С румънския режисьор, който беше председател на международното жури на 21-ия софия Филм Фест, разговаря Данислава Делчева.
Кристи Пую е режисьор и сценарист от класа – филмите му поставят нова летва не само в румънското и балканското кино, а в универсалното разказване на истории. Кристи Пую е преводач на смисъл и човек, който подрежда светове. Той беше председател на международното жури на 21-ия София Филм Фест, на който представи и новия си филм – „Сиераневада“ (още една прожекция: на 30 март, 20.15 часа, Euro Cinema).
Цитирате Рудолф Арнхайм[1], който казва, че кинотворците могат да избират своя мотив. Какви са вашите мотиви и променят ли се те с годините?
В края на краищата е много трудно да кажеш кой си ти. Не искам да философствам за това, но когато си млад, си склонен да мислиш, че онова, което вярваш за киното е единственото и че трябва да бъде по определен начин. И малко по малко се оказва, че всяка възраст има своя набор от истини. Трудно е накрая да знаеш и разбираш кой е бил моментът, в който си уцелил. Невъзможно е. Защото ако това е основният двигател на твоя творчески порив – търсенето на истината, не може да се каже кога се е случил този момент. Така че това е дълго пътуване, без край, но, да, по време на всеки етап от това пътуване, човек има своите модели. Арнхайм беше модел за мен на определена възраст, Касаветес също, както и много други. Аз съм резултат от срещите с тези хора и чрез техните книги. Хората, на които се натъкваш, ти помагат да разбереш кой си. Хората са като огледала – отразяват те и връщат към теб твоя собствен образ.
Виждате ли се като в огледало, когато правите филмите си, ако имаме предвид, че много неща идват от подсъзнанието по време на процеса?
Не знам откъде идват. Някои почитатели на картезианството и рационалисти биха казали, че идва от подсъзнанието. Аз не бих го казал, защото не вярвам в това. Когато има нещо, което може да бъде отражение на една истина в твоя филм, то не е сложено там от теб. Знаеш как да използваш всички елементи за направата на филм, както и какви са средствата, които са ти на разположение, но най-важните неща идват от друго място. Става дума за несъзнаван пласт на осъзнатото ниво. Предпочитам да вярвам, че Бог ми изпраща това. Не е нужно да е самият Бог, може и някой от неговите секретари… Някой архангел. Но когато мисля за Бог и нещата, свързани с Него, аз се чувствам като измамник, защото не следвам християнските практики и се срамувам.
Има ли форма на смърт, която не можете да приемете?
Смърт като край? За мен смъртта е само една. Всичко останало са метафори, а аз не си падам много по метафорите. Не ми харесва, когато режисьорите наричат филмите си „деца“ – „Това е моето дете!“ Това е обида към детето ти, ако имаш такова, а в повечето случай те нямат. Като започнах кариерата си, работих с хора, които използваха комунистическите студиа в Букурещ, и всеки от тях наричаше филма си „моето дете“. Това е така, защото не обръщат внимание на думите, които използват и искат да придадат голямо значение на скапаните си филми. Не, това е просто филм и в повечето случаи е лош филм. Мисълта ми е, че всички хора, които използват тези двойни дискурси, крият себе си. Не че искам да налагам строг набор от правила, защото това е друга опасност – все по-често днес не можем да се шегуваме и трябва да обръщаме внимание на политическата коректност. И да си политически коректен в повечето случаи означава да си скучен индивид без чувство за хумор. Политическата коректност идва, за да налага уважение към другите хора. Защо трябва да го заместваме? Ако става дума само за уважение, просто го имай. Уважавай събратята си, уважавай съседа си. „Обичай ближния си като себе си“ (Левит 19:18). Следвай това, достатъчно е. Защо трябва да изобретяваме изкривявания? Правим го, за да заобиколим тези златни правила. Политическата коректност идва да каже, че живеем в свят, чийто център е човекът. Това вече не е така.
У нас се наблюдава една нова морална цензура от млади либерали, които внушават, че не можем да говорим по определен начин, защото някой може да се обиди…
Ами да спрем да си общуваме тогава. Ако някой се обижда, нека го прави. Защо се е обидил? Ако сега кажа, че се опитвам да дам най-доброто от себе си, за да намеря правилния път, който да ме води към Бог, те ще се обидят и ще заявят, че съм фундаменталист. Защото щом подхващаш тази тема – Бог и християнството, ти си обществен враг. Това е цензурата, в която живеем, защото ние подхранваме страховете си, вместо да се отървем от тях.
Как можем да се отървем от тях?
Ако вълк се появи в гората, елените ще избягат и човекът, който наблюдава това, ще обрисува ситуацията с 2-3 изречения: как еленът се страхува от вълка. Не мисля, че еленът се страхува от вълка. Има механизми, той трябва да се предпази. Не мисля, че това е страхът. Да, трябва да спасиш живота си, трябва да оцелееш, но всичко това минава по неведоми пътища, сътворени от Бог или големия взрив. Хората страшно бързо си правят заключения и това се случва от страх. Защото в противен случай е много трудно да живееш живота си. Свикнал си да стъпваш върху стабилна почва, а не върху плаващи пясъци. Затова имаш нужда да поставяш етикети. Но е илюзия, че слагайки етикети, ще спреш плаващите пясъци. Не е това начинът, по който нещата работят, като приемем, че това, което знаем, е само 0.00001% от всички неща, които са известни. А какво остава за всичко онова, което не ни е познато във вселената? Един протестантски пастор дойде в университета в Букурещ и зададе този въпрос: какъв е процентът на познание, който мозъкът на един дипломант може да побере? Защото светът е пълен с библиотеки, книги и познание. Съществуват много полета на човешкото познание, има различни подобласти в тях. И така той дискутираше с професорите… И нека кажем, че процентът е 5%. Най-интелигентният човек, който е учил много, може да покрие само 5% от цялото познание, което е известно и се съхранява в библиотеките и компютрите на този свят – математика, физика, биология, история, география… И пасторът попита: можем ли да допуснем, че Господ би могъл да скрие останалите 95%? Какъв е обхватът на цялото записано знание, в сравнение с всичко онова, което не знаем? Мисля, че проблемът за съществуването на Бог е много лесен за разрешаване. И ако се отнася до познанието, ние знаем само няколко неща. Не сме способни да сложим Бог в каквото и да е уравнение, присъщо на материята на този свят. И тогава би следвало да се запиташ: защо, не съм ли свободен да говоря за Бог? После осъзнаваш, че това е само политика и няма нищо общо с познанието. А днес да говориш за Бог се превръща в престъпление. Много е трудно в публичната реч и публичното пространство да поставяш въпроси за Бога, Христос и християнството. Излиза, че си ретрограден. Ще те третират като такъв и ще ти припишат всички престъпления на Църквата. Няма изход от това. Срещайки се с другите и влизайки в контакт с тях, става все по-трудно… Може би малцината, които говорят за Бог честно и на човешки език, могат да увлекат повече хора не само към Църквата като такава, но и към свободното мислене. Относно онези, които се самоопределят като либерали – да се наричаш либерал и да не допускаш никаква форма на дебат що се отнася до Бог, значи изобщо не си либерален. В това има противоречие. Трябва да даваш място на свободното мислене, а не да го възпираш. Всичко това се случва, поради страх.
Когато нещата се артикулират по този начин: „науката изпрати човека в космоса“, „науката изобрети компютрите, телефоните, колите и самолетите“, на човек му се иска да се съгласи. Това е доста подвеждащо, защото ако проверим какво мислят учените, ще видим, че са общо-взето 50 на 50 – половината от тях вярват в Бог, а другата половина – не. В конфликта между Ричард Докинс и Джон Ленъкс – странно е да наблюдаваш до каква степен Доукинс мами, само за да стигне до момента, в който отново да заяви, че Бог не съществува. Джон Ленъкс е математик, чиито аргументи са много по-сериозни от тези, които свещеници биха могли да изразят.
Казвате, че животът е по-важен от киното и държите на автентичността, когато става дума за разказване на истории. Какво стои зад това разбиране?
Един филм е като коментар на живота. Най-високото постижение в киното или изкуството като цяло е нещо, което е направено от една и съща материя и е свидетелство. Да правиш изкуство е да свидетелстваш за пътуването ти в живота. Едно и също е – трябва да изразиш мислите си. Трябва да сложиш сърцето си на масата. Ако не е по този начин, аз не съм заинтересован. Защото иначе тогава е просто игра на цветове и форми. Играта е приемлива, но пристъпи напред. Може да бъде начало, може да е само момент. Трябва да е нещо повече.
Има някакво погрешно разбиране. Изкуството не се занимава с шока, нито с новото и непознатото. Непознатото е следствие на истинското търсене. Какво търсиш? Смисъл, отговор, нещо. Когато търсиш нещо, което си изгубил, ти си наясно какво е то. Но ако търсиш нещо, което никога не си виждал, как можеш да го разпознаеш и да кажеш дали си го намерил, или не? Това е истинското изследване. Търся Господа. Добре, това означава, че навлизаш в различно измерение, с което никога не си могъл да се справиш, освен с твоето собствено преживяване по време на това изследване. Дали Бог е син или зелен, голям или малък, с брада или не, материален ли е, или невеществен. Това са само глупости. Не можеш да използваш думи, за да опишеш Бог. Същото се отнася и за неща, които са доста по-общи. Както когато си влюбен и обичаш, ако облечеш това състояние на духа в думи, ще видиш, че не можеш да изразиш точно онова, което имаш предвид. Най-добрият начин да го направиш е да напишеш стихотворение. Но стихотворението би било объркващо за онзи, който го чете, защото то е доста кодирано. Ако наистина се стараеш и дадеш най-доброто от себе си, за да изразиш това, стихотворението пак е само 1% от онова, което си и което чувстваш. Просто е невъзможно да обхванеш състоянието на духа и ума. Думите не са достатъчни. Ако някой дойде и ти каже, че те обича, какво ще направиш? Бог е създал хората като много умни същества. Не е въпрос на думи, а на енергия.
Като говорим за любов, държите ли още на идеята за серия от филми „Шест истории от покрайнините на Букурещ“?
Ако намеря парите, ще ги направя. Възнамерявах да направя шест филма за любовта, а вече имам три филма за смъртта…
Как изглежда Румънската нова вълна през вашите очи? В България някои хора се чудят защо не сме като вас и нямаме и ние Нова вълна…
Като бях ученик, си задавах същия въпрос спрямо унгарското кино. Дори си мислех, че нямаме структурата, за да правим филми. Може би имаме базата да се развиваме креативно в други области на визуалните изкуства – живопис, скулптура. Мислех си, че сме бедният роднина на европейското кинематографично семейство или черната овца. Какво да правиш, за да бъдеш разпознат като послания и глас? Това са въпроси, които си задавах, като бях ученик. После спрях да си ги задавам и започнах да правя филми. Това е.
Просто осъзнах, че киното и всичко, което правя, трябва да е като въздуха. В противен случай няма да мръдна. Аз съм много мързелив човек, не бих помръднал. Ако мога да стоя в леглото по цял ден, точно това ще направя с голямо удоволствие.
А защо ставате от леглото?
Защото трябва да върша неща. Имам семейство, това е свързано с отговорности. Правя филм, както готвя за семейството си. Едно и също е. Трябва да е важно. Важно е да готвя за семейството си и готвя. Важно е да изкарвам пари за него и го правя. Просто е. А какво правя с филмите си, това е напълно различна история. Не е свързано със задълженията към семейството, но е свързано със задължението ми към мен самия. Животът ми е кратък и аз трябва да свидетелствам. Защото има хора на този свят, които в определен момент от живота си могат да имат нужда от тази следа на единомислие, която им изпращам чрез филмите си. И трябва да съм много ясен в това, което изпращам. Като да хвърлиш от лодката си послание в бутилка. Някой ще го открие и то трябва да е достатъчно ясно.
Що се отнася до Румънската нова вълна – тя е просто измислица на няколко журналисти или академици, защото е по-лесно да пишеш за нещо, което се случва в страната ти, като го наречеш „Нова вълна“, вместо да кажеш няколко имена. Оттам насетне, тази нова вълна е следствие от наградата, която получих в Кан през 2005 г. Първият ми филм излезе през 2001 г., Кристиан Мунджиу направи своя през 2002 г., както и Раду Мунтеан, но те бяха съвсем различни като стил. След 2005 г., „Смъртта на господин Лазареску“ и наградата, повечето режисьори започнаха да снимат от ръка реалистични истории, така че приемането на този стил не е нещо, което съм измислил. Аз вървя по стъпките на майсторите, които са били родени на запад, а не в Румъния. Разпознавам Касаветес като мой учител и се опитвам да изведа още по-напред това, което той е започнал – да разбера мястото на автора в история, която е свързана с личния му живот. Това, което се случи в крайна сметка, фактът, че режисьорите заимстваха този стил (да разказват история, която се случва само в един ден, обединението на трите елемента – място, време и действие и т.н.), накара хората да си мислят, че става дума за няколко приятели, които правят филми заедно и си влияят взаимно. Но така мислят само онези, които не са проучвали този феномен. Затова казвам, че това е продукт на филмовия фестивал в Кан, тъй като някои от тези режисьори бяха мотивирани от това да вземат награда в Кан, а не толкова от интерес към този жанр кино.
Изглежда, че сте постигнал определена независимост. Въпреки всички препятствия – опитите да забранят първия ви филм, а и тричасовите филми не са често срещани, нито бизнес ориентирани…
Не правя никакви компромиси. Правил съм толкова компромиси в живота си, че не искам да правя никакви във филмите си. Толкова е трудно да намериш правилното решение в живота, но да правиш компромиси в киното, значи да се погребеш завинаги, и то в собствените си очи, не в очите на другите. Не знам дали съм постигнал някакво ниво. Нека изчакаме. Мисля, че е по-добре да оставим времето да бъде съдия. Ще видим какво ще остане от всичко това след 10-20 години…Никога не знаем.
А кое е най-голямото ви предизвикателство?
Изправям се пред много предизвикателства и всички те са свързани с другите – общуването и това да достигна до онова, което искам, докато съм следван от хората, с които работя.
Проблемът е, че живеем в собствените си умове, а не в общност. Общността е в главата ти. Дори като се сблъскат с доказателствата, хората остават закачени за собствените си представи относно фактите. Защо се държат така? Защото им пука повече за техните идеи, отколкото за фактите. Доказателствата са на масата, а ти не искаш да ги видиш. Имаш идея за нещо и срещаш този човек или ситуация. Става дума за вид среща и влизане в контакт с нещо. Преди обаче да се случи този контакт, ти градиш в главата си сценарии, свързани с него. Впоследствие ти си или малко разочарован, или изненадан, защото не е възможно човекът или предметът да препокрият изцяло представите, които си си създал. Всички тези емоции, които ще те завладеят като фрустрация, заблуда, изненада, удивление се появяват, само защото ти си твърде привързан към представата, която си си изградил за място, на което никога не си бил. Умът не ни лъже. Той създава тези представи като защитен механизъм, за да ни предпази от всякакви лоши изненади, които могат да изникнат. Мозъкът трябва да се погрижи за организма ти. Не знаеш какво е кръвното ти налягане сега, нали? Можеш ли да кажеш колко е? Не. Можеш ли да му повлияеш? Мозъкът може. Има страшно много неща, които се случват в тялото ти, без да го осъзнаваш, но мозъкът го осъзнава и трябва да ти помогне. За да ти помогне, той ти дава истории, чрез които да се почувстваш по-добре. После идва разочарованието, защото реалността не съвпада с образите и историите, които мозъкът ти е дал.
Има ли нещо по отношение на разказването на истории, в което не се чувствате силен и искате да изследвате по-дълбоко?
Това се случва с всеки мой филм. Затова не гледам филмите си. Изненадан съм, като видя режисьори, които постоянно гледат собствените филми по фестивалите. Не гледам филмите си, защото знам, че ако го направя, ще ги унищожа. След 5 години може би ще гледам „Сиераневада“ и ще имам какво да кажа. Като завършиш филм, оставаш с впечатлението, че си вложил в него всичко, което си. Възприемаш го като постижение. Това ми се случва с всеки филм, който правя. След 1-2 години го гледам и ме е срам от това, което виждам. Умът ми се придвижва постоянно напред и всеки нов филм е наместване. Какво подреждам? Моята собствена философия за живота, изкуството и всичко останало. Не всеки филм е достоверно твърдение, а е такова, което съдържа парчета истина, но не е завършено. А като завърша филм, оставам с впечатлението, че това е постижение и сега мога да си легна, да отпиша всички и да се наслаждавам на живота. Уви не! „Сиераневада“ е разширение на сцена от „Аврора“. Продължавам с нещо много важно, което имаше там – какво става с човека, оставен сам на себе си? Всичко, което правя, е надграждане на предишните филми. Затова и има толкова прилики между персонажите, имената и т.н. Известният физик Дейвид Бом казва нещо, което според мен е много вярно – че мисълта е смърт за мисленето. Процесът на мислене трябва да е безкраен. С всяка мисъл, процесът умира. Така чертаеш карта на територията, в която ти е удобно да пребиваваш. Румънският монах Арсений Папачок дава такова обяснение, коментирайки шестте изкушения, които са като посоките в света – отляво, отдясно, отпред, отзад, отгоре, отдолу. И за изкушението, което идва отзад, се казваше, че не осъществяваме мисията, за която сме изпратени на тази земя. Получили сме дарове от Бог, за да постигнем нещо. Незнайно по какви причини, ние не използваме даровете, които Той ни е дал. Това се случва, когато сме се затворили в една определена мисъл и си мислим, че сме открили нещо. Не е вярно и по-късно виждаме, че не е вярно. Бих бил истински шокиран, ако гледам след две години „Сиераневада“ и си кажа: да, това е филмът. Не е възможно, не се случи с другите, няма да се случи и с този. Вече имам възражения, но това е много лично…
А може ли нещо да ви накара да спрете да правите филми?
С всеки филм искам да спра. Това не ми харесва, много е уморително, лягам болен, след като съм направил филм, много е трудно. Но си казвам, че може би трябва да продължа, защото съм получил някакви дарове и трябва да стигна до края. Но има и други рискове – „изкушението отгоре“, както казва Папачок и дава пример със св. Августин, който на брега на морето среща малко момче, което пълни една дупка в пясъка с морска вода. И го пита защо прави това, а момчето отговаря: „Защото искам да преместя морето в дупката!“ Св. Августин възкликва: „Как можеш да побереш морето в дупка?“, а момчето отвръща: „А ти как смяташ да побереш Бог в книга?“ Изкушението е да не добиеш чувството, че знаеш и разбираш всичко; да не опитваш да сложиш на едно място всичко, което си и каквото си преживял. Опитът ти е безкраен, ти като човек си безкраен. Много е опасно да си повярваш, както в случая със св. Августин. Но това, което можеш да направиш, е следствието от свидетелстването. Да кажеш какво си видял през прозореца си, какъв е животът, какъв е твоят опит, да го разкажеш на другите. И ако успееш да го направиш, ще получиш някакво удовлетворение. Това, което идва от Бог, е неизразимото, зърването на вечността. Може да е поглед или жест във филм. Ако имаме тези парчета от неизразимото в един филм, една история, която не може да бъде завършена и съвършена, те са толкова истински, колкото е истината. Процесът е там и ти ще се развълнуваш от нещо, което ти е непознато. Ако анализираш това, ще видиш, че то е свързано с хората, но не само с тях. Например, погледът на героите и вятърът, който развява завесите… Не става дума за случката или изграждането на образите. Такъв един момент провокира усещането за присъствие тук и сега, усещането: „аз съм“…
Кристи Пую е роден в Букурещ през 1967 г. Учи рисуване във Висшето училище по визуални изкуства в Женева. По време на следването си прави няколко късометражни и документални филми, а след завръщането си в Румъния продължава да рисува, като снима и първия си филм – „Стока и мангизи“ (2001), следван от късометражния „Картон „Кент“ и пакет кафе“, отличен със „Златна мечка“ в категорията си на Берлинале 2004. Печели наградата в секцията „Особен поглед” на фестивала в Кан със „Смъртта на господин Лазареску“ (2005). През 2010 г. излиза „Аврора“, а през 2016 – „Сиераневада“.
[1] Рудолф Арнхайм (1904 – 2007) е роден в Берлин, емигрира през 1939 г. първо в Лондон, по-късно в САЩ, където преподава и пише трудовете си, оказали голямо влияние върху историята и психологията на изкуството: „Изкуство и виждане“ (1954/74), „Нагледно мислене“ (1969 г.), „Еуфория и изкуство“ (1971 г.), „Динамика на архитектоничната форма“ (1977 г.) и „Силата на центъра. Студия за композицията във визуалното изкуство“ (1988 г.).
