0
1595

Тъжно

Снимки Малък градски театър зад канала

„Лято и дим“ от Тенеси Уилямс, превод Владимир Свинтила, режисура Анастасия Събева, сценография и костюми Ивайло Николов, музика Милен Кукошаров, хореограф Александър Манджуков, в ролите Малин Кръстев, Богдан Бухалов, Каталин Старейшинска, Пенко Господинов, Василена Атанасова, Весела Бабинова, Иван Петрушинов, Христо Пъдев, Георги Кацарски, Велина Георгиева, Малък градски театър зад канала, премиера на 12 ноември 2021 г.

„Лято и дим“ (Summer and Smoke) има премиера на Бродуей през есента на 1948 г. и е играна тогава над сто пъти, въпреки че излиза само десет месеца след веднага прочулата се „Трамвай Желание“ (или пък тъкмо поради това). Ако на българска сцена се появява, ако не греша, едва за втори път, в англоезичния свят е поставяна сравнително редовно, макар и с все по-затихващ във времето успех.

През втората половина на 40-те години на ХХ век Тенеси Уилямс извежда до сцена четири свои пиеси. Потърси ли се общ знаменател между тях, той може да бъде открит в представянето на осъдени на крушение психологически и поведенчески модели, лице в лице с антропологическата криза, разразила се в хода на Втората световна война и особено след нейния край.

Уилямс локализира точно действието на „Лято и дим“, върху която работи от 1945 г.: Глориъс Хил, Мисисипи, 1916 г., тоест в достатъчно глуха провинция, година преди влизането на САЩ в Първата световна война. В това гранично време и на това никакво място пиесата разиграва характери, имащи евентуална адекватност в отиващата си и даже вече отишла си епоха. Очевидно повлиян от Чехов, и Уилямс рисува предвзети персонални идеологии, осъдени на провал. Наистина, при него липсва мощният сарказъм на Чехов.

Рамката на действието (а не центърът му, както си въобразяват повърхностните читатели) е сблъсъкът, любовта-омраза между пасторската дъщеря Алма и лекарят бонвиван Джони. Първоначално Алма е представител на един фундаменталистки психо-пневматизъм, радикално отъждествяващ човека с някаква дестилирана духовна душевност. Джони пък е говорител на механистичния натурализъм на XIX век и съответната му антропология. В тази рамка са изтеглени линиите на останалите, по-компромисни, стратегии на движение към личния провал. Уилямс внимателно приближава двете екстремни позиции, за да ги размине отново. Действителният синтез между двата полюса се оказва невъзможен в картината на света, правеща ги възможни.

При появата на пиесата така изградената тема очевидно е не само актуална, но и мъчителна за съвременниците на нейната поява, както свидетелства и успехът ѝ тогава. Най-късно след края на 60-те обаче представяните нагласи са вече под дълбоки пластове нафталин, стига да не са мъртви. Тяхното мотивиране пред хора, цивилизовани през последвалите 50 години, изисква работа с много детайлен тълковен речник. Елиминирането му е добър ход към генериране на недоумяващо отстраняване.

Тръгването на Анастасия Събева към текста е точно такова. Тя не търси транспонирането и преобразуването му в съвременните антропологически параметри, а предпочита да мисли за някакви вечно-съдбовни любов и разминаване, при което изповядва – напук на внушаваното от Тенеси Уилямс – безмилостно-манихейска несъвместимост на телесно и духовно (в интервю пред БНР от 12.11.2021). Режисьорката е прочела, но не е разчела пиесата, не е открила смисловите ѝ ядра. Липсата на съдържателно тълкуване е съпроводена с отсъствието на действен анализ.

От това щастливо съчетание следват и кухо-декламативните „увисвания“ на по-голяма част от текста, и многобройните хаотични „пресечки“ (на които е възложено да зададат някаква симултанност на действието), и безсмислието на част от певческите и танцови изяви, и купчината нерелеватни детайли, и самотността на всяка от линиите, мъчително размиващи се до обезцветяване в продължение на почти два астрономични часа.

Тъжно е положението, в което се виждат поставени актьорите, за които следва да се говори със състрадание. Мъчително е да се следят усилията им да мотивират някак си присъствието и поведението си на сцената, оставени всеки сам на себе си в движение без цел и посока. Печално е да се гледа безпомощното циклене в премятане на щампи и дребни трикове при някои или пък простото махване с ръка и пускане по улея при други. Бегъл поглед към състава им ще подскаже, че повечето са талантливи актьори, изрядно доказвали се, попадайки в собствено театрална ситуация. Още по-жалко за младите. Очевидни са немалкото усилия, положени от тях. В тази матрица – напразни. В нея талантът им може да бъде само подозиран.

Единственото добро режисьорско решение е предоставянето на персонажа мисис Бъчнан на Малин Кръстев, който играе и ролята на възрастния лекар. Докторът е представен от Кръстев с рутинна вещина, която при неговото ниво на професионализъм няма как да допусне провал. Ситнещата върху високи токове и във вечерна рокля госпожа е обаче ходещ урок по креативно актьорско майсторство. Решена шаржово, но без влизане в лесни деформации и евтини ефекти, „адвокатски“ защитена от актьора, снобката сплетница стърчи (далеч не само буквално) една глава над останалите. Трите кратки сцени с нейно присъствие са онова, което си струва да бъде видяно от този спектакъл.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.
Предишна статияКак спасението може да носи смърт?
Следваща статияПалечка