0
3481

„Турското робство“, Фуко и „душенараняващият ход“

Соломон Швайгер, Турци взимат християни за роби, 1639

На 15 април Дойче Веле публикува интервю на Харалан Александров озаглавено „Турското робство“ е метафора, историческата истина е друга. В него г-н Александров споделя мисли по темата за турското робството, които могат да се обобщят така: „Турското робство“ е метафора, която обслужва дневния ред на руския империализъм. Доколкото робство в Турската империя е съществувало, „българите са били по-скоро от страната на купувачите“. Дълбоко залегнала в българското самосъзнание, идеята за робството се явява фундамент на българската национална идентичност. Действителността е друга, но за културната памет на българите този исторически мит е по-важен от историческата истина.
Следващите редове представляват мета-коментар на някои от горепосочените тези.

„Историческа истина“ е дълбоко проблемно понятие. Най-общо, историята е описание на минали събития, подбрани, контекстуализирани и представени от автор, живеещ в определена историко-политическа реалност. Клио, музата на историята (описвана още и като покровителка на вдъхновените рапсоди, които всеки път наново съживяват миналото в хекзаметри, акомпанирани от лира), ни показва историята като темпераментно изкуство, забележително с приспособленческата си, импровизаторска способност. Всеки, който някога е спорил за нещо, знае, че едно и също събитие се тълкува различно от различни гледни точки. В този смисъл как злощастните 500 години се представят/възприемат от българското обществото – като робство, владичество, режим, зависимост или присъствие – не е същински обект на историята, а по-скоро на историографията. Историографията е науката която се занимава с история на историята и изучава методите на изследване, анализиране, синтезиране, и интерпретация на исторически събития. Докато историята се занимава с това, което се случва (факта на случване на въпросните 500 години, в които България изчезва от картите), историографията изучава какво и как се пише (как тези 500 години са описвани през годините). Ако се проследи българската историография от последните 150 години, е възможно да се заключи че конструктът „турско робство“ не е нито история, нито историография, нито дори метафора, ами си е чиста пропаганда, доколкото тук разбираме пропагандата като вариант на миналото, в който обществото (е накарано да) вярва по имплицитни политически причини, един вид официална версия на историята.

Другояче казано, обекти на историята са фактите и събитията, случили се по времето на въпросния петвековен период и кулминирали в Руско-турската война от 1877–78 г.; изборът на име за този период е само това – избор: не исторически, а политически или културен акт. По времето на комунизма подходящият термин бе „робство“, с оглед на българските връзки и обвързаности със СССР. След 10 ноември, когато цялата внимателно конструирана българска история се дестратифицира в дебати, мнения, становища и експертизи, този термин се оказа неподходящ – отново по политически причини. Защото наистина проклетият проблем не е толкова в робството като такова – днешните кръстници (в смисъл на имедатели) нямат кой знае колко против прадедите ни не само да са били, но и да са се изживявали като роби. Проблемът е в не/освободителите – ако сме били роби, значи руснаците са ни освободили (вечна благодарност, послушание, пета колона и пр.); ако руснаците не са ни освободили, значи не сме били роби – в такъв случай би могло дори да се твърди, както прави г-н Александров, че българите е нямало и от какво да се освобождават, тъй като са се радвали на „завиден обществен и икономически статус в империята“. Този елегантен ход овакантява позицията „освободител“, която може да кацне другаде (временно, разбира се) и позволява въпросният период от 500 години да се споменава с други по-нежни имена. Но не е ли очевидно, че това преименуване също е политически съобразено и няма общо с „историческата истина“, че новото име само сменя фотографския филтър на избелелите дагеротипи от онова време?

Академично днес дори не се говори за монолитни грандиозни наративи като „истинска история“ или „историческа истина“, а по-скоро за плуралистичен клъстер от исторически перспективи с перформативен (динамичен, дискурсивен) характер. Тази нагласа към историята доби особена популярност и дори нещо като нормативен статут в последните десетилетия благодарение на Мишел Фуко. Един от теоретиците на постмодернизма, Фуко е известен с тезата си, че няма факти, а само интерпретация: аз си имам моята, ти – твоята. В такъв случай е трудно да се говори не само за история, но и за истина – истината не може да е по средата, нея или я има, или я няма. Според Фуко, истината като Абсолют не съществува, тя е по-скоро топологичен обект – гъвкава, разтеглива, релативна. Следователно, изведената от г-н Александров като контрапункт на метафората „турско робство“ „историческа истина“, е просто още една перспектива . . . или поредната метафора.

Възможно е проблемът да се корени не в самите фактите и не дори в отделните исторически тълкувания, а в историята като дисциплина – в такъв случай нашето травматично търсене на „истината“ следва да се замести от качествено нов исторически подход. Неприязнеността на Фуко към понятието „история“ е такава, че той го замества с термини като „археология“ и „генеалогия“. Генеалогията се отличава от историята с това, че перспективата е обърната – разказът е описан не от първо лице на властимащите, а от страната на масата хора, които извършват масата деяния и значителните движения, които променят социалните формации. Родствен метод е маргинализирането – гласовете на вожда и на водещата група не са главните свидетелства на събитието; внимание се обръща на малките хора и периферните групи: на фона на маргиналните дискурси главният наратив губи монолитността и авторитарността си и е изложен за огледи, съмнения и критики. За един изключително сложен, дълъг и противоречив период като 500-те години, които обсъждаме, подобен тип „безстрастна“ история би бил по-полезен за доброто, а защо не и по-обективното разбиране на турското „владичество“, от играта на метафори. Фуко например написа международно аплодираните История на лудостта (1961), на криминологията и престъпника (1975), на сексуалността (1976), в които епохата се разглежда през съответната призма. Неговият съвременник Фернан Бродел ни завеща различен подход към историята със забележителния си прочит на капитализма от материално-социологическа гледна точка, базирана на движението на материали, мебели, храни, животински ресурси, епидемиологични рапорти, строителство и институции, продоволствие и снабдяване, урбанизация и прочие цифри и факти (1976). Трета възможност за „обективна“ история предлага Мануел ДеЛанда, мексиканско-американски философ, който прилага нелинеарния метод към геологичната, биологичната, лингвистичната и социална история на органичния и неорганичния свят и техните структури от 1000-ната година насам (2000)…. Като че ли значителните мотиви и тенденции, развития и ритми не се оформят чрез дестилация на героически наративи, метафори и свидетелства на очевидци; те изплуват естествено, когато: 1. разполагаме с достатъчно разнообразна информация и 2. се дистанцираме достатъчно от обекта на внимание. Варианти за нелинеарна история има, а и нови се творят непрестанно – нали историята е и изкуство? – просто трябва да намерим подходящия за българската действителност модел и да запретнем ръкави за сериозна изследователска работа, която да отклони вниманието ни от маниакалното човъркане на раната – доволни ли сме били, или не под турско? Дали щяхме да имаме силата да се „освободим“, ако руснаците не ни бяха „освободили“?

Наред с метафоризма на „турското робство“, Харалан Александров докосва и една според мен по-важна тема – за значимостта на въпросната метафора като „сакрален фундамент на колективната идентичност“, която в българската културна памет се асоциира по-интуитивно с емоционалните исторически митове, отколкото с „историческата истина“ на „фактите и документите“. Канадският психолог Джордан Питерсън често обръща внимание на опасността от бърникането из колективните и индивидуални системи от вярвания. Когато се случи дадена система от вярвания да е поставена под съмнение и компрометирана („турско робство“ „велико минало“, „уникални традиции“), не само че въпросната система се сгромолясва, но заедно с нея рухва и вярата във системите от вярвания като цяло – освен ако не скочиш в друга система от вярвания, което също се е случвало по нашите земи. Естествен резултат от загубата на този „сакрален фундамент,“ който се изживява като защитна структура, е обобщението, че никоя защитна структура не заслужава доверие. След като царство България се сгромолясва през 1944 г., системата от вярвания скача в камиона на комунизма и светлото бъдеще. Колапсът през 1989 г. бе своевременно ободрен от ветровете на промяната и неограничените възможности на демокрацията: бодрост, която трая десетина години. Вярата в безалтернативостта на Европейския проект днес е подкопавана от ред вътрешни обстоятелства и ред външни размествания на пластове. Чудно ли е, че българинът е загубил вяра в защитните си структури – не само в правителството и държавността си, но като че ли и в самия себе си?

Когато една система от вярвания рухне, настъпва хаос. Това е предпоставка за нихилизъм, от който измъкване има, но то е свързано с много работа и личностно израстване. По-лесният път е този, наречен от Карл Юнг душенараняващ ход, при който новото знание и потенциалното индивидуално развитие се жертват и субектът доброволно се реидентифицира с нещо старо, вкостеняло и рестриктивно. Това е генеалогията на популистките крайно-десни европейски движения, които днес се обръщат към един регресивен национализъм, за да избягат от ужаса на потенциала и прилежащата му отговорност. Но екстремният ред, който националистите желаят, не е алтернатива на хаоса, а просто катастрофа с обратен знак, предупреждава Питерсън. Полезният ход е по средата, в информираното балансиране по правата, тясна пътечка между двете катастрофи. Затова доколкото развенчаването на митове е не само неизбежно, но също нужно и потребно, деконструирането на дълбоко важни за националната идентичност метафори трябва да се извършва с кадифени ръкавици. Както е казал поетът, „Тъпчи нежно, защото тъпчеш по мечти“. Оздравяването на душата и грижата за психичното, емоционалното и всяко друго здраве на народа, към който принадлежим и който желаем да въздигнем (по Милен Русков), предполага да поднасяме „истината“ с любов, разбиране и търпение, а не само с факти и документи – в крайна сметка, всеки един от нас е не просто фигурант в стерилния свят на историческата истина, а герой в собствения си емоционален мит.

Колкото до периода, известен като „турско робство“ – докато историографията на бъдещето окончателно се произнесе и му изнамери „истинската“ метафора, защо да не го означаваме като математическа формула: 400 + 100 ≈ 1?

Станимира Уидърз е завършила теоретичния факултет на ДМА „Панчо Владигеров“ и Амстердамския университет, специалност „Културна музикология“. Понастоящем е докторант в Академията за изпълнителско изкуство към Лайденския университет. От 2002 г. работи извън България като пианист, учител, музикален критик и автор.