0
724

Турция и призракът на арменците

genocide-2

Авторите на книгата Турция и призракът на арменците, която излезе във Франция тази година, са кореспонденти на Фигаро и Монд, пребиваващи в Турция повече от 10 години. Книгата получи наградата за документалистика на списание Експрес, а предговорът е на Танер Акчам, турски историк и социолог, преподавател в центъра за изследване на Холокоста и геноцидите към университета в Минесота.

Първият геноцид на XX век остава ненаказан. Между 1915 и 1916 г. близо един милион арменци са избити в тогавашната Османска империя, църквите им са сринати със земята или превърнати в джамии, следите от многовековната им култура са напълно заличени, имуществото им е присвоено техните палачи, които впоследствие  се озовават на върха на новата турска република.

И до ден днешен Турция продължава да отрича избиването на стотици хиляди арменци по време на Първата световна война и се опитва с всички сили да прикрие следите от това престъпление.

Двамата автори на книгата Турция и призракът на арменците, журналистите Лор Маршан и Гийом Перие, са направили първото мащабно проучване над спомените на съвременниците на този период. Открили са все още живи свидетели на събитията на геноцида – арменци, сменили вярата си, за да спасят живота си, потомци на турци, спасявали арменци, потулени в многогодишно мълчание разкази, оцелели след век на отрицание и враждебност традиции и църкви. От Истанбул до границата с Ирак, от Черно до Средиземно море, двамата автори са събрали поразяващи и ярки доказателства за този така силно отричан период.

Две години преди да се навърши век от масовите избивания, тези разкази и репортажи рисуват портрета на една страна, проядена от своето постоянно отричане на истината, обсебена от своето минало, което така и не може да отмине напълно, въпреки смелата и всеотдайна борба на голяма част от турския народ срещу официалната идеология.

Турция и призракът на арменците нажежи допълнително дебата във Франция относно криминализирането на отричането на арменския геноцид: законът, гласуван през януари 2012 г., беше обявен за недействителен, но президентът Франсоа Оланд обеща нов проектозакон.

genocid 3

Защо отричаме?

 

(откъс от предговора на Танер Акчам)

Задачата на Лор Маршан и Гийом Перие е трудна. Те се опитват да ни подадат огледало, в което, ние, турците, да се огледаме. Едно странно и необикновено огледало. Опитват се да ни накарат да видим това, което не виждаме, и да проумеем онова, което се правим, че не знаем. „Погледни и чуй, това е твоята история”, ни казват те, като разказват историята на тези, които не са „ние”. Каква е целта им? Да видим в отражението си тези, които сме обрекли на унищожение и на забрава, за да можем да продължим да бъдем себе си и да съществуваме. И по този начин, чрез това огледало, най-накрая да успеем да разберем себе си.

Основният въпрос, който тази книга повдига, е защо ние, турците, продължаваме да отричаме геноцида. От 1990 г., т.е. вече повече от 20 години, аз се занимавам с проблемите на геноцида. През всичките тези години именно това беше въпросът, който най-ясно и отчетливо излизаше на преден план. На пръв поглед изглежда лесен, но отговорите, които намирах през годините, непрестанно се променяха. В началото се опитвах да обясня отрицанието с представата за „приемственост”. Републиката е била създадена от партията IttihatveTerakki (Съюз и прогрес), която е била главният извършител на геноцида от 1915 г. Основоположниците на младата турска държава в голямата си част са били членове на тази партия.

Това означава, че значителна част от тях или пряко са участвали в арменския геноцид или са забогатели по време на този период, като са разхищавали имуществото на арменците. Впрочем тези хора ни бяха представяни като герои. Ако бяхме признали геноцида, щяхме да бъдем принудени да приемем, че някои от нашите големи национални фигури са били всъщност убийци и крадци, докато те в действителност са изграждали нашата държава. Ние се припознавахме в тях и те ни помагаха да се самоопределим. По същия начин най-значимото ляво движение в Турция се формира около студентските протести от 1968 г. Това голямо ляво движение и организациите, които се родиха от него, също се самоопределиха, позовавайки се на основоположниците на държавата. В националистическите и ислямистките среди и въобще в дясното пространство като цяло положението не беше по-различно.

Да се признае геноцидът, беше равносилно на това да отречеш своята национална идентичност. Коя нация е способна да извърши такова нещо? Не е ли по-лесно да отречеш геноцида, отколкото да изпаднеш в криза на идентичността? Впоследствие отговорът ми на въпроса „Защо турците отричат геноцида?” малко се промени. По-материалистичните подбуди взеха превес над обясненията ми, базиращи се върху морални и духовни ценности. Тогава започнах да формулирам отговора си горе-долу по следния начин: ако Турция признае геноцида, тя ще бъде принудена да плаща обезщетения. Въпросът е много по-сложен от това да знаем дали през 1915 г. е имало или не геноцид. Нека предположим, че събитията от 1915 г. не биха могли да се определят като геноцид, че партията Ittihatve Terakki просто е преместила арменците от един студен и планински район към друг, по-топъл и слънчев… Да кажем, че са ги изпратили например във Флорида. И пак цялото имущество и материално богатство на тези хора е било отнето и никой не им е платил нито цент за това. В такъв случай, дори да не приемате събитията от 1915 г. като геноцид, все пак ще бъдете принудени да признаете, че основите на съвременна Турция са издигнати върху отнетото насила благосъстояние на арменците. От това следва, че ако Турция признае, че наистина нещо се е случило през 1915 г., тя ще трябва да плаща обезщетения. За да не плаща, тя предпочита да отрича.

Превод от френски Мина Петрова