0
582

Тъжното в смешното

jdrevev 1

Когато простата демократична процедура, толкова ясно и безпроблемно описана от законодателя, стане обект на противоположни тълкувания, по всичко изглежда, че се е скъсала някоя брънка от веригата на нормалния парламентарен живот.

Случилото се в парламента влезе в коментарите с помощта на изрази като шоу, цирк, театър на абсурда. Станишев и Борисов си размениха задочни реплики за дамата, кавалера и поканата за вечеря. В пленарната зала се водиха спорове за разликата между телесно и ментално присъствие. Сидеров призова депутатите да отглеждат „Атака“ като стайно цвете, което пък даде основание на лидера на ГЕРБ да попита къде е „фикусчето“. Колко лековато изглежда всичко това. Вярно е, комично е да присъстват 210 депутати и да не може да се проведе пленарно заседание. Такава ирония на опозицията към управляващите не е имало никога друг път в българската история. Събитията крият в себе си и сериозен политически характер, те са значими и носят свое автентично съдържание, вписват се в определен контекст. Задачата на анализа е да долови и да интерпретира тенденцията, а не да се плъзга по повърхността с цел журналистиката да бъде интересна за публиката.

За да разберем корените на проблема, е необходимо да се върнем малко по-назад във времето. Когато Симеон Сакскобургготски влезе в политиката през 2001 година, той наложи като основна линия на своето поведение пълното неуважение към институциите. Част от стратегията му беше да не ходи в парламента при питания към него и при обсъждане на важни теми, да търси начини за заобикаляне на закона, та дори и да не гласува на избори. Безспорно има някаква логика в нелогичното поведение на ексмонарха в качеството му на премиер да отказва да се явява на парламентарен контрол, да бяга от неудобните въпроси, да гледа с известно пренебрежение към правото и желанието на обикновения депутат да контролира един властимащ, който на всичкото отгоре е и надарен с царска харизма. За първи път в демократичната политическа история на България се случи друго невиждано явление. Опозицията бламира заседание, което щеше да бъде посветено изцяло на въпроси към премиера и министрите. Отказът от участие в най-силните прояви на опозиционна дейност в никакъв случай не е израз на сила от страна на ГЕРБ. И докато Сакскобургготски се опитваше да защити интереса си съобразно собствените си разбирания, то Борисов днес работи против интересите на собствената си партия да разобличи правителството и да участва активно в публичните дебати върху неговата политика. Ако говорим за прецедент, който се изразява в нарушението на демократичните традиции и в пренебрежителното отношение към съществуващите правни норми, той вече веднъж се е състоял. Изненадата, предложена от ГЕРБ, беше политическа иновация, но тя се разви на терен, който вече е разработен. Малката разлика е, че действията на днешната опозиция не влизат в противоречие с буквата на законите, а колизията е с духа на парламентаризма. Дали това е оправдано? Отговорът нито е прост, нито е еднозначен.

Страната е разтърсена от политическа криза, която се развива от началото на годината и не се задават признаци скоро да стихне. Протестите продължават повече от сто дни. И ГЕРБ, както и протестиращите, иска оставката на кабинета. Винаги досега вотът на недоверие се е използвал като инструмент за предизвикване на дебати, а не за сваляне на правителството. В случая опозицията цели то наистина да падне, както и да даде емпирично доказателство на тезата, че неговото съществуване зависи единствено от подкрепата на Атака. Политическият инструмент бойкот на кворума е ефектен, доколкото потвърждава това обстоятелство, обаче е и институционално нерелевантен. В момента, в който ГЕРБ се подигра с Орешарски, че не разполага с мнозинство, за да си защити позициите, БСП и ДПС се подиграха на депутатите на Бойко Борисов, че не желаят да застанат зад  собствения си вот на недоверие и вероятно го оттеглят, неприсъствайки в залата. И двете твърдения са верни, макар и да звучат абсурдно. Демокрацията функционира благодарение на създадените правила, които трябва да се спазват. Те могат да бъдат както писани, така и неписани. Не може за едно и също нещо да се използват две коренно различни тълкувания. „Мнозинството“ се позовава на чл.81, ал.1 от Конституцията, който гласи: „Народното събрание може да заседава и приема своите актове, когато присъстват повече от половината народни представители“, а малцинството, представлявано от най-голямата парламентарна група, – на чл. 48, ал.2 от Правилника за организацията на дейността на Народното събрание, където е записано: „Проверка на кворум се извършва чрез компютризираната система за гласуване преди откриване на заседанието“. И тъй като според Конституцията всички останали нормативни актове не могат да й противоречат, не би следвало да съществува разминаване между двата текста. Как така при парламентарна република с провъзгласен политически плурализъм, е възможно два непротиворечащи помежду си юридически акта да бъдат тълкувани от парламентарните партии по коренно различен начин. Преброяването на око от квесторите беше трикът, използван от Миков, за да онагледи нерегистрираното присъствие. Когато простата демократична процедура, толкова ясно и безпроблемно описана от законодателя, стане обект на противоположни тълкувания, по всичко изглежда, че се е скъсала някоя брънка от веригата на нормалния парламентарен живот. Няма значение дали ще четем Конституцията или Парламентарния правилник, както дяволът чете  Евангелието. Провокирайки възникването на този юридически казус, ГЕРБ се яви като продължител на стратегията на институционалната девиантност, зададена от Сакскобургготски. Така освен протестите, правителството на Орешарски е изправено пред изпитание и от затрудненото функциониране на Народното събрание. Гласуването на вота все пак някога трябваше да се състои въпреки противостоенето между процедурата и политиката. Кабинетът оцеля, „Атака“ дойде в пленарната зала и всичко се завърна в коловоза на нормалността, така както я разбират повечето от водещите политици. Дори и това да не се беше случило, Орешарски пак нямаше да се оттегли, защото освен всичко останало съществува правна хипотеза, в която поради нежеланието на Народното събрание да гласува вота на недоверие, то може да продължи да си функционира, като остави тази точка от дневния ред за неопределен период от време, но едва ли щеше да се стигне  до подобен абсурд.

Очерталият се сблъсък има най-малко три основни аспекта. Тъй като вече приехме, че настоящият, а и очакваните следващи вотове на недоверие наистина целят да свалят правителството, ГЕРБ би следвало да придаде подобаващата тежест на най-мощния опозиционен инструмент. Играта с кворума е мярка, която работи само до определен момент – до провала на пленарното заседание. Щом видиш, че дебат има, а ти си този, който го е предизвикал, най-близкото до ума е да си заемеш мястото и да си защитаваш позицията с всички разумни аргументи, които съответстват на собствените ти политически разбирания. Иначе опозицията става лесна плячка в ръцете на управляващите, бива обвинявана в бягство от въпросния дебат, в рушене на парламентаризма и на държавността, в деструктивно поведение и във всички останали възможни грехове. Ако следващите вотове на недоверие протекат в същия дух, има риск политическата игра да измести политиката, шоуто да стане ежедневие, а триковете на опозицията да се банализират и да девалвират нейната институционална тежест. БСП се реши да вземе извънредни мерки и да затегне дисциплината в парламентарната си група. Подходът е типично казармен, съдържа в себе си насилствени ограничения пред свободата на народните представители, конституира нов ред, лишен от демократичния си смисъл. Загрижеността за оцеляването предопределя не само формалните, но и менталните задачи пред мнозинството в парламента. Не по-маловажен елемент в сблъсъка е и поддържащата роля на „Атака“. Тя се явява нещо като ябълката на раздора между ГЕРБ, БСП и ДПС. По свое желание Бойко Борисов развива конфликтните линии в политиката на два фронта – срещу кабинета на традиционните си опоненти и срещу третия мним партньор в коалицията. „Атака“ влезе в открита война с ГЕРБ, чувства се меко казано неуютно да бъде поставяна в позицията на управляващ субект, доколкото нейната антисистемна идеология предполага да бъде вечна опозиция, прави опити да артикулира на висок глас дистанцията си от правителството. Досега резултатите от чисто практическите й действия могат да се обобщят така: гласуване „въздържал се“ на вота на недоверие и неучастие в гласуването на исканата оставка на Михаил Миков. Това са действия, които стабилизират управлението и не са присъщи на нито една автентична опозиционна сила. Чисто математически при пълна мобилизация на депутатите на ГЕРБ и „Атака“, кабинетът нямаше да падне, но парламентарният председател щеше да изгуби поста си. Националистите декларират своята опозиционност по отношение на правителството наред с желанието си НС да работи, а това е логически нонсенс, защото единственият възможен изход при евентуалната оставка на кабинета са предсрочните избори. Те биха могли на свой ред да върнат на власт основния опонент в лицето на ГЕРБ и така позицията на Атака може да се оприличи на въртене в омагьосан кръг. Конфликтът между Борисов и Сидеров намери и своите остри реторически проявления, споменатата в началото метафорика излъчва персонална враждебност и илюстрира политическите оси, по които преминава противостоенето. Изречените квалификации сами по себе си съдържат ирония и чувство за хумор. Превръщайки се в част от парламентарното говорене, те променят равнището на политическия език. Проблемът се крие в това, че фонът не съществува отделно от пейзажа, а двете неща съставляват единно цяло. Всяко действие на политик, независимо дали той е от управляващите или е от опозицията, дали става дума за реч, присъствие, отсъствие, политическо решение, стратегия, тактика или каквото и да било, носи след себе си своите институционални последици. И дори в частност спорът да слезе до най-ниското равнище и да се превърне в чисто процедурен, той пак съдържа в себе си релевантност – както правна, така и институционална.

В публичното пространство беше лансирана тезата, че процедурата е изместила политиката. Тя, сама по себе си, е дълбоко погрешна. Демокрацията и нейните институции функционират благодарение на закони, които задават правилата на играта. За да се стигне до тяхното приемане и спазване, е необходимо да има фундамент, правило, предписание за начин на действие. Политиката може да се оприличи на една пирамида, в основата на която лежи процедурата, идентична с реда, по който се случват нещата и се гради нагоре. Проблемът, рамкиращ настоящата криза, е, че политиката не може да се осъществи поради актовете на нарушаване на процедурите, а те са колективни, дело са на всички парламентарни субекти. Искането на оставката на Миков беше продукт на формални нарушения и от двете страни. Ако ГЕРБ не бяха нарушили неписаното правило да се регистрират, когато присъстват в пленарната зала, и председателят на НС нямаше да нареди ръчното броене от квесторите. Без да се впускаме в дълбочината на текстовете на Конституцията и на парламентарния правилник, забелязваме и тук съчетанието между институционалната девиантност, политическата и организационна слабост и реторическото безсилие. Юристите на ГЕРБ не аргументираха мотивите за отстраняването на Миков, те бяха изложени от бившата здравна министърка, мнозинството спечели дебата и гласуването. На следващия ден заседанието беше прекратено поради липса на кворум, а на по-следващия изобщо нямаше заседание. Така продължи нарушението на процедурата, което представлява практическа пречка пред реализацията на политиката. Възпроизведе се моделът, който току-що е бил обект на отрицание. Връщането към руслото на нормалността започва от най-ниското стъпало, от първата крачка, а тя означава придържане към утвърдилия се процедурен порядък. Нормализацията е това, от което в момента най-много се нуждае управлението. Всички се връщат в парламента, регистрират се, поредният вот не минава, настъпва стабилност, протестът затихва съвсем. Ресурсите на ГЕРБ да свали правителството са нулеви в пленарната зала и значително по-големи извън нея. Парадоксът е, че единственото средство на опозицията да влезе пълноценно в своята роля е екстраординерно. И оттук произтича опитът за легитимация на полулегитимните практики, който в крайна сметка дискредитира смисъла на парламентаризма. В Народното събрание ще ставаме свидетели на поредица от вотове на недоверие, те ще девалвират и обезсмислят тази процедура. Нещата вървят по посока към това шоуто да се превърне в ежедневие, а то по природа е извънвсекидневно. Започне ли да доминира над политиката, вече се превръща в политика. Процедурата, колкото и да изглежда незначителна в сравнение с всичко случващо се над нея, би трябвало да изпълни функцията си на контролна решетка, през чиято избирателна пропускливост да преминава всеки политически акт. В противен случай политиците биха се оказали в състояние на брауново движение и сблъсъкът между тях винаги ще е на хаотичен принцип.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Магистър по политически мениджмънт в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияНито възмездие, нито прошка…
Следваща статияДобре дошли в света на Кортасар