страна лично от Васил Гендов – специфичният му почерк трудно би могъл да се сбърка с нечий друг. Впоследствие са добавени и други листа – някои номерирани, други – не, трети – преномерирани… Върху титулната страница, „оформена“ от самия автор, е изписано неговото име и заглавието на труда му. В долния ѝ ляв ъгъл има добавка: „На добър час! Август 1948 г.“, до която Васил Гендов е поставил саморъчния си подпис. За да завърши първата му част на „13.І.1949 г.“ – дата, отбелязана на страница 264, придружена от изречението „Край на І-вия етап“ и поредния автограф на мемоариста.

„Вторият етап…“ е подхванат още на другия ден – „14.І.1949 г., Василевден“ (именния ден на автора), и приключва през „януари 1950 г.“ Впоследствие трудът ще да е бил леко преправен и допълнен, за да се появи окончателно готов през 1952 г., упоменаващ дори „спомените на писателя Димитър (Димо) Сяров“ (обнародвани на 25.VIII.1950 г.).

Всъщност „съдбата“ на манускрипта се оказва „лепната“ върху вътрешната страна на първата корица на споменатата „голяма папка“. Проследена от Васил Гендов, обезсмъртена с помощта на пишеща машина и озаглавена „ПОЯСНЕНИЕ КЪМ НАЧАЛОТО НА ТОЗИ ТРУД“. В своята лична архива аз съхранявах доста записки, бележки, спомени (в мемоарна форма) върху всички условия, събития, дати, куриози, които са били неразривен спътник в развитието и растежа на българското филмово изкуство от неговото начало до 1942 година. От тези архивни материали аз извадих всичко онова, което се появи в столичния печат до 1945 година. През лятото на същата 1948 година аз сложих началото на този си труд и работих върху него непрекъснато до 1950 година, когато влошеното ми здравословно състояние ограничи моята работа върху него. Когато през 1951 година аз продължих отново материала, който обхваща периода от 1936 година до 1940 година, беше продиктуван и написан на пишеща машина. София, 12.Х.1956 г. [Подпис – Васил Гендов]“.

До този лист е залепен друг – по-малък по размер, чийто текст предлага някои подробности от българския следвоенен пейзаж. Посланието, наречено от Васил Гендов този път „ЗАБЕЛЕЖКА“, гласи: „Може би ще направи впечатление, че този ми труд е написан на цветна амбалажна хартия. Причината се дължи на следното. До 1948 година, когато започнах написването на своите мемоари, бялата канцеларска хартия беше напълно дефицитна. Навред по книжарниците се продаваше само приспособената за това цветна амбалажна хартия. Това беше канцеларската хартия, която можеше да се намери тогава в София. Това стана причина този ми труд да бъде написан на розова амбалажна хартия“.

За да приключа с темата за „съдбата“, която в случая не чука на вратата, а върху чугунената обвивка на нечия гузна съвест, ще припомня, че фрагменти от „Трънливият път на българския филм“ виждат бял свят (през 1955 г. и 1956 г.) върху страниците на сп. „Киноизкуство“, а през 1971 г. трудът бива откупен (целият) от БНФ и оттогава досега е част от документацията на тази културна институция.

д-р Петър Кърджилов

Васил Гендов, „Трънливият път на българския филм“, мемоари (1910 – 1940); Жана Гендова, „Това, което се премълчава в историята на българския филм“, спомени, 1948 г., Българска национална филмотека, изд. „Фабер“, 2016 г.

Васил Гендов

Трънливият път на българския филм

… През месец април 1910 година завърших драматическия курс и към края на месеца бях отново в София, но сега вече с твърдото убеждение и вяра, че ще туря началото на българския филм. Първото, което направих след завръщането си, беше да се осведомя от оператора за състоянието на апарата и съоръженията за снимането на филма. Потърсих Хуго[1], но се оказа, че той е напуснал „Модерен театър“ и че на негово място е ангажиран някой си Гайтано, испанец по рождение, но живущ в Будапеща. Той ме прие много любезно, повече, отколкото можех да предполагам. Той също гореше от желание да се направи филм, като ми обясняваше, че има известни познания, особено в промиването и копирането на филма. Той също сподели, че ще бъдат необходими около 400 лева за изпълнението на един филм. Ето я пак желязната стена, пред която се изправи българският филм. 400 лева в 1910 година, когато човек можеше да задоволи нуждите си, и дори без ограничения, само за 2 – 3 лева на ден! Започнах да ровя в паметта си всички имена на богати хора в София и тези, които относително бяха познати на моя баща. И изведнъж си спомних името Кочо Хаджикалчев, за когото бях слушал много от баща си и за когото знаех, че е голям скъперник, но че дава пари за гарантирани търговски предприятия. Къде по-гарантирано от производството на български филм, от който той щеше да спечели най-малко сто на сто? Толкова повече, че филмът щеше да се експлоатира от него и само след покритие на капитала ще делим печалбите. Аз обаче забравих, че „експлоатира“ се отнася само до „Модерен театър“ и отчасти „Нова Америка“, където киното беше вмъкнато само като атракционен номер, а други кина в България, освен инцидентните прояви на биоскопа в провинцията, нямаше. Печалби и покритие трябваше да се очакват само от „Модерен театър“, и то от единствената премиера, която можеше да продължи ден-два, а можеше да спре още след първото си дневно представление.

Всеки случай реших да намеря Кочо Хаджикалчев[2], като използвам името на баща си. Кантората на Калчев се помещаваше на горния етаж на собственото му здание хотел „Македония“, където той заемаше само една таванска стая. Не мога да отрека, че той ме прие доста любезно. Това ме окуражи и аз станах особено словоохотлив, като му рисувах в най-розови краски бъдещето на тази нова индустрия, която ще даде грамадни материални блага на този, който би започнал с нея. Думата „изкуство“ не споменавах, защото понятието „изкуство“ нямаше обществен кредит, толкова повече за него, който беше само търговец и банкер.

Той ме слушаше, поглеждайки през пенснето си, прикрепено с верижка на ревера на палтото му, и изведнъж започна:

– Та ти казваш, че си момче на бай Димчо? Баща ти е акълия човек, ама ти на кого се метна, та си седнал да гониш вятъра? Язък за баща ти.

Повече и не чаках. Станах и сконфузен напуснах кантората, с желанието по-скоро да се намеря на улицата.

Започнах да търся втори. Ето го и вторият. Димитър Икономов[3], роднина на баща ми, състоятелен човек, и най-важно, самият той откривател на земни богатства у нас. Той най-лесно би разбрал трудностите в борбата за всяка нова култура у нас. С тези мисли аз се намерих в хотел „Роял“ на ул. „Александър І“, до Народната банка (сега ул. „В. Молотов“), където той квартируваше. И той ме прие любезно, макар и малко намръщен, но все пак името на баща ми беше добра визитна картичка. Изслуша ме и той, дори внимателно, и когато свърших, стана и като ме приближи, попита:

– На колко си години?

– На двадесет – отговорих смутено, защото не очаквах този въпрос.

– Чудя се на баща ти – продължи той: – как е харчил пари за тебе във Виена. Че ти искаш да ставаш „резил“, разбирам, но да резилиш и доброто име на баща си, не разбирам.

Аз бях сломен. Напуснах хотела и когато се намерих на улицата, не зная защо, се обърнах към хотела и гласно извиках: „Глупак!“.

Димитър Икономов е човекът, който по-късно подари на Министерството на народното просвещение сумата 500 000 (тогавашни пари), за да се образува фонд на негово име за издръжка на способни студенти в областта на издирване на природни богатства у нас.

И пак пред мен застана въпросът: кой?

И решението на въпроса дойде случайно, почти неочаквано. На улица „Дондуков“ (сега „Генерал Бирюзов“) срещам оператора Гайтано, с когото споделих големите трудности около намирането на средства.

– Защо не се обърнеш – ми каза той – към нашия директор Аладар[4]? Много разбран човек, и много предприемчив. Иди и опитай и при него, точно сега е в театъра.

Гайтано отмина, като ме остави прикован на улицата. Аладар! Един чужденец да се отзове на едно българско начинание, когато толкова българи, и то състоятелни, ме изпращаха с присмех? Аладар! Много разбран и предприемчив. С тази мисъл аз тръгнах към „Модерен театър“. Този ден реши съдбата на българския филм. Аз и Аладар! Ето началото, непостижимото начало, непостижимата химера.

Колко време съм стоял пред вратата на „Модерен театър“, не помня, но зная, че все една и съща мисъл ми притискаше здравия разсъдък, за да се реша и вляза: „Какво общо има Аладар, този чужденец търговец, с българския филм? Няма ли той да бъде много по-лош от тези, при които вече бях, и при това добри българи?“.

Някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях Гайтано, който се завръщаше в театъра.

– Е, какво стана? – запита той, като се усмихна.

Отговорих му, че още не се решавам да вляза при Аладар.

– Защо? Той е много добър. Хайде, вървете, защото той може да излезе.

Туй повторно настояване ми вдъхна наново куража, но все пак неохотно последвах Гайтано към стълбите на театъра. Когато се намерих пред Аладар, аз бях много смутен. Не че външният му вид и държание ми внушиха това. Аладар беше приятен човек и вечната му усмивка издаваше неговото добродушие. Той беше извънредно слаб, с продълговато лице, малки заострени мустаци, игриви очи и онова, което се натрапваше в погледа, беше неговият изискан външен вид. Той говореше развалено български език и първото, което ме помоли, беше да говоря бавно, за да ме разбира.

Как съм започнал, не зная, но помня, че все повече се разпалвах в обясненията си за бъдещето на българския филм, като му повтарях, че той би съжалявал, ако изпусне този удобен случай. По едно време той стана и като остави цигарата си, приближи се до мен и като ме измери с очи по цялата дължина, запита:

– Вий българин?

Когато му отговорих утвърдително, той се отдалечи и като приближи до съседната врата, отвори я и повика някого на име Жоржич[5], като продължаваше да говори към съседната стая на унгарски. На вратата се появи повиканият Жоржич, типичен унгарец, с черни бакенбарди, висок, почти прегърбен, и като прикова погледа си в мен, заговори на Аладар също на унгарски. Аладар и той често се усмихваха, от което разбрах, че положението не е съвсем безнадеждно, но когато видях Аладар да става от стола и да вика с остър тон, след което въпросният Жоржич махна с ръка и бързо излезе, разбрах, че става някакъв спор. След това Аладар се приближи и попита:

– Колко време може направи филм?

Аз бях изненадан от този въпрос и бързо напосоки отговорих, че за 15 – 20 дена филмът ще бъде готов. Той продължи:

– Вий има всичко готово? Артисти, сюжет?

Отговорих му, че всичко е готово, въпреки че артистите не бяха определени, като мислех, че това е второстепенна работа.

– Добре – продължи той на развален български език, – кога може започне? Може веднага започне?

– Още утре, ако искате – отговорих бързо, без да помисля, че това беше съвършено невъзможно.

След като получи моя отговор, той позвъни на звънеца, който беше на масата, като ме покани да седна. На появилия се служащ той поръча да повикат оператора Гайтано. Аладар ме покани с цигара, но аз отказах, под предлог че не пуша. Когато влезе, Гайтано ме погледна и се усмихна, като посочи белите си като маргарит зъби. Аладар се обърна към него направо с въпроса какво е положението на снимачния апарат и колко материал има на разположение, на което Гайтано отговори, че има три кутии от по 120 метра негатив, но че няма никакъв позитивен материал.

– Това не пречка – отговори твърдо Аладар. – Позитив трябва по-късно. Аз ще пиша Будапеща и позитив десет дена бъде тук.[6]

Аз не вярвах на ушите си, а чувствах само как силите ме напущат. После Аладар попита Гайтано дали се наема под мое ръководство да снима филма, и най-главното, да се извади копие. Гайтано като че ли очакваше този въпрос и бързо отговори, че всичко е подготвено, за да се започне веднага работа. След това Аладар се обърна към мен:

– Той е на Ваше разположение и започвайте филм скоро. Утре пиша Будапеща за позитив материал.

Избраният вариант за Българан (Васил Гендов)

Как съм напуснал стаята на Аладар, как съм слязъл по стълбите, не помня, но зная, че като слязох долу, седнах на една скамейка в коридора, като се мъчех да си дам сметка за всичко, което стана горе. Сбогувах се с Гайтано, като се уговорихме, че ще се явя при него с готовия план за работа и артисти.

Знае ли някой чувството на удавника, когато се залавя за здрава почва? Същото чувствах и аз, когато напуснах театъра. Вървях гордо по улиците, които сега ми изглеждаха по-красиви, и не зная защо, мислех, че всички вече знаят голямата новина, че ме гледат с чувство на симпатия, като че цяла София беше весела за това радостно събитие.

Български филм! Български артисти под българско небе!

Вървях, без да предполагам, че още на другия ден ще се сблъскам с едно не по-малко премеждие, което почти би разколебало моята вяра. Същата вечер по-късно определих плана на работата, като мислех за предполагаемия сюжет. По една щастлива случайност на масата ми вкъщи имаше един брой от хумористическия вестник „Българан“, където на първа страница имаше карикатура от Александър Божинов под надслов „Галантният Българан“, представляваща един господин, който поднася букетче теменуги на една дама в знак на голямата си любов към нея, на което тя отговаря, че не е предполагала, че ще получи букетче, и то от 5 стотинки.

Ето го и сюжета:

„Българан е галант“.[7]

Късно през нощта идеята беше в главата ми в завършен вид. Един млад бонвиван, роля, която щях да играя аз, среща една млада дама на улицата и започва да я задиря. Като не може да се отърве от този нахален обожател, тя решава да му даде един добър урок. Запознава се с него и го поканва да я придружи из пазара, като го моли да ѝ заеме пари за покупките, тъй като е забравила парите си вкъщи. Нашият Българан сияе от радост. Ходи от магазин в магазин, заплаща покупките, които тя купува, дори и такива, които не ѝ трябват, натоварва го с кутии и пакети, завежда го в едно от най-скъпите и луксозни навремето заведения „Градското казино“, поръчва най-скъпите закуски и напитки, които нашият Българан плаща, докато накрая го завежда пред една къща, където среща мъжа си, когото помолва да вземе файтон и да освободи „хамалина“. Когато файтонът дохожда, мъжът взима пакетите от закования като от гръм Българан и му подава 50 стотинки за хамалията. Нашият Българан остава като прикован с парите в ръка да гледа подир файтона.

Това е накратко съдържанието на първия български филм „Българан е галант“. Беше ми необходима една жена за героиня и 4 души за второстепенните роли. Рано на другия ден отидох при Гайтано, на когото разказах идеята на филма, която той много хареса, и го помолих да ми покаже помещението, където щяхме да открием „филмовото ателие“[8]. Той ми каза, че на тавана имало една празна стая, като ме покани да се качим и я видим.

Малката таванска стаичка не ме смути, колкото и мизерна да беше. Големите прозорци щяхме да затъмним с черги и хартия, за да получим необходимата тъмна стая. Няколко големи корита щяха да се използуват като вани за промиването, а няколко пирона, забити по стените, можеха да служат за сушилня, на които щяхме да окачваме филмите. Всичко беше в ред, но забелязах една съществена пречка: липсата на вода. Но още не помислил за това и погледът ми попадна на отсрещната страна на улицата, където в градината бирария „Витоша“[9] видях да стърчи чешма, облечена в зелен сандък. И тази пречка беше преодоляна. Няколко само кофи и „ателието“ ще бъде в пълен ред.

Къщата на предприемача Димитър Съселов на ул. „Славянска“ 19. На гърба на снимката Гендов е написал: „пред която се поставя за първи път снимачен филмов апарат за български игрален филм“.

Дотук всичко беше хубаво, но когато се опитах да ангажирам предполагаемите артисти, се сблъсках с най-трудната задача. Обърнах се към артисти от Народния театър, пак същото, дори някои от тях недвусмислено ми отговаряха, че нямат желание да се „резилят“. Този период на търсене продължи два дена, обаче резултат нямаше. Никой не искаше да става „резил“. На третия ден реших да помоля и моята братовчедка Елена Снежина[10], голяма актриса в Народния театър, но и тя благовидно отклони поканата ми, като каза, че била много заета и най-важно, че съпругът ѝ, големият български артист Атанас Кирчев, няма да ѝ позволи. Преди да изляза от тях, дойде една млада дама, с която се запознах и която се оказа актриса от Пловдивския градски театър, Мара Миятева[11], дошла в София да иска публичен дебют в Народния театър и същевременно да моли Снежина да я подготви за дебюта. Така се случи, че ние излязохме заедно с Миятева от къщата на Снежина. Казах ѝ с огорчение за моята болка, казах ѝ за моето съжаление, че е заета и че не мога да поканя и нея. Каква беше моята изненада, когато видях в нея онзи ентусиазъм за голямата идея, онова желание, което толкова търсих в другите артисти. Тя обаче добави, че би се съгласила, ако вярвам, че няма да се злепостави пред управлението на Пловдивския театър, на което аз бързо отговорих, че театърът ще бъде горд, че една пловдивска актриса ще играе в първия български филм. Тя постави още едно условие – не би могла да остане повече от една седмица в София, понеже не разполага с повече време, пък и средствата не ѝ позволяват. След като ѝ обещах, че това няма да продължи повече от една седмица, тя прие ангажимента (безплатен, разбира се), да бъде героиня на новия и пръв български филм: „Българан е галант“.

Оставаха другите роли. През време на репетициите ми с Мара Миятева аз търсех участващи за другите роли и като не намерих желаещи артисти, стигнах до идеята да използвам служащите и чиновниците на „Модерен театър“. Едната роля намерих в лицето на г-н Делбело, италианец, началник на персонала в театъра, а втората роля щеше да се изпълни от г-н Ангелов, счетоводител при театъра. И двамата с готовност приеха да играят във филма.

Оставаха непопълнени две роли, за които попаднах случайно на един любител от Народния театър, завърнал се от Америка – Методи Станоев, млад, доста красив младеж, и при това много елегантен. Той също с готовност прие да участва, като ми обеща да намери и втори участващ. На другия ден ми посочи лицето Тодор Стамболиев, също любител в Народния театър. Всичко беше готово и снимането на филма трябваше да започне.

Яви се обаче още една непредвидена пречка: липса на реквизит, особено дамски тоалети. Средствата бяха ограничени и по никой начин не можеше да си позволим лукса да ги купуваме от пазара. Такива трябваше да се търсят от частни лица за временно ползване. Обаче където и да се обърнах за услуга, щом се казваше, че се касае за снимане на филм, получавах категоричен отказ под грубия предлог, че хората не желаят да излагат дрехите си за такива „маймунджилъци“. Характерна в това отношение е случката със семейството Павлов. Павлов, чиновник в „Червен кръст“, беше единственият, който се съгласи да направи услугата, сега обаче с една „благородна лъжа“ услуга, която после ни струваше доста скъпо и за която ще се повърна пак, когато дойде процесът на снимките.

Първите пробни снимки трябваше да станат на 11 май, когато трябваше да се установи костюмът и гримът на героя Българан. Това трябваше да стане във фотографското ателие на Факиров на улица „Мария Луиза“ (сега „Георги Димитров“). Когато обаче се явих в ателието с предполагаемия костюм, Гайтано ме погледна не особено доволен от този ми вид.

– Така да играете комедия? – започна той, като ме разглеждаше от главата до краката. – Така можете да играете в някоя драма като любовник, но не и комедия. Трябва да бъде оригинално, смешно.

Той беше прав. Аз бях забравил, че публиката си беше установила представа за комика. Обикновено комиците във филма, бил той Иванчо, Тонтолини или Макс Линдер, се явяваха в пъстри дрехи, гарсонетка, хвърчаща връзка и всичко друго, което даваше представа за комичния герой. Той ме накара да направим една пробна снимка у фотографа, за да се уверя сам, че външният ми вид няма да отговаря за комедия. Направихме пробата и на другия ден отидохме да видим резултата. Гайтано беше прав. Външният ми вид не отговаряше за героя Българан.

На другия ден се явих в друг костюм, с който горе-долу напомнях на установения тип на комиците във филмите. Гайтано беше доволен и след като направихме нова снимка, определихме си среща на следващия ден…

Жана Гендова

Това, което се премълчава в историята на българския филм

…Филмът „Настрадин Ходжа и Хитър Петър“ се появи непосредствено след едни от големите у нас постижения на тонфилма: „Те победиха“[12] и „Страхил войвода“[13] (върху него ще се спра, когато приближи годината на появяването му). Както в София, така и в провинцията филмът „Грамада“ премина при извънредно голям, за да не кажа повишен интерес. И не без причина, защото той ще остане един от хубавите български филми, едно от големите постижения на неговия създател Александър Вазов.

Като свидетел на развитието на българския филм от първите години на неговото развитие до наши дни мога да отбележа само онези филмови прояви, които изхождаха от нас, или такива, които наистина са били подчертани от обществеността като филмови постижения. Аз мога да бъда само случаен тълкувател на настроението на нашата кинопублика, която като мен е влизала в салона и е отнасяла със себе си добри и лоши впечатления. Предмет на моите спомени не могат да бъдат всички онези опити, вмъкнали се в развитието на българския филм, без да оставят каквато и да било следа. Това е работа на историка на българския филм, който по задължение трябва да ги включи в общата верига от развитието на българското кино. От друга страна, много подробности около създаването на този филм не са ми известни и затова не мога да говоря за тях.

Според мен историята на българския филм трябва да почива на строго исторически данни и факти. Аз мога само като колега, като деятел в българския филм да изразя своите впечатления от известни прояви и същевременно да бъда изразител на мнението или впечатлението на нашата кинопублика от тези прояви. И ако в моите спомени премълчавам някои от българските филми, не правя това, за да отрека качествата или дефектите на тези филми или да отрека непосилния труд на техните създатели, които са равноправни пионери във филмовото изкуство. Аз се страхувам да не изпадна в грешки, които няма да бъдат умишлени. Много от филмите са минали бегло в моя живот и не познавам обективните или субективните причини за тяхното създаване. А има и такива, които случайно или по независещи от мен причини са убягнали от моя поглед и са ми съвършено непознати. Главната задача на моите спомени е да отбележа всичко онова, което косвено или пряко е засегнало живота ми като филмов деятел, всичко, което е съпътствало моята борба и труд около създаването на нашите филми. Казвам нашите, защото Гендовите филми са наши филми, част от моя живот, част от щастливите ми минути и тежките безсънни нощи. Това е основната задача на моите спомени.

Едновременно с премиерата на филма „Грамада“, дори малко преди нея, у нас се заговори за едно ново начинание, също от голям мащаб. Създаваше се първата българска филмова студия под името „Нацфилм“[14], която доста шумно афишира своето раждане. Появиха се по улиците и локалите специални афиши с трикольорни ленти, в които се говореше за задачата на новата филмова студия и бъдещите перспективи.

Студията започна дейността си с големия български филм „Страхил войвода“ по сценарий на Орлин Василев[15]. Това беше една приятна изненада, толкова повече че за първи път се говореше, и то доста упорито, за участието на чужди капитали в българското филмово производство. По околен път узнахме, че новата филмова студия ще работи съвместно с „Бавария филм“ – Мюнхен, като разходите около новата продукция „Страхил войвода“ ще се поемат от „Бавария филм“ и Националната филмова студия.

Нещо повече, за първи път в България вътрешните снимки щяха да се изработят в ателиетата на „Бавария филм“ – Мюнхен. Тук щяха да се изработят само външните снимки, а след това целият екип щеше да замине за Мюнхен, за да довърши окончателно филма – както вътрешните снимки, така и тона. Това повиши неимоверно интереса. Знаеше се, че един филм, изработен в чужбина, и то в „Бавария филм“, щеше да има резултат.

Подготовката вървеше усилено, говореше се за участието на артистите от Народния театър Иван Димов[16], Богомил Андреев[17], Ружа Делчева[18], Йосип Новак[19] щеше да бъде режисьор и оператор за българските снимки. Пресата отдели твърде много място за тази нова инициатива, като открито заявяваше, че това ще бъде най-добрият български филм.

Целият този шум около новата продукция все повече разпалваше амбицията на Гендов да отговори с нещо ново. Гендов не мислеше, че един български филм, какъвто и да бъде той, дори да достигне нивото на западните, ще задоволи нуждите на българската кинопублика. „България има нужда – казваше той – не от един, не от два, а от 5 – 10 български филма годишно. Щом у нас се пласират годишно 180 – 200 чужди филма, защо да не се пласират и 5 – 10 български?“

Ето кое накара Гендов да мисли за създаването на нов филм. „Един хубав филм не е краят на филмовото изкуство у нас. Трябва да се работи непрекъснато, за да свикне публиката по-често да гледа български филми.“ Това поглъщаше сега времето и мисълта на Гендов.

Симеон Симеонов с камерата, Жана Гендова и Васил Гендов в Бургас през 1937 г. за снимките на „Земята гори“

Нека обаче да призная, че след големия театрален удар, който получихме след първия говорящ български филм „Бунтът на робите“, нашите средства бяха съвършено изчерпани. Единственият източник на средства – апартаментът, който имахме, беше погълнат от „Бунтът на робите“. Застоят в дейността ни в продължение на две-три години се дължеше изключително на лошите материални условия, в които бяхме изпаднали. Нашите старания да се намерят средства, за да се започне нещо ново, останаха безплодни. Този път въпросът се касаеше вече за една по-значителна сума, толкова повече че животът бързо поскъпваше, цените на материалите, които се внасяха от чужбина, значително бяха повишени, а от друга страна, артистите и операторите предявяваха по-големи искания.

Това обаче не ограничаваше нашето желание. В многото безплодни лутания за пари стигнахме и до моя зет, минен инженер, за когото предполагахме, че може да има нещо, заделено „настрана“.

Предположението ни се оказа вярно. Той обаче много малко познаваше филмовото дело и възможността от евентуални печалби. След дълги увещания се съгласи да участва в нов филм с една сума от 1500 лева. Колкото и смешно да се вижда това от днешно гледище, за нас беше една невероятно голяма материална подкрепа. Мислехме да осигурим поне материала в началото и впоследствие да намерим още пари, за да продължим изработването на филма.

След сключването на договора между нас и моя зет Гендов се зае с организирането на работата около снимането на филма. На първо време трябваше да се намери оператор, който да се съгласи да снима без предварително заплащане.

Всички наши сондажи с по-добрите и утвърдени на времето оператори останаха безрезултатни. Никой не искаше да започне работа, без да получи предварително възнаграждение. Само младият и упорит оператор Симеон Симеонов без колебание прие да заснеме филма безплатно, като даде на разположение и своята малка лаборатория „Сердика филм“. Това беше една крачка напред. Нашата изненада беше още по-голяма, когато и двамата лаборанти и помощник-оператори при „Сердика филм“ Константин Кисьов и Владимир Стоянов изявиха също желание да участват безплатно в новия филм като помощници както при снимането, така и в лабораторията. Това ни накара да мислим, че едно по-голямо перо може да бъде спестено, ако филмът се прояви в София, а не както обикновено в чужбина. Щяхме да поверим това на Кисьов и Стоянов. От старата практика знаехме, че промиването на филма в чужбина струваше доста пари, а от друга страна, имаше големи формалности в митницата при разрешаване на износа на непроявен материал.

Точно в периода на подготвителните работи стана едно голямо произшествие в София. На ул. „Гробарска“, близо до пресечката на „Раковски“, трамвай прегази едно малко дете. Това стана в първите дни на месец октомври, късно вечерта, в една от първите мъгливи вечери в София.

Тази случка достигна до нас с всички подробности. Един баща алкохолик години наред е изразходвал спечеленото през деня в кръчмите, без да се грижи за семейството си, което много често е гладувало. Майката, която не е могла да понася повече плача на гладните си деца, се решава да отиде при своя съпруг в кръчмата и да му поиска хляб за децата. Кръчмата е на ул. „Гробарска“.

Алкохоликът посреща жена си много зле и след като ѝ нанася няколко удара, я изтласква свирепо на улицата сред смеха и одобренията на посетителите в кръчмата. Отчаяна, тя се решава на една крайна постъпка. Повиква малкото деветгодишно момиченце и го изпраща при баща си, за да моли за хляб. Детето влиза в кръчмата, намира баща си и със сълзи на очи го моли. Озвереният алкохолик баща вдига една бутилка от масата и иска да удари детето. Уплашено, детето се втурва бързо навън и без да забележи, попада под колелата на минаващия трамвай. Научил това, бащата излиза навън, като звяр се хвърля под трамвая и иска да извади останките на своето дете.

„Ето канавата на бъдещия ни филм – каза Гендов, като научи за това. – Упрекват ме, че моите сюжети били груби, дори жестоки. Какво съм виновен, ако нашият живот е така груб и жесток? Българският филм трябва да има задачата да се бори с всички социални злини, които разлагат семейството и обществото.“

През следващите седмици сценарият на новия филм беше изработен върху канавата на станалото произшествие. Когато Гендов четеше новия си сценарий, казваше: „У нас има пожарна команда, която гаси един дори незначителен пожар, ако той застрашава само една дъсчена барака. Малко дим и пламъци предизвикват бързото участие на пожарната команда.

Ами когато имаме един пожар без дим и пламъци, когато земята гори от един страшен пожар, социален пожар, не е ли наш дълг да направим филма трибуна, пожарогасител на това страшно социално зло?“.

Така името на новия филм беше определено – „Земята гори“[20]. Това беше през есента на 1936 година. Есента не позволяваше никакви снимки, защото започнаха сивите мъгливи дни, при които не можеше да се работи. Филмът трябваше да бъде отложен за следващата година, дори с риска да се яви едновременно със „Страхил войвода“. Въпреки че всички подготвителни работи около „Страхил войвода“ бяха привършени, дори и някои от снимките бяха започнали, все пак късно през есента научихме, че и те са преустановили своята работа до идната 1937 година. Ние бяхме доволни от това отлагане, защото все още вярвахме, че през зимата ще има достатъчно време, за да търсим нови средства. Въпреки че материалът беше обезпечен от фирмата на братя Елиезер, разбрахме, че без пари няма да можем да започнем. В най-благоприятния случай трябваше да разполагаме с една сума от 100 000 лева, защото новият филм предполагаше снимки вън за време от един месец в градовете Варна и Бургас. Съгласно уговорката с оператора и артистите ние плащахме всички разходи вън от София. Всичко това предполагаше въпросните 100 000 лева.

В края на ноември разбрахме, че пари не могат да се намерят отникъде. Никой от кинопритежателите не искаше да ни авансира филма, макар и с една малка сума. Всеки даваше да се разбере, че би могло да се разчита на известен кредит при известно количество заснет материал.

И ето пак вечната и неизбежна спътница в нашия живот – китайската стена „Пари“. Един човек, за когото не съществуваха спънки, или по-право казано, който преодоляваше всички спънки, това беше Васил Гендов. Пари можеха да се намерят, ако се пожертваха 5 – 6 месеца в непосилен и упорит труд.

Разрешението беше намерено. Ние започнахме една обиколка из провинцията, като разчитахме на добрите приятелски връзки, които имахме с всички киносъдържатели в страната. Въпросът се касаеше до организирането на бенефисни кинопредставления с една малка сказка от Гендов върху задачите и бъдещето на българските филми. За целта трябваше да се сдобием с един относително хубав филм, към който щяхме да прибавим и един от първите наши филми „Любовта е лудост“ от 1917 година, който тогава беше още наша собственост и беше относително добре запазен.

Студента и Момичето се обичат, но Кера, лелята на девойката, е против (В. Гендов, Ж. Гендова), „Любовта е лудост“, 1917 г.

Благодарение на добрите приятелски връзки с кинодеятеля и филмопритежателя Георги Кепев Гендов получи за целта почти на безценица големия полски филм „Анюта – дъщерята на генерал Панкратов“[21], със сюжет от полските революционни борби. С така подредената програма ние започнахме своята обиколка. Не е нужно да добавям, че трябваше да правим изключителни икономии. Всеки лев се отделяше настрана. С умиление си спомням за голямото и ценно съдействие, което ни оказваха всички кинопритежатели както в организирането на представлението, така и в разпродажбата на билетите. На много места билетите се предлагаха на ръка, като аз лично организирах малка комисия от 2 – 3 души, местни жители. Почти всички кинопритежатели се отказваха от всякакъв наем освен неизбежните разходи за осветление, отопление, персонал и оператори. Нека обаче отбележа, че на много места и операторите се отказваха от предлаганото им възнаграждение, доволни, че и те са могли да допринесат за създаването на нов български филм.

На места се явяваше спънка само от страна на директорите на гимназиите и началниците на гарнизона, които отказваха да разрешават представленията за учащи и войници, понеже сюжетът бил революционен и крайно ляв. Дори имахме случай, когато представлението се прекъсна по средата от директора на гимназията в Долна Оряховица, който дойде в кабината по време на представлението и накара оператора да спре прожектирането на филма. След това изгони всички ученици от салона, като се нахвърли върху Гендов с най-груби и обидни думи. Заплашваше го дори, че ще го арестува за явна комунистическа пропаганда. Това ставаше на дневното представление. Гендов не беше арестуван, но за това пък председателят на читалището, който едновременно беше и търговец на спиртни питиета, под влиянието на директора на гимназията и някои учители забрани вечерното представление и даде нареждане да се затвори театърът. Само учителят по физическо възпитание Кирчев взе наша страна и съумя да изглади конфликта.

Такива случаи имахме още на няколко места поради революционния сюжет на филма. Така или иначе през април 1937 година ние се завърнахме в София с една крупна сума от 160 000 лева.

Реализирането на филма „Земята гори“ беше напълно гарантирано. В един съвършено къс срок сценарият беше окончателно привършен, всички подготвителни работи – също, и в началото на месец май филмът започна да се снима.

Още в самото начало нашата преса доста възторжено посрещна новата инициатива, но този път с едно подчертано предупреждение: Гендов да отбегне вече своите социални сюжети и да поднесе нещо по-ново, по-модерно, в което да няма вечните страдания на човека. Това обаче не ни обезкуражи: както знаехме, то се диктуваше от зле възпитаната публика и пресата, която беше свикнала с модерните американски сюжети, с външния блясък, разголените жени и вечния „ХЕПИЕНД“.

И чудно наистина. Пресата у нас винаги е била отражение на вкусовете на публиката. Никога не е имала нещо свое, една своя линия на разбирания. Докато в миналото до 1937 година у нас господстваше леката френска комедия и сантименталните италиански драми, същата тази преса, която някога гледаше с възторг на делото на Гендов, го упрекваше за неговите сюжети, които били тежки и болни. „Стига социални драми, дайте нещо весело. И без това животът е тежък“, се провикваше един журналист в колоните на в. „Мир“ през 1929 година. Друг пък, също поклонник на Гендовия труд и упоритост, пишеше: „Гендов неведнъж е бил критикуван, следователно трябва да поправи грешките си. Пак социални драми, бягство, затвори, „улични божества“ и…“ (сп. „Филмов преглед“, брой 1, 5 октомври 1929 година). И болното сега е там, че някои от тези, които отричаха социалния сюжет на филма тогава, днес са същите, които поддържат точно това, което отричаха.

С едно невероятно бързо темпо започнаха снимките на новия български филм „Земята гори“, с цел да се изпревари филмът „Страхил войвода“, който, макар и да беше тогава в застой, все пак се работеше. Дори един слух, който тогава упорито се носеше, че „Страхил войвода“ е преустановен и няма да се довърши поради липсата на средства, не намали бързия темп на нашите снимки.

В края на месец май снимките в София бяха привършени и ние заминахме за провинцията, за да се завършат снимките и там. В края на месец юни филмът беше окончателно завършен. Оставаше само копирането и озвучаването, което щеше да стане във Виена. Този път обаче нашите пресмятания не се сбъднаха. Парите, с които разполагахме, привършваха и се яви нова нужда от пари за окончателното завършване на филма.

Спомням си за тежките и безсънни нощи, които прекарахме в борба с безизходното положение. Спомням си безплодните лутания за пари, докато дойдохме до най-фаталния в живота ни като филмови дейци случай на взимане на пари с договор срещу следващата премиера. Казвам фатален, за да не кажа жесток, нечовешки. От днешно гледище този договор би попаднал под рубриката на най-долното мародерство, с цел да се ограби един поставен в безизходно положение човек. Естествено е, че договорът е трябвало да бъде подписан едновременно от трите страни и в три екземпляра. Единият – за заемодавеца, другият – за Гендов, и третият – за моя зет. Договорът, който беше съставен без адвокатски съвет, без мнението на компетентни лица, поставяше Гендов в положение на затворник, окован във вериги така, както българите в старо време са бивали оковани от еничарите. И за какво? За един заем от 35 000 лева при наличност на един готов филм, за който се похарчиха 300 000 лева. И само това ли? Ами безплатните работни дни на артистите, оператор, лаборанти и помощници, които очакваха от този филм възнаграждение? Заемът от 35 хиляди лева не се даваше наведнъж, а на срокове по 5, 3 и 2 хиляди лева, и то в едно време, когато филмът се бързаше и не търпеше отлагане. Един случай в живота на българския филм, който ще остане паметен и върху който аз би трябвало да хвърля малко светлина.

Гендов винаги с възторг си спомня за всичко преживяно в борбата си за развитието на българския филм, като се мъчи да заличи от паметта си най-черните и тежко преживени дни в своя живот. Но той, който охотно разказва за всички свои спомени и случки от живота на българския филм, всичко онова, което му възобновява спомена за него, за първи път не иска да си спомня за нещо. Лично аз не знаех подробностите около този случай допреди няколко години, когато по една случайност се откри третият изгубен договор и който хвърли за мен светлина върху онова, което е станало в 1937 година с филма „Земята гори“.

За първи път сега съдържанието на договора ставаше известно на мен. Гендов ме успокояваше навремето, като казваше, че е направил една добра сделка. За него беше важно само едно, филмът да бъде завършен, макар и на най-тежка цена. Знаех само за заема, който получихме. Преживях несгоди и лишения във Виена по време на изработването на филма. Изживях радостта от премиерата в София и измамната радост, че филмът е продаден и че не само изразходваните 300 000 лева са гарантирани, но и значителна печалба ни е осигурена. Поне така знаеше Гендов, защото това беше в клаузите на договора.

Обаче след премиерата на филма работите взеха такъв обрат, какъвто и най-големият американски гангстерски сценарист не би могъл да измисли. Нека ми бъде простено, но на първо време аз се съмнявах в искреността на Гендов. Не можех да повярвам, че така безнаказано може да се злепостави един човек, че така рязко и грубо може да се ощети при съществуващите у нас закони. Днес обаче зная и това, че не само ние, но и още един от нашите колеги малко време преди нас е изживял същото разочарование, същото страдание за една подобна несправедливост. Той я понася безспорно, като се е задоволявал само с възторга на публиката и похвалите, които получавал за своята продукция. А това му е струвало един луксозен апартамент. Имам предвид режисьора Александър Вазов и неговия филм „Грамада“.

Когато днес прелиствам договора за филма „Земята гори“ и виждам неговите клаузи, разбирам колко късно дойде той и колко много щяха да понесат някои, които тогава парадираха, че имат чест. Сега разбирам защо е трябвало да бъдат унищожени двата договора заедно с писмото за покупката на филма. И ако някога бих написала сценарий, то бих използвала този случай, за да види нашата общественост, че е имало време, когато у нас е имало сюжети, достойни за американските ателиета, които се славеха със своите гангстерски филми, и че много от това, което сме гледали, не е било преувеличено…

БЕЛЕЖКИ

[1] Хуго – за съжаление само с това (навярно собствено) име остава в историята на българското кино този загадъчен чужденец – „първият оператор снимач и прожекционист, който владееше професията си в този театър [„Модерен театър“]“ (Димитров, Иван Христов. Писмо до Държавния киноархив. София, 27.VІІІ.1960. Портфейл БНФ, с. 1). Неизвестна е дори националността му – „немец от Будапеща“ (Васил Гендов) или „италианец“ (Иван Димитров). От 1908 той е и прожекционист на кино „Модерен театър“ и кинооператор на първите, произведени там, хроникално-документални филми. През 1910 Хуго е бил сценарист, оператор и постановчик (режисьор) на „Българан е галант“ – според участника във филма Методи Станоев (Методи Петров Станоев – интервю (ръкопис). София, 19.VIII.1960. Портфейл БНФ, с. 1). През Балканската война „от италианска фирма с италиански режисьор и оператори съвместно с нашия Хуго“ бива заснет „първият български игрален филм „Марийка – героинята от Люлебургас“ (Димитров, Иван Христов. Писмо до Държавния киноархив. София, 27.VІІІ.1960. Портфейл БНФ, с. 2). (Бел. ред. П. К.)

[2] Константин Хаджикалчев (1856 – 1940) – политик, бизнесмен, „най-богатият българин преди Втората световна война“, пословичен скъперник и същевременно щедър дарител, чийто правнук е покойният вече писател Христо Калчев, от когото лично съм чувал историята за „сблъсъка“ между неговия прадядо и Васил Гендов. (Бел.ред. П. К.)

[3] Димитър Костов Икономов (1852 – неизв.) – собственик на две медни находища в Бургаско. (Бел. ред. П. К.)

[4] Аладар Оттай-Остерайхер (Aladar Ottai-Oesterreicher) – гражданин на Австро-Унгария, унгарец по народност. У нас пристига през 1902 (най-вероятно), установявайки се в Пловдив, където подхваща търговия с тютюн. „Благодарение на него от неговото идване в България до сега, в един период от 12 г., тютюневото производство в стара България се увеличи“ (Утро, г. ІV, № 1209, 7.VІ.1914, с. 3). В отчетите на „Балканска банка“ за 1906 и 1907 Аладар Остеррайхер фигурира като член на „проверителния съвет“ на финансовата институция. В София през 1909 основава и регистрира (заедно със сънародника си Сигмунд Силаги) „фирмата Остерайхер & Силаги“, която започва да „експлоатира „Модерния театър“ на ул. „Мария Луиза“ № 34 с кинематограф и други представления“ (ЦДА, ф. 3К, оп. 6, а. е. 555, л. 3). (Бел. ред. П. К.)

[5] Йосиф Жоржич (Шоршич или Джорджич) – унгарец (според Васил Гендов), „човек компетентен за времето по уредбата на кинотеатри“. „Счетоводителят на „Модерен театър“, „броил 200 лв.“ през 1910 на Методи Станоев – „като хонорар за участието му във филма“ (Методи Петров Станоев – интервю (ръкопис). София, 19.VIII.1960. Портфейл БНФ, с. 1). Заема мястото на Сигмунд Силаги в края на 1913 (или началото на 1914), оставайки „директор“ на „Модерен театър“ най-вероятно до септември 1923, когато напуска България (Хроника. – Утро, г. XIII, № 4247, 26.IX.1923). Въпреки слуха, „че се е самоубил“, в края на същата година той се оказва „жив и здрав“, известявайки този факт с „писмо от града Клуж – Трансилвания“ (Киновести. – Кинозвезда, г. III, № 2, 23.XII.1923, с. 4). (Бел. ред. П. К.)

[6] Според Васил Гендов съдбовната среща между него и Аладар се е състояла в края на април или началото на май 1910. Но по това време Аладар Оттай не се е занимавал с кинопродуцентство – липсват каквито и да е било свидетелства за подобни негови изяви. Затова пък съществуват десетки реални доказателства, че ръководител на филмопроизводствената дейност на „Модерен театър“ през 1910 – 1912 е бил Сигмунд Силаги, който в този период нееднократно изпълнява длъжностите на съвременния продуцент, режисьор, директор на продукция, организатор, носейки персоналната отговорност за крайния резултат от снимките. През октомври 1910 „директорът на „Модерния театър“ в столицата г. Силаги“ обявява решението си да „екранизира“ Иван-Вазовата пиеса „Борислав“, „да я изкара в няколко кинематографически картини на своята сцена“, след като „направи нужните снимки за театъра си“ (Хроника. „Борислав“ в кинематографа. – Реч, г. ІV, № 1131, 10.Х.1910, с. 3). На 15.ХІ.1910 „фотографът на „Модерния театър“ (най-вероятно Хуго) заснема „под личното ръководство на притежателя г. Силаги“ кинохрониката „Излетът на авиатора Маслеников в София“ (Аеропланът над София. – Дневник, г. ІХ, № 2972, 17.ХІ.1910, с. 2) и т.н. Излиза (според посочените факти), че през 1910 г. Васил Гендов би трябвало да се обърне тъкмо към Сигмунд Силаги, за да му изложи разпалено „обясненията си за бъдещето на българския филм“. (Бел. ред. П. К.)

(Явно според текста е, че тъкмо защото Аладар е само „търговец и чужденец“, съветът на Гайтано (Гаетано) се вижда на Гендов безумен.) (Бел. ред. П. М.)

[7] Сюжетът на „Българан е галант“ едва ли е бил вдъхновен от конкретна карикатура на Александър Божинов, защото такава (с точно такова съдържание) не открих по страниците на в. „Българан“ (макар и да прегледах внимателно цялото му течение). Но пък в почти всеки негов брой шества „главният герой“ Българан – рисувано човече (сътворено от художника А. Божинов), чиято популярност (ведно с тази на изданието, излизало в периода 1904 – 1909) очевидно е натежала при избора на заглавието на филма, за чийто сценарист Васил Гендов се обявява още през 1924: „същия ден [след срещата с Аладар] ръкописът ми беше готов и „Българан е галант“ се появи на бяла книга“ (Гендов, В[асил]. х. Как правихме „Българан е галант“. – Киновестник, г. І, № 8, 1924, с. 2). „По сценарио на В. Гендов се играе филмът“ – уверява и неговият брат (Гендов, Стефан. Българският кинотеатър и филм. От платнената барака „Гранд биоскоп“ до днешните театрални сгради. Раждането на първия български филм. – Народен театър, г. VІІ., № 126 – 127, 29.VІІ.1943, с. 3). Според Методи Станоев „сценарият и постановката на „Българан е галант“ са на Хуго, който същевременно е бил и операторът“ (Методи Петров Станоев – интервю (ръкопис). София, 19.VIII.1960. Портфейл БНФ, с. 1) – напълно възможно струпване на функциите (особено последната) върху Хуго, ако филмът е бил заснет през 1910. Вероятно е и твърдението, че „сценарият беше изготвен по идеи на собственика на „Мод. театър“ АЛАДАР“ (Димитров, Иван Христов. Писмо до Държавния киноархив. София, 30.І.1961. Портфейл БНФ, с. 1). Аладар Оттай е професионалист, общуващ всекидневно с представители на най-могъщите тогава световни кинокомпании, изгледал хиляди филми (поради естеството на служебните си задължения), продуцирал лично (през и след 1913) кинохроники на „Модерен театър“. Аз предполагам, че сценарий за „Българан е галант“ (в съвременния смисъл на термина) най-вероятно е нямало, а „план за работа“ (както твърди Васил Гендов), включващ кратко изложение на сюжета. И именно Гендов да е променял, изменял, направлявал в определени „негови“ посоки сюжетната линия, за да пасне тя още по-плътно на „неговия“ герой. (Подробности виж в: Кърджилов, Петър. За авторството на първия български игрален филм „Българан е галант“ (1914). – В: Авторство и интелектуална собственост в екранните изкуства. София, Сдружение „Филмаутор“, Институт за изследване на изкуствата към БАН, 2014, с. 76 – 87.) (Бел. ред. П. К.)

[8] „Модерен театър“ (според Иван Димитров) е разполагал с лаборатория преди есента на 1911, когато той постъпва на работа в киното като помощник-прожекционист и „магазинер лаборант по промиването и изготвянето на всички български филми, снети през този период. В лабораторията заедно с мен работеше и Апостол Василев“ (Димитров, Иван Христов. АФТОБИОГРАФИЯ. София, 30.І.1961. Портфейл БНФ, с. 1). „Единственият снимачен апарат „Патè фрер“ бе притежание на „Модерен театър“ с оператор Хуго, който около 1908 – 1909 до 1912 година снимаше първите български филми, а именно изгледи от страната и хроникални събития, които се изработваха от него и впоследствие от нас, които му помагахме. Снимане, промиване, копиране, монтиране се извършваха от него […] „Модерен театър“ разполагаше със снимачна техника и лабораторни съоръжения, които единствени до около 1919 година, когато се създаде „Луна филм“, изработваха българските филми“ (Димитров, Иван Христов. Писмо до Държавния киноархив. София, 27.VІІІ.1960. Портфейл БНФ, с. 1–2). „През 1914 – 1915 година, след напускането на Хуго, постът кинооператор беше зает от Гаетано Пие“ (Димитров, Иван Христов. Писмо до Държавния киноархив. София, 30. І. 1961. Портфейл БНФ, с. 1). Тези сведения не отхвърлят възможността лабораторията на „Модерен театър“ да е създадена през 1910, но не и от Гайтано (Гаетано) и Васил Гендов, открили „филмовото ателие“. (Бел. ред. П. К.)

[10] Елена Снежина – псевдоним на Елена Янкова Кирчева (1881 – 1944), драматична актриса, съпруга на актьора Атанас Кирчев, майка на актрисата Олга Кирчева, първа братовчедка на Васил Гендов (двамата са племенници на Иван Попов, брат на техните майки). Любопитна подробност е фактът, че през 1921 Снежина участва във филма на своя братовчед „Дяволът в София“, партнирайки на вуйчо си – Иван Попов. (Бел. ред. П. К.)

[11] Мара Миятева (Мара Липина) (13.XII.1883 – 25.ХІІ.1926) – „първата българска киноактриса“, изпълнителка на главната женска роля във филма „Българан е галант“ (Сензация в „Модерен театър“. – Пряпорец, г. ХVІІІ, № 8, 12.І.1915, с. 2; Сензация в „Модерен театър“. – Дневник, г. ХІV, № 4448, 15.І.1915, с. 1).

[12] Филмът „Те победиха“ е на режисьорите Борис Борозанов и Йосип Новак. Излиза през 1940 г. (Бел. ред. Т. Д.)

[13] Филмът „Страхил войвода“ е на режисьора Йосип Новак. Излиза през 1938 г. (Бел. ред. Т. Д.)

[14] „Националфилм“ или Българската национална филмова студия е основана през 1933 г. като просветно дружество, което си поставя амбициозни цели в областта на киното – редовно производство на български културни, научни и игрални филми, създаване на филмова библиотека и др. В действителност обаче дружеството заснема един-единствен игрален филм – „Страхил войвода“ (1936) на реж. Йосип Новак. (Бел. ред. Т. Д.)

[15] Христо Василев (1904 – 1977), по-известен с псевдонима Орлин Василев, е български писател с ярко изразени комунистически пристрастия. Сътрудничи на редица български вестници. Освен сценария на филма „Страхил войвода“ Орлин Василев е автор и на редица други филмови сценарии, сред които и на филма „Калин Орелът“ (1950). (Бел. ред. Т. Д.)

[16] Иван Димов (1897 – 1965). Актьор, изиграл по време на дългата си кариера емблематични образи на сцената на Народния театър, както и в киното: „Тютюн“ (1962), „Сиромашка радост“ (1958), „Гераците“ (1958), „Под игото“ (1952) „Калин Орелът“ (1950). През 1938 г. изпълнява ролята на Страхил войвода в едноименния филм, за който Жана Гендова говори. Иван Димов работи и с Васил Гендов в неговия пътуващ театър. (Бел. ред. Т. Д.)

[17] Богомил Андреев (1891 – 1939) е актьор и режисьор. Учи в театрални школи във Виена и в Берлин. Играе в читалищния театъра в Кюстендил и поставя като режисьор пиеси в Народния театър в София. (Бел. ред. Т. Д.)

[18] Ружа Делчева (1915 – 2002) е театрална, кино- и телевизионна актриса. „Страхил войвода“ е първият филм, в който тя участва. (Бел. ред. Т. Д.)

[19] Йосип Новак (1902 – 1970) е режисьор („Страхил войвода“, 1938, „Те победиха“, 1940) и оператор („Отново в живота“, 1947 и др.) от хърватски произход, който активно работи в България. (Бел. ред. Т. Д.)

[20] „Земята гори“ на Васил Гендов излиза през 1937 г. и е последният му филм. Една от основните причини за това е, че за него звуковите филми се оказват непосилно скъпи за реализация. След 1944 г. на Гендов повече не му се позволява да заснеме нито един филм. (Бел. ред. Т. Д.)

[21] „Дъщерята на генерал Панкратов“ (Córka generała Pankratowa/ The General Pancratov’s daughter“) е полски филм, драма, от 1933 г. (Бел. ред. Т. Д.)