0
274

Трябва да се живее! Напук на кървавите поля

Михай Золтан Над „Копелето на Сатаната“, превод Нели Димова, изд. „Ерго“, София, 2015 г., художник Веселин Праматаров

OLYMPUS DIGITAL CAMERA
Михай Золтан Над, снимка изд. Ерго

Ако трябва да следвам стила на автора Михай Золтан Над в романа му „Копелето на Сатаната“, би трябвало да започна и да завърша с едно безкрайно дълго изречение, от което обаче може и нищо да не се разбере. Защото дългите изречения стават за четене, но едва ли стават за слушане. Затова аз няма да говоря само с едно дълго изречение, но ще говоря с много задъхани изречения, задъхани и накъсани. Думите ми трябва да бъдат задъхани, защото самата книга е задъхана, самата книга е изведена от автора на един дъх.

kopeleОттук първата характеристика на „Копелето на Сатаната“: това не е книга, която може да се чете безпристрастно, без вложена емоция, с хладност и разум, или пък някак си както обичаме да четем напоследък – ей тъй, за кеф и за удоволствие. Тук така не става, не се получава, защото книгата те всмуква именно с дъха си, в дъха си и това е много значимо: тя те вдъхва, прибира те вътре в себе си, в лоното и глъбините си и така всичкото онова нещо, което се случва в нея на героите, се случва и с теб самия, вътре в теб. И ти вече не си просто читател, ти си също така тази изнасилена от съветските войници девойка, както и онзи неин татко, който ѝ напомня непрестанно, като китайска капка наставлява отгоре ѝ с повелителното си нормативно слово: „Трябва да се живее, налага се да се живее!” Да, трябва да се живее, налага се да се живее въпреки всичката дивотия на историята и съсипиите, които извършва, въпреки неблагополучията и жестокостите, извергствата и мерзавщините, които изсипва тя като един прокълнат амалтейски рог върху този район от Европа, наречен от Тимъти Снайдър съвсем справедливо и без капка сантимент „Кървавите поля”. Защото в тези кървави поля се размахва косата на смъртта, водена от желязната ръка на Сталин и от треморната ръка на Хитлер. Безпощадни ръце, независимо дали с дебели като червеи пръсти, или с тънки като на неуспял художник. От тези ръце биват удряни, убивани, потискани, насилвани обитаващите кървавите поля и всичкото това насилие, всичката тази безмерна жестокост е в тази книга, която не можеш по никакъв начин да преглътнеш, а не можеш да я преглътнеш, защото такава история не се преглъща. Засяда ти на гърлото, мъчи те, задушава те, задавя те и ти спира дишането – това не е книга, която да те опиянява, това е книга, която да те отрезвява. Отрезвява те с отровното жило на историята, забило се в плътта на Източна Европа и изливащо ли, изливащо жлъчта си във вените на този забравен от Бога и бастисван от хората регион. Само че – и това е много важно – хората лека-полека свикват с тази отрова, отначало организмът не може да я приеме, гърчи се, свива се, криви се от болка и скръб, но не умира и след като не умира, става по-силен. Има, между другото, такава фраза на Ницше, която чалгетките много си падат да цитират (какво да ги правиш, окаянките, нейде там из банализмите на Паулу Коелю и Хорхе Букаи са срещнали това от Ницше, та него и цитират), че „всичко това, което не ни убива, ни прави по-силни”. Затова лайтмотивът на бащата, настоятелните му и изискващи думи: „Трябва да се живее, налага се да се живее”, бива повтарян непрекъснато, изпълвайки цялата книга. Трябва да се живее, понеже – живеейки, въпреки всичките им усилия да ни очистят, да ни погубят, да ни затрият, понеже – живеейки, напук на гадините ставаме по-силни; по-силни от насилниците, от извергите, изродите. Мислиш се ти, тоталитарчико, за велик, за непобедим, за безсмъртен диктатор, но и ти ще отминеш, нетраен временнико, докато ние друго знаем и затова спираме да го повтаряме: „Трябва да се живее! Трябва да се живее!“ Налага се да се живее и тези хора в средата на кървавите поля, в центъра на смъртния харман живеят. Живеят във всичките тези места, „полазени от хлебарките на комунизма”. Цялата политика, цялото присъствие на някогашния Съветски съюз, на този исторически Квазимодо, изроден от марксисткия Франкенщайн, в едни земи, които никога не са били руски, – са насочени към налагане на терор, на жестокости, на асимилация. Но точно това правене на каквото си искат от изчадията на руския болшевизъм откровява пред автора находката да изпише целия свой роман само с едно дълго изречение. Защото когато дегенератите на идеологическото беззаконие те потискат, когато са ти сложили коляно върху гърдите, когато стоиш в известна степен вцепенен, защото не знаеш как да се справиш, как да оцелееш, единственото нещо, което по някакъв начин успяваш да изкараш от себе си, е един дъх. Този дъх, който изкарваш  от себе си с коляното върху гърдите ти, този дъх, който е едно дълго изречение, е същината на този невероятен роман „Копелето на Сатаната“. Силен, въздействащ, грабващ те. И тук съм длъжен да кажа, че дължим този роман на превода на Нели Димова, признателни сме ѝ да го четем именно благодарение на нейния превод. Аз не знам унгарски, опивам се просто от звука на унгарската реч, обаче ми се струва, че на български романът звучи по същия начин опиващо, както го е написал Михай Золтан Над. Нейният превод, между другото, ме спечели още с първото си изречение: „Зли люде се навъртат напоследък, пази се далеч стой от чужди хора, Бог да е с вас, тешах я…” Тешах я! Каква дума, Боже мой, тешах я! С успокояване да преведеш е недостатъчно, лесно е някак и леко, не предава същността на действието, докато да тешиш, да утешиш значи хем да събереш отзивчивостта си в някаква тишина, в тихост и мълчание, хем в същото време да успокоиш, да укротиш. Страхотна дума, невероятна дума! И такива думи със същото метафизическо, да не кажа космическо звучене, има и по-нататък в българския текст. Затова и на български цялата книга звънти съвсем автентично и естествено като едно унгарско дълго изречение, поради което и ние, българите, в някаква степен можем я да отнесем, пренесем, нанесем, внесем и за нас самите, за нашата не по-малко кървава история. Защото нашата история също е едно такова дълго изречение, като може би разликата е – и тя, за жалост, съвсем не е в наша полза, че онези, които ни стъпваха с колене на гърдите и ни изкарваха дъха, си бяха наши, български изверги, а не бяха съветски и руски. Вярно, под стриктната опека и систематичното опекунство от братушките-кагебейци, но, тъй или иначе, това унижение и това преследване ние също сме го преживели, знаем го и понеже ни е добре известно, пропити сме от него, време е вече да го издишаме, да го изкараме от себе си. Както сме го вдишали, така и да го издишаме. Мислех си всъщност, докато четях книгата „Копелето на сатаната”, че ние, хората от Източна Европа, които са изпълнявали призива „трябва да се живее“ в извратената композиция на реалния социализъм, в известна степен всички от тези живеещи по принуда по-предишни поколения, сме „бременни” с това копеле на сатаната, както и главната героиня е забременяла с него. Носим си го ние, вероятно чакайки някой друг автор като Михай Золтан Над да дойде и да изкара това копеле от нас, да го абортира и да ни освободи. Обаче – и в това е проблемът, – че докато чакаме някой друг да ни освободи, ние никога докрай няма да се освободим от този сатана-кръвопиец, той ще продължава да изсмуква кръвта ни и да изцежда силите ни. Само сами заемайки се, ще успеем да се освободим от тежестта на историята, която е впила отвътре органите ни с отровното си жило в утробата ни и лочи ли, лочи на едри глътки жизнената ни енергия. Единствено когато успеем да изкараме това сатанинско копеле от лоното си, едва тогава ще заживеем без трябва, без налага се, а просто така – за живота, за радостта, за щастието. И тогава ще можем да кажем с ликуващо сърце не „Трябва да се живее, налага се да се живее!“, а „Красиво е да се живее, щастие е да се живее!“…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияНие, времето, поетът
Следваща статияРазделение