„Сега, когато четеме за Италианското възраждане и след това за Българското, викаме: „Леле, какво хубаво време е било това“. Това е време на борба, на прелом. Утре така ще говорят и за нашето, или по-точно казано – за вашето, но то е наше общо дело и време сега.“

От края на 1972 г., та до последните два месеца на 1989-а работех все едно и също – оперативна журналистика. Докато моите колеги връстници или по-млади от мен бяха редактори или зам.- главни и главни редактори на поезия в издателства, вестници и списания и имаха възможности и време да се чувстват преди всичко поети, аз все едно и също вършех: редактирах или пишех информации, дописки, очерци, репортажи, пътеписи. Понякога, защо да крия, ми е било унизително. Но имах ли друг изход – хлябът все трябва някъде да се изкарва.

Тръгнеше ли редакция на „Пулс“ из провинцията, тогавашният главен редактор Георги Свежин все ще рече: „Е, хайде, Мария (Дракалиева, по-късно Агликина) и Воймир (Асенов) ще вземат да се вдъхновят и напишат по едно стихотворение, а Марин (понякога и Владо – Владимир Попов, тогава все още с малки деца) да направи дневника на пътуването. Така че съм обръгнал отдавна; пътувайки, опознах родината, обикнах я, но не и нейните по-малки или по-големи господари. От амбразурата на нижната си роля ги наблюдавах и без да искам – запомнях.

В началото на март 1983 г. заминах в командировка в Стара Загора, вече работех в „Литературен фронт“, прехвърлих Балкана, и ето ме в Габрово. Предстоеше среща и подписване на договор между все още новия председател на Съюза Л. Левчев, част от съюзното ръководство и местното, откриване на дом на писателя, както бе модата по онова време.

Не знам как и защо ми хрумна, но този път реших да записвам и онова, което не влиза в задачата ми: взаимоотношенията между командващи и подчинени – „заснех“ ачик, както са си нещата, няколко сцени. Днес открих бележника и като изпедепсан в жанр информация, предлагам ги за онзи, който би ги прочел.

„Таксито ме докара не само навреме, но по-рано. Най-напред попитах случайни минувачи къде е Домът на писателя. Намерих го лесно. Записах „данните“: „Тук живя революционерът Тотю Иванов, помощник войвода на четата на Цанко Дюстабанов“. Къщата е реставрирана преди 20 години, бивш музей на образованието. Така че ще бъде откривано нещо, което е открито отдавна. В нея са се нанесли администрацията на дружеството и редакцията на алманах „Зорница“. Редакторите – все мои познати и приятели – Д. Горсов, Я. Янков. Те ме напътиха към центъра, Левчев щял да пристигне направо там. А в центъра, пред ОК на БКП, едно слънчице, площадът – лъскав и пуст, както във всеки окръжен град – блести. Неколцина от по-малките чинове чиновници вече чакаха, та един от тях да изтича и извести: „Иде!“

Тук бяха и пристигналите предния ден Рангел Игнатов – председател на дружеството, Петко Братинов – секретар, и Мирон Иванов – член на ръководството. Седя си аз встрани, припичам се – ни имам да посрещам, ни някому да се представям, само трябва да записвам.

Зададе се мерцедесът, вестоносецът изтича и от белокаменната сграда излезе високият, слаб първи секретар Трифон Пашов. След мерцедеса закова друга кола. От нея слязоха Евтим Евтимов – партиен секретар, и Матей Шопкин – секретар на Съюза. Групата на площада стана голяма, втурнаха се всички, ако може някак едновременно да се ръкуват с председателя.

Трифон Пашов: Гледай ти, първо поздравяват председателя си.
Евтим Евтимов: Ами така е научил хората си.

След този сърдечен ритуал на посрещане всички вкупом се отправиха към входа. По тях, по тях – стигнах до залата за съвещания. И докато групата върви спокойно, предвождана от Пашов, част от домакините се суетят насам-натам, подтичват, заковат внезапно, погледнеш ли ги, без да искаш; все едно: а няма нищо, ние просто така. А отместиш ли си погледа – вече тичат по коридора, за да наваксат изоставането.

Минко Тодоров, зам.-председател на ОНС: Босилев! Къде е Босилев?

Той не вика, шепне, но така, че да чуе подчиненият, пък е и разтревожен, че Босилев никъде не се вижда – от шепота жилите на Тодоров са се издули, лицето се е зачервило, яката на ризата, вратовръзката го стягат и докато той се поти и черви, чува се Босилев: Да.

М. Тодоров: маха му с пръст, но така, че сякаш го придърпва, по-красноречиво от краткото и заповедно: Ела!

Босилев идва, наведен над ухото му, Тодоров нещо му нарежда и двамата се отбиват в някаква странична врата.

Все още сме по коридора. Кортежът ни върви след първия – Тр. Пашов; засмее ли се, като мигновено ехо, повторили смеха, засмиват се веднага и неговите подчинени. Колко глупаво, ненужно, безсмислено е всичко отстрани и колко оправдано за ония, които са вътре в играта.

Насядахме в залата: ръководствата на голямата маса, от двете ѝ страни; ние, гостите – на столовете покрай стената.

Вратата е полузатворена, с Мирон сме срещу зирката. Пред зирката се вижда как Босилев не смее да бутне и отвори. Мирон седя, седя, реши се и стана, отвори я, влезе Босилев, а след като се показа и задържа за малко, вероятно чакащ някакво нареждане – търсеше с поглед погледа на Пашов – влезе и Тодоров.

Тр. Пашов: Минко, сядайте тук – сочи им масата. Изправи се: Откривам така дългоочакваната среща…

Гостите от страна на дружеството представи Мирон Иванов, от страна на СБП – Любомир Левчев. Огледа се дали не е пропуснал някой. Ами да – мен. Тук е и наскоро приетият член на Съюза – сочи ме – поетът… Той сега изпълнява служебните си задължения към вестника, но моля го да заеме мястото си сред нас, на официалната маса.

Опитвам се да обясня, че моето място си е в ъгъла, но става прецедент и аз се премествам.

Всичко е наред, вече можем да започнем.

Рангел Игнатов съобщава броя на членовете на дружеството, броя на издадените книги. Всички наши членове – твърди той – са осигурени битово, нямаме хора без работа и жилище и т.н.

Л. Левчев стана прав. Горещо благодари за постоянните грижи към местните писатели. „В този изконен български край е роден един български тип – пестеливост на словата, щедрост на делата.“ Тук била „осъществена най-голямата обратна миграция в нашата литература – привлечени са много и талантливи писатели от творческия климат и атмосфера, създадени от партийното и административното ръководство. Убеден съм, че явлението Боженци ще остане в историята на българската литература – Орлин Василев, Андрей Германов, Станислав Сивриев, Слав Хр. Караславов, Рангел Игнатов“.

След горещата благодарност от страна на Тр. Пашов за високата чест и пр. договорът е подписан.

Отново съм в Дома на писателя.

В двора му – кратко тържество по откриването. Л. Левчев връчи бюста на Хр. Ботев от името на СБП. „Както някога са носили четниците главата на Ботев, за да я спасят от поругания, така днес двама поети Евтим Евтимов и Матей Шопкин – я пренесоха с колата от София“ – връчва бюста (не главата) на председателя. Следват: „Нека този дом… духът на Ботев… творчеството… честито!“ Прерязва се лента.

Разглеждаме дома. В най-голямата му стая се проведе литературно четене. Някои от местните поети не посмяха да седнат до края, стояха прави като наказани и както ги заварихме, така ги и оставихме.

След четенето – свободен разговор. Всеки чопли болките си. Левчев записва в някакъв бележник, сериозно съсредоточен, и обещава. Боже, мисля си, колко са наивни – вярват. Каква изкуствена непосредственост. В тон с всеобщия ,,демократичен“ дух Трифон Пашов се насилва да пуши, личи си, че му е сефте. Наоколо му ръкопляскат: Браво! Той, закашлял се, маха с ръка: Трагична работа.

Думата взе Евтим:
– Рангел тъкмо го няма в момента, да вземем властта.
– Ха-ха-ха!

И сред шегата си приема сериозен вид: Другарят Левчев отговоря за най-силния съюз в България, смея да кажа… (замисля се)… втория в социалистическия лагер.

На една много висока писателска висота се водеха разговорите тук… Опитва се да си припомни известния стих от Левчев: „По покрива ни вече някой ходи“, но явно не успява (челото му се сбърчи) и го перифразира по своему: „Задава се едно поколение, което всички ни подпира яко. Много яко ни подпира…“

Свърши тържествената част. Тръгнахме за банкета. Познавах Габрово от предишните си идвания. Дори свечеряването не ми попречи да разбера къде отиваме. Отивахме в Клуба на културните дейци, отдолу имаше барче, дори се бях сприятелил с бармана Христо. Вече сме в дворчето пред сградата. Както винаги, така и сега – знаех си мястото, вървях след официалната група. Но Левчев поизостана, даде ми път:
– Мини напред, какво все така отзад стоиш…
– Аз си знам мястото. Пък и не съм сред гостите. Моята задача е да описвам, нали трябва да дам информация.
– Е-е-е, мини, мини. Какво се преструваш!
– Не се преструвам. Аз съм вашият Тукидид. Трябва да ви оставя в историята – направих опит за шега от немай-къде.

Пошегувах ли се? И да, и не. Защото освен онова, което трябваше да отдам богу, записах и онова, което се полагаше кесарю. Кесаревото запазих и изложих дотук, а когато предадох информацията, нарочно сложих в кавички казаното от Левчев за Ботевата глава. Бдителният редактор Димитър Шумналиев ме погледна изпитателно – дали съм с всичкия, подръпна си мустака, подсмихна се и понечи да го задраска. Сакън, рекох му, недей, това е цитат!

– Бай Марине, знаеш ги работите… – и задраска реда така, както бих го задраскал и аз, но какво да се прави, като автори ние предлагаме онова, което като редактори не бихме пуснали – едно от страшните раздвоения на миналото.

На бял свят всичко, което не можеше да се напише тогава, явявам чак сега.

Но нали съм си Тукидид, все гледам да посъхраня някое и друго свидетелство за миналото. Оказа се, че имам още.

През 1985 г., 18 юли, бе новоосветено дружеството на СБП в Кърджали – наскоро за членове на Съюза бяха приети Веляна Борянова, Филип Хорозов и Ясен Устренски. Бях в качеството си на репортер. Пътувахме с микробусчето на Съюза. Тогава чух шегата на Н. Петев, че Вл. Голев (гл. редактор на сп. „Септември“) вече е готов да отстъпи мястото си в ЦК на Иван Методиев (редактор в списанието) само за да се отърве от него. Преди да навлезем в Кърджалийски окръг, ни спря въоръжен патрул. Пред нас стоеше бариера. Като разбраха кои сме – вдигнаха я.

Скоро влязохме в града и спряхме на площада. Поразтъпчихме се насам-натам, докато чакахме мерцедеса на председателя. Дори се и снимахме. После, както си му е редът: събрание на дружеството, слово на председателя, четене, банкет.

Салонът бе голям, просторен, но непълен. Насядахме на сцената. Като днес чувам рязък, изстрелоподобен пукот. За миг замръзнахме всички, сякаш в потвърдено и очакващо предчувствие. Не, не беше най-лошото – просто бе изгърмяла една от крушките на прожектора. Отдъхнахме и продължихме четенето.

След вечерята – в резиденцията на ОК на БКП, в нея трябваше да нощуваме.

Легнахме в ранните часове. Почти до сутринта продължи срещата-разпивка на Левчев с местните творци. Той пак така старателно записваше, но от габровския опит аз знаех предварително какво ще излезе. Чудех се само на комсомолския му ентусиазъм (защото такъв бе стилът му тази вечер) и на лукса да си губи времето.

До късно стоя с нас и Георги Танев – първи секретар на окръжния комитет на партията. Седя си и аз, пия водка, слушам и гледам, но съм неспокоен: все пак информация трябва да пиша. Бях помолил да ми дадат стенографски запис от словото на Левчев, произнесено на събранието. Хората излязоха сериозни, дадоха ми го на сутринта, но и така не се наложи да го използвам цялото – информацията трябваше да бъде кратка. Само малък откъс, редактиран от Левчев, бе публикуван – „Литфронт“ бр. 30, 1985 г. (той въведе задължителната практика всяка информация, свързана с дейността му, да бъде четена преди публикуването ѝ или лично от него, или от Лъчезар Еленков – гл. секретар).

И то остана в архива ми. Предлагам го почти цялото (с много малки съкращения) като паметка за онова тревожно време, което трябваше да представим като процъфтяващо.

„Уважаеми другарю Георги Танев,
 Уважаеми другарки и другари,

С особено вълнение, нека кажа с радостно вълнение, цялата наша група дойде на вашето отчетно-изборно годишно събрание на писателската група от Кърджалийски окръг. Дойдохме, за да се срещнеме с вас, да разговаряме. Надявам се, че това ще стане в броените часове, в които сме тука, но сега, тъй като след петнадесет минути трябва да започне литературното четене, аз ще се опитам да кажа само няколко най-общи неща. Ние безспорно трябва да благодариме на председателя Йордан Милев за добре направения съгласуван доклад, който той изнесе. Както се оказва в изказванията (докладът, б.м.), отговаря на богатата дейност на дружеството. Нашето ръководство в това отношение е единодушно с мнението на окръжния комитет, което изрази другарката Надя Аспарухова. Аз съм напълно солидарен с всички нейни силно и вярно казани думи. Нашето ръководство се присъединява към благодарността за др. Йордан Милев и за ръководството на нашата окръжна писателска група, но това не е нещо неочаквано. Изпратихме, така да се каже, най-сериозните писатели и творци, и личности – като че ли с някакво предчувствие за всичко това, което ще стане в Кърджалийски окръг. Преди пет години и повече време първата ни акция тогава беше десантът в Източните Родопи при вас. Дори в един мъглив и дъждовен ден взехме един хеликоптер и с него пристигнахме като същински десантни части. Тогава ние избрахме Кърджалийския край по един-единствен показател – това, че той е част от най-перспективната част на България, земя на богатствата. Дори и последните снимки от Космоса показват, че Господ е бил малко несправедлив, като не е дал на България минерални богатства. Няма нефт, няма много желязо, няма много от тези основни суровини, които дават хляб на съвременната цивилизация. Но България, откъдето и да я гледа човек – от Космоса или през микроскопа на собствените си рани, – не може да не види, че е много богата на хора, богата на личности и когато аз тука ви казвам за нашето желание да посетим един от най-богатите краища на България, имам предвид това богатство. Не само рудниците, мините, с които е прославен вашия край, не само това, че в рамките на България Родопите се наричат българският Урал, земята на рудата, на металургията и т.н. Ние сме имали преди всичко вярното усещане, че тук има богата човешка „руда“, „руда“ в образа на бъдещето.

Аз съм щастлив, скъпи другари, че само след една петилетка вашите тогавашни мечти и надежди отчасти са се сбъднали. Другият наш десант беше посрещнат и с добро, и с лошо. Имаше и хора, които ни се смяха: „Стига с тези военни термини!“ Хайде, Ботев поне е завършил военна академия, ами Левчев откъде ги измисля такива, цял десант ще правят, за смях щяхме да станеме за малко и досега на думата десант някои хора гледат недобре, на старата българска дума десант, но смисълът на нашето тогавашно небесно пътешествие и нашето гостуване при вас оправда себе си и сега ние сме много щастливи да се срещнеме с вас, много сме щастливи! Ние дойдохме днес на вашето събрание, защото през тази пролет всъщност се извърши едно малко чудо. Във вашето дружество настъпи една много сериозна промяна, едно малко чудо се извърши. Кържалийската писателска група беше една от групите, които някои наричат групи „фантом“, т.е. една неуставна група. В устава на Съюза на българските писатели беше (е било) записано, че за да съществува една писателска група на територията на даден окръг, трябва да има в тази група най-малко трима членове на СБП, постоянно живеещи на тази територия. Между другото на ІV конгрес на Съюза, когато беше приет този устав, беше направена уговорката, беше взето решение, че всички съществуващи окръжни групи ще продължат да съществуват, а няма да бъдат разтурени. Аз не знам дали в някоя друга група (тука е др. Еленков, главен секретар на Съюза, ако сбъркам, да ме поправя), не знам през тази петилетка някоя друга група да е променила своята същност. От фантом да е станала реална, обикновено процесът е обратен – от реалността става фантом. Но тука, другари, за нас е голяма радост от една група, която беше, така, в традицията на окръжните групи, където се раждат млади, талантливи хора, пишат, преди да избягат от този окръг – от една такава група, каквито има 16–17 в България, се превърна пред очите ни, стана реална писателска група. Това се дължи на една неотдавнашно заседание на нашия Управителен съвет, когато бяха приети наведнъж трима от писателите в Съюза от Кърджалийски окръг – др. Веляна Борянова, др. Филип Хорозов и др. Ясен Устренски, вижте как по азбучен ред ги казах.

Другари, тука Петър Анастасов каза нещо за избора. Асен Севарски ви поздрави и аз му благодаря, но трябва да ви кажа, че той беше пръв и много по-отдавна ви поздрави. Аз получих телеграма, в която ми пишеше, че това прави чест на СБП, че най-сетне и аз съм направил едно добро дело за Съюза на писателите, макар че тука веднага ще ви кажа, че аз нямам никаква лична заслуга за това, което стана – приемането на тези трима другари. В Съюза на писателите се влиза много трудно, по-трудно отколкото в Ловно-рибарския съюз. Генерале, не знам как е в Светия синод, може би там е по-трудно, но там има други изисквания. Казват, че в Ловно-рибарския съюз се влиза по-трудно, отколкото в партията, така твърди генерал Русков. Има една процедура – така нареченият цезаров кворум, трябва чудо да стане, за да мине човек през тая стърга, и ние, които провеждаме една партийна линия, една партийна политика – да бъде хубаво, правилно обновен Съюзът на писателите, да влизат в него млади хора, и 30-годишни да има, и 20-годишни, и от всички жанрове, и особено хора от окръзите, откъдето ние очакваме да дойде големият талант – вярно каза Петър Анастасов. За нас се води битка просто да осигуриме един-два гласа, така да има възможност да влязат най-талантливите, най-достойните кандидати в Съюза на писателите. Тримата другари, новоизбрани членове на Съюза от Кърджалийски окръг, влязоха и тримата само с по един глас минус, само с един глас против – така се е получило, че всеки от вас има по един, който да го е зачерквал „приятел“, но тежко на този, който няма такъв, тогава е много лошо. Другари, аз самият бях изненадан от обичта и вярата, която има ръководството на Съюза на писателите към тези другари от Кърджали, които ние предложихме и които бяха приети. В известен смисъл и за нас това беше голяма и хубава изненада. Но искам да заявя тука пред др. Танев и пред всички вас с най-голяма сериозност, че макар при нас да действат винаги политически съображения, макар изборът на нови членове да е винаги въпрос на прилагане на класово-партийния критерий не на думи, а на практика, в избора винаги на първо място е стоял естетическият критерий и в дадения случай, ако тези другари са влезли, и то така убедително в Съюза на писателите, това се дължи преди всичко на тяхната литературна убедителност. Ето защо ние с голяма радост дойдохме при вас с открито сърце, не при групата фантом, а при реалната писателска група в Кърджалийски окръг. Тези трима поети от Източните Родопи са ни добре известни. И лириката на Веляна, и тя в своето изказване тука прояви себе си със своята безкрайна деликатност. Винаги съм се учудвал как все още не са пречупили нашите груби нрави, този човешки стрък, как не са скъсали тази струна, която представлява лириката на Веляна, и вече е късно и Веляна, бъди сигурна, че ние ти вярваме и ако нямаш помагачи, ако много грижа не се полага за тебе, че ти непременно ще заслужиш голямото доверие, наистина голямо доверие, което Съюзът на писателите ти оказва. Филип Хорозов е един силен поет, един силен, модерен поет. Откъде тая модерна лирика в Източните Родопи се е родила, не знам, но това е поет с истински европейски почерк, талантлива жила. Той е малко мрачен, резигниращ поет, което някои смятат, че тези недостатъци е взел от мене, но в тази сфера не са нито цвете за мирисане, не са нито отрова. Аз смятам, че ще надделее това, с което Филип Хорозов прилича на себе си – една сериозна мъжественост, която има у него, една вярност на интимното преживяване и същевременно мащабност на обобщението, политическа мащабност.

И накрая по азбучен ред ще кажа няколко думи за Ясен Устренски, който през последно време пише много и ние много го четем, най-активно го четем през тези дни – възрожденски дни, като мине възраждането и то излезе много красива работа. Сега, когато четеме за Италианското възраждане и след това за Българското, викаме: „Леле, какво хубаво време е било това.“ Това е време на борба, на прелом. Утре така ще говорят и за нашето, или по-точно казано – за вашето, но то е наше общо дело и време сега. Ние много лесно си даваме сметка, другари, защото същите чувства, които във вашите сърца бушуват, и в нашите сърца бушуват, и когато отваряме страниците и виждаме стихотворенията на Ясен Устренски, това е едно тържество за нас, другари. Ние чувстваме, че там на крепостта Устра свири бойната тръба на кърджалийския, на родопския, на българския дух. Това изпълва сърцата ни с радост и удовлетворение. Боен поет е Ясен и той си заслужи много бързо и много убедително вярата и авторитета на Съюза на писателите, за да бъде приет. Аз мисля, че няма да разкрия някаква тайна, ако ви кажа, че утре във в. „Народна младеж“ ще излезе една поема от Ясен Устренски, една чудесна поема за неговата крепост. Малцина имат крепости. Само рицарите имат крепост. Но, другари, ние не сме дошли само тука да поздравяваме тримата нови членове, съвсем не. Ние дойдохме да подишаме заедно с вас въздуха на възрождението. Така се получи, така винаги става в историята, онази необикновена лупа, която превръща слънчевите лъчи в единствен лъч, но лъч, който запалва, който възпламенява. Тази лупа на историята се движи. Днес озарява едно място, един народ или едно сърце. Утре е другаде. Днес тази велика историческа лупа е озарила вашия край. Тя дава голяма енергия, творческа енергия на вас, творците на Кърджалийския край. Искам веднага да ви кажа като ваш по-стар и по-опитен колега. Съществува реална опасност много от нас да изпуснеме мига да изтече между пръстите ни като пясъка и водата, голямата историческа възможност, която ни е дало времето, да участваме в този процес. Но какъв е този процес – между нас казано, без това да се възприема като някаква критична бележка, или ако е критична, тя е преди всичко към нас критична. Аз очаквах, че преди всичко повече за тези работи ще говориме, другари. Това е един творчески проблем, но има време и за това ще говориме. В България, аз поне така си обяснявам нещата, може би не съм прав. България е, в исторически и в световен мащаб погледнато, една от страните, на които им е дадено да порят историята, да вървят начело на човешката история. Това е трудна и отговорна работа. Преди няколко месеца един френски журналист взимаше интервю от другаря Тодор Живков и задава такъв въпрос на др. Тодор Живков, или в разговора му казва така: „Господин Живков, да, много интересни неща стават у вас, но не във всичко вие ни давате авангарден пример. Сега нашите хора виждат, че в Париж в магазините има по-интересни неща, отколкото в Кърджали. Ние бихме искали социализмът във всичко да ни дава авангарден пример.“ На тези думи, аз може би ги преразказвам, но смисълът е този, другарят Живков каза едни много велики думи: „Господине, вие не може да искате от България, от страните на социализма непрекъснато да тичат пред историята. Това е трудно.“ Използвам този случай, другари, да ви кажа, че ние тичаме пред историята. Всички ние сме длъжни да тичаме пред историята, а това е много трудно, особено ако дълго време се налага да тичаш пред историята, както на нас ни се налага да правиме това. Да даваме пример на тези, които чакат, доволни от хубавите си магазини и добрите си ресторанти. Чакат някоя страна да им даде пример исторически и ние даваме такъв пример, даваме пример на страна, европейска страна, доскоро слабо развита. В момента развива зряло социалистическо общество.

Веднъж развеждах видни гости из България, знаех, че са капризни. Бяха двамата председатели на Белгийската социалистическа партия, понеже там има по двама председатели, и ги развеждам из България, водя ги на курортите и това проверявах как са баните, дали са добри чаршафите, та затова се грижех само да не се изложиме. И накрая, трябва да ме извините (казвам им, б.м.) все пак тук преди 20 години имаше змии и трябваше таралежи да пускаме да изгоним змиите, та камо ли да направим курорти, и т.н. Ако има нещо, ще прощавате, както е по българска традиция, ако има нещо, ще извинявате. Точно това, от което вие се притеснявате, ние от това сме смаяни (отвръщат, б.м.) – от обслужването, защото хотели всеки може да построи, такива хубави, големи хотели, ако има пари, и арабските шейхове, които имат два грама мозък в главата си, и те ще ги построят, защото имат пари. Довечера ще ви разкажа един виц за това. Но нас ни учудва друго, че вие сте могли за 10–15 години да създадете този обслужващ персонал, който нашата нация и със столетия не могат да създадат.

И действително, другари, чудото на зрелия социализъм са не само нашите строежи, разбира се, без тях нищо няма, това е основа. Но не само нашите заводи, не само нашите шосета. Преди всичко хората, които са ги направили, и хората, които живеят по абсолютно нови закони на живота, на обществото, на човека. Ние като писатели сме длъжни да си направим самокритиката, че все още не сме истинската, талантливата, звучната гласност на достойнството на този народ, на всички тези хора, които изстрадват социализма като световен опит, които бягат пред историята, за да могат други хора да чакат модерен пример от нас. Това е наш неизпълнен дълг, другари. Днес вас ви шиба лъчът на историята да тичате напред и това е велико щастие за вас. Ние разговаряме по пътя с др. Еленков и преди това сме разговаряли. Онзи ден една писателка идва и ми казва: „Аз съм представителка на един западногермански съюз. Това е съюзът на свободните писатели – ние там сме много свободни“. Казвам: „Госпожа, Съюзът на свободните писатели – това сме ние!“ Нищо не можа да ми каже, но тя има самочувствието, че те са свободни. Защо са свободни? Защото имат повече стоки в магазините. Има хора, които мислят само с корема си. С тях по друг начин се говори, другари. Защо ние сме по-свободни? Защото имаме няколко велики исторически предимства, но не си даваме сметка за тях, или по-точно казано, не ги възпяваме, извинете за тази дума. Преди всичко гражданинът на НРБ, гражданинът на зрелия социализъм е по-свободен от всички други общества, защото той е спасен от робството на частната собственост. Той е свободен от това, от необходимостта да експлоатира други хора, за да бъде свободен. Той може да бъде свободен, без това да струва робството на други хора. Ето това е велико предимство на нашата свобода.

Другари, това е дълъг въпрос, но аз искам да стигна до нещо друго. Едно от нашите велики блага, превъзходства, това, което Маяковски казваше: „У советские собственая гордость – на боржуе смотрим свысоко“. Едно от нещата, които ни дават възможност да гледаме отвисоко на всякакви, считащи за свободни себе си писатели, е това, че ние изповядваме социалистическия патриотизъм, а не буржоазния национализъм. Това е горивото на нашата поезия, на нашите сърца, на нашата литература и смисъл на нашия живот. Ако ние не осъзнаеме превъзходството именно на социалистическия патриотизъм, който ни прави всички българи, всички граждани на едно отечество, което се казва социализъм или социалистическа България, или ако предпочитате да се казва нашата Родина Бъдеще, ако ние не знаеме тази своя сила, която ни прави, първо, братя и, второ, дава ни нещо повече, по-голяма сила от предишните епохи, ние не изпълняваме своя граждански дълг, своя писателски дълг. Голяма е задачата на всички, които тук, в Кърджали, имат смелостта да се назоват писатели и да се опитват да изпълнят един писателски и комунистически дълг – днес, тук. Ще сгрешим, ако смятаме, че сме си изпълнили този дълг – днес, тук. Ще сгрешим, ако смятаме, че сме изпълнили този дълг, дори и тези, които най-много сме се опитвали да го изпълним. Ще сгрешиме, ако подценяваме това, което е направено. Славен прелом е направен. Метаморфоза има не само в нашето дружество. Не само нашето дружество е станало от ларва на пеперуда, или, ако предпочитате – от грозното пате на красив лебед, или както искате. Метаморфоза е станала тука. Метаморфоза с хората, с живота, с този край на България. Това нещо е все още наша задача и наш дълг. Моята главна мисия тук е да ви предам мнението на Съюза на българските писатели, на ръководството, което почти цялото е тука, както виждате, нашата вяра във вас. Вярата, че тъй както досега изпълнявате своя граждански, писателски дълг прекрасно, така ще го изпълнявате и утре и по-добре, и плодовете ще бъдат още по-големи от тези, които вече имате и никой не може да ви ги отнеме, а ние сме дошли да подишаме малко този въздух, да се поучиме малко, да вземем от този исторически заряд, който има тука.

Другари, желая ви от сърце на цялата група и на всеки поотделно лично щастие, здраве и творчески успехи. Благодаря.“

Свършвам, читателю. Знам – дълго стана. Ако не ти е интересно, значи си го прескочил. Но аз съм длъжен да ти го предложа.

Нали съм Тукидид.

(То каквито събитията, такъв и Тукидида. „Ама нейсе. Запуши я“…)