0
3158

Тъмната градина

Рамон Мария дел Валие-Инклан

Публикуваме откъс от есеистичния цикъл „Чудният фенер“, включен в сборника с кратка проза и поезия на испанския писател. Изданието е на „Гутенберг“, преводът – на Николай Тодоров.

Рамон Мария дел Валие-Инклан е псевдоним на Рамон Хосе Симон Валие Пеня (1866–1936), испански писател, драматург и поет. Започва литературната си дейност като представител на „поколението на 1898 година“ или „поколението на катастрофата“ в епохата на политико-икономическия упадък на Испания след загубата на колониите. Известен е не само с творчеството си, въздействащо и внушително по обем, но и с ексцентричността си. Води бохемски начин на живот, първоначално учи право, заедно с това работи като журналист, актьор и др. Сменя различни професии, преди в средата на 90-те години на ХІХ век да се посвети изцяло на литературното поприще. В ранната му проза откриваме изтънчена архаичност, влияние на модернизма, увлечение по еротичната тема (цикъла „Сонати“, 1902–1905). Първоначално неговият естетизъм се родее с парнасизма,символизма, декаденството, но с времето той се задълбочава в психологията на героите и сюжетната динамика.

В тематично отношение има слабост към чувственото, загадъчното, мистичното, греховното, смъртта и други по-абстрактни теми. Представата му за човешкото съществуване включва неговата необяснимост, предопределеността и непрестанното усещане за опасност, присъщи на екзистенциалистите. Дълги години най-популярната част от творчеството му е драматургията и авторът е определян като един от изтъкнатите театрални новатори на Испания през ХХ век. В серията негови романи за „карлистките“ войни, както и в драмите му се откриват остър социален критицизъм, хиперболизация, гротеска. В последните години на своя живот Валие-Инклан е един от видните представители на испанската антифашистка интелигенция.
През 80-те години на ХХ век постепенно започва преоткриването на неговата поезия и кратката му художествена проза. Днес като най-значимо произведение обикновено се сочи романът „Тиранинът Бандерас“ от 1926 г.

Рамон Мария дел Валие-Инклан,„Тъмната градина“, изд.„Гутенберг“, 2019 г., подбор, превод и бележки Николай Тодоров.

Чудният фенер

(ПЪРВА ЧАСТ)

ПРЪСТЕНЪТ НА ГИГ[1]

Като дете славата на литератор и тази на авантюрист ме изкушаваха с еднаква сила. Беше време, изпълнено с тъмни гласове, време на глъч необятна, пламенна и мистична, на която откликваше цялото ми същество, както раковина – на морския шум. Долових полъха от този величав атавистичен и непознат глас като че от пещ, а звукът, подобно на отгласа на море, ме изпълни с тревога и объркване. Ала бляновете за приключения, покрити с бляскавите гербови цветове, се разпиляха като врабци от гнездото. И само веднъж, под въздействието на нощта, под въздействието на пролетта, под въздействието на луната, прилитаха да попеят сред градините на душата, над клоните, които я красят… Сетне спрях да ги чувам завинаги.

Когато навърших трийсет години, трябваше да ми отрежат едната ръка и не знам дали тогава те се разлетяха на воля, или се смълчаха. В онези тъжни времена ми помогна любовта на музите! Въодушевих се да пия от свещения извор, но преди това пожелах да чуя биенето на сърцето си и оставих всичките си сетива да говорят. И с мълвата от техните гласове изковах своята естетика.

Като дете, а и като юноша, жестоката и сурова история на дръзките капитани, дирещи приключения, ме вълнуваше по-дълбоко от налудната тъга на поетите: със стъписване и пламенност трябваше да се прояви моето религиозно призвание. Не се възхищавах толкова на смелите подвизи, колкото на крепкия дух. И това разпалено чувство ми послужи за клада, която да пречисти естетическата ми дисциплина. Наложих си най-светли и неотменими правила, подобни на разположени в кръг мечове. Бичувах разголената си и кървяща душа с железен бич. Убих суетата и възхвеличах гордостта. И когато в мен се раздвижиха ларвите на обезсърчеността и почти ме погуби отровата на злополучно отчаяние, научих се да наказвам себе си, както би го сторил някой свят отшелник, изкушен от Дявола.

И излязох победител от бърлогата на змиите и лъвовете. Обикнах самотата и подобно на птиците, запях само за себе си. Старата болка, че никой не ме слуша, намери изцеление. Помислих си, че когато остана сам, гласът ми би могъл да стане по-хармоничен и за известно време се превръщах в старо дърво, в млада вейка, в сладкопойна птичка. И да е имало уши, които да ме чуят, то аз никога не узнах. Това се оказа и първото от моите правила.
І
БЪДИ КАТО СЛАВЕЯ, КОЙТО НЕ ГЛЕДА ЗЕМЯТА ОТ ЗЕЛЕНАТА КЛОНКА, ОТ КОЯТО ПЕЕ.

И сред тази виделина на моето литературно призвание открих голямата трудност да изразя тайнствения смисъл на нещата, да установя езотеричния смисъл на думите – онзи избледнял от времето спомен от нещо, което са били, и онзи смътен копнеж по нещо, което искат да бъдат. Чувствах вълнението на света по мистичен път, с устни, неспособни да проронят дори звук заради седемте херметически печата, докато моята душа тръпнеше в своя затвор от пръст заради терзанието, че е сляпа. Ала преди трескавото усилие да постигна възвръщащия смисъла израз, се намираше усилието да установя вътре в себе си неопределените усещания. Почти винаги се разсипваха, когато пожелаех да им придам по-ясни очертания; бяха много неопределени, много далечни; бяха останали по нервните влакна: като смеха, като сълзите, като потъмнелия спомен от сънищата, като едва доловимото загадъчно ухание, което се отличава само в първия момент, щом се вдъхне.

И когато от тайнствената глъб на моите нерви успявах да изтръгна усещането, да му придам очертания и да го възвеличая, тогава следваше усилието да придам живот на думите, страстният порив за стил, подобен на мистичен транс – с мигове на очарование и мигове на сухота и неприязън. И в това ново претърсване най-сетне успявах да пробудя в себе си непознати гласове и да вникна в разногласния му шепот, който понякога ми се струваше пророчески, друг път – познат, сякаш внезапна светкавица проблясваше в паметта ми – една памет на хиляда години…

Един ден успях да почувствам в себе си – в плътта си, подобно на нова милост – свежестта на тревите, кристалното течение на реките, солта на моретата, радостта на птицата, жестокия напор в кръвта на бика. Друг път, поглеждайки се в огледалото, върху маската на лицето си видях да придобиват форма хиляди други маски, като върволица, водеща до далечна древност, в която се съзираше изпитият, брадясал, почти черен лик на човек, който си увиваше кръста с кожата на сръндак и се хранеше с меда на диви пчели, и проповядваше любов към всички неща с ръмжене. Друг път успях да проясня очертанията на моя daemonium; вече смътно бях доловил чертите му – когато бях дете, под орехите на едно поле, където често правеха събори: един набит, весел и стар селянин, който изглежда удивително реалистичен, подобно на римска бронзова статуя на Дионис. И винаги танцуваше сред горите, по зелената трева, под виещ се звук, съвременен или старинен, сякаш от панфлейтата долиташе прелюдията на настоящи песни… Когато успях да зърна очертанията на тази фигура, тъй често забелязвана под балдахина на моята люлка, помислих, че е настъпил часът. Всички ларви на вътрешното ми царство стояха нащрек – чувствах как се движат подобно на толкова други древни тайнства и се бях научил да чувам по-далечните гласове. Тогава долових второто правило от моята естетическа дисциплина.
ІІ
ПОЕТЪТ МОЖЕ ДА РАЗКРИЕ НЕЩО СВОЕ НА ДРУГИТЕ ЕДИНСТВЕНО КОГАТО СЛОВОТО Е БЕЗСИЛНО ДА ИЗРАЗИ НЕГОВИТЕ УСЕЩАНИЯ: ТАЗИ БЕЗПЛОДНОСТ Е НАЧАЛОТО НА ОЗАРЕНИЕТО.

Колко жалък, колко груб брътвеж е нашият, когато става въпрос да изрази насладата от неизразимото, почиващо във всички неща с очарованието на заспало дете! С какви думи да се изрази щастието от едно зелено листенце или от птичка, издигнала се в полет? Има нещо, което навеки ще остане неразгадаемо и несподелимо чрез езика. Колко пъти съм се срещал с лозаря на сянка край пътя, със странстващия просяк, с невръстното овчарче, което живее в планината и пази овцете, броейки звездите; те ми изповядаха душите си с неми устни, споделяйки по-дълбоки преживявания от съдържащите се в мъдрите мисли на страниците на фолио! Какъвто и да било вик, какъвто и да било знак с ръка не може да затвори и предаде този далечен смисъл, за който самите ние едва си даваме сметка и който въпреки това ни пронизва със силата на религиозно чувство. Нашето същество сякаш се протяга, сякаш се разтапя с поглед и се съединява с тежката сянка на дървото, с песента на славея, с уханието на сеното. Това осъзнаване, което е почти божествено, ни стряска като аромат, като зефир, като сън, като копнение на душата.

Спомням си един случай от своя живот. Беше през декември, вече наближаваше Рождество. Връщах се от един панаир със своя слуга и преди да се кача на седлото и да потегля, бях изпушил една лула индийски коноп под безметежните сенки. Трябваше да се връщаме, а животните бяха много изморени. Денят вече преваляше и все още не бяхме прекосили Пинарес дел Рей. Оставаха ни да минем три дълги левги и за да си поемем дъх, водехме животните по едно пасище за овце.

Гледахме надолу и пред погледа се откриваха изораните ниви, които имаха необичайна геометрична форма, и кристално ясните пасбища сред ракитаците. Полската шир сияеше невинно под дъжда. Тъмнокафявите пътеки се виеха, пресичайки зелените пасбища и очертаните ниви. Когато слънцето вече се накланяше към мъглата, полето се обагряше в златисто, пропито с чувството на старинна картина. И над невинното сияние на поляните и на мозайката от ниви пътеките приличаха на косиците[2], на които пишели легендите на изображенията старите майстори от онова време, в което сенките на светците бродели по пътеките на Италия.

Поехме към Тиера де Салнес, където в миналото се намираше домът на моите деди и където се превърнах от хлапе в юноша. Въпреки всичко никога не бях пресичал тези планински вериги; крачехме тъй нависоко, че долината изглеждаше далечна, изписана, наситена, с блясъка на лакирана повърхност: озарени глъбини, в които очите се потапяха.

Ала нищо не ме изпълваше с такава наслада, както нагънатите на вълни пътища през пасбищата и изораните поля. Разпознавах ги с внезапно стъписване – разпознавах кръстопътищата насред ливадите, коритата на потоците, сенките на плетовете. И познанието за друмищата, разтворило се през годините заедно с моите крачки, ми се откриваше като безчетен брой, погълнат от лоното на равнините – прояснено от слънцето, наситено заради височината, свято като питагорово число… Почувствах се щастлив в екстаза на това събиране и в същото време силно потреперих, когато разбрах, че душата ми се отдели. Пред мен, в сладостната премала на сърцето и в страшния трепет на плътта, се вестяваше друг живот. С дълбока, но и премерена радост се почувствах свързан със сянката на дървото, с полета на птицата, с камъка в планината. Земята на Салнес цяла потъваше в съзнанието ми благодарение на пресветлото видение на радост и богосъобразност. Останах запленен, със стиснати очи заради отпечатъка на тази крайно дълбока, спокойна и зелена долина, заради дъждеца и слънцето, която съсредоточаваше в циклично разбиране цялото ми хронологично познание за Земята на Салнес.
ІІІ
ЕКСТАЗЪТ Е НАСЛАДАТА ДА СИ ЗАПЛЕНЕН В КРЪГА НА ТЪЙ ЧИСТО ЧУВСТВО, ЧЕ ТО ВЪЗЖЕЛАВА ДА СТАНЕ ВЕЧНО. НИКОИ ДРУГИ НАСЛАДА ИЛИ СТРАХ НЕ СА СРАВНИМИ С ТАЗИ ДА ПОЧУВСТВАШ ДУШАТА СИ ОТДЕЛЕНА.

Спомням си също онази привечер преди много години в една катедрала в Леон. Бродех из сенките под сводовете с душа, покрита от отдавнашни спомени. Тогава моят живот започваше да прилича на път, който наесен се покрива от сухи листа. Бях влязъл да подиря подслон, тласнат от болезненото скупчване на идеи, и внезапно мисълта ми се смрази като закована от кротка и неповторима болка. От светлината на небесните витражи се долавяше уханието на рози, а душата ми цялата се потопи в този блясък като в свещена овощна градина. Болката от живота ме изпълни нежно и моето човешко съзнание преля от любовен унес, разсеян сред чудните рози на цветните стъкла, през които гореше слънцето. Възлюбих светлината като самата своя същност, а часовете престанаха да бъдат субстанция, неспирно меняща се от тленното сетивно възприятие. И проникнах под свода на този друг живот, лишен от човешкото си съзнание, обгърнат от светлината на екстаза.

Какъв свещен ужас и любовен трепет! През онази така преливаща от скръб вечер научих, че пътищата на красотата са мистични и по тях се отдалечаваме от своите егоистични цели, за да се влеем в световната душа.

Това усещане не може да бъде изразено с думи. Когато надникнем отвъд сетивата, ни връхлита немота. Думите са породени от всекидневния ни живот, където образите се редят като звездите по дълъг презморски път и ни се струва, че едно неизменно състояние на душата ще постави край на съществуванието ни. И все пак това е основополагащата радост, таяща се в екстаза, неповторимият миг, в който часовете не текат и предходното и бъдното се събират като длани за молитва. Благословеност и покой, в които насладата и болката са посестрими, тъй като – когато се случи да очертаят красотата – всички неща се лишават от идеята за времето.
ІV
КРАСОТАТА Е ИНТУИЦИЯТА ЗА ЕДИНЕНИЕ И НЕЙНИТЕ ПЪТИЩА СА ЗАГАДЪЧНИТЕ ПЪТИЩА НА БОГА.

Преди да постигна този естетически покой, този божествен трепет, преминах през тежко безплодие, неспирно преследван от усещането, че напразно продължавам и напразно живея. И този дух, който вечно заличава своите следи, ме бе обладал; моето съществувание напомняше за неговото подражание в часовете на пълновластния Хор[3]. Много години бях разпилял, за да съзерцавам как всички неща изглеждат и как се променят, като оставах сляп за вечното в тях. Основата на моя егоизъм бе така твърда, че успявах само да позная онова, което по някакъв начин съхраняваше връзката си с всекидневните копнежи – докато сетивата се учеха в съзвучие с тях, без никога да се отделят, без да съумеят да разкъсат воала, който скрива мистичната тайна на света.
Сляп и без светлината на любовта, която прави вечни всички съществувания, потеглих като някой осъден да скита из пустините, между поривите на вятъра. И намерих с наслада тайнствения грях на преобразяващите се форми и хода на времето.
Цели години от живота ми бяха призовавани от паметта и се връщаха с всичките си образи, изпълнени от всевечния трепет. Дори най-незначителният миг беше като разтваряна от заклинание съкровищница, която пази усещанията на много лета.[4]
Душата ми се откъсваше и политаше над далечни друми; понякога пътищата бяха вече пребродени и отново долавях същите повици и същите отгласи. Чувствах свещения ужас да откривам, че сянката ми е застинала неподвижно и по протежение на цялото си съществуване прибира и пази знак за всеки миг.

Времето се оказваше необятно море, което ме поглъщаше, и смутната ми душа се отърсваше от спомените, и се явяваше сякаш живяла хиляда години. Сравнявах се с онзи рицар от старинно предание, поклонник на свети Яков, който след като корабокруширал, излязъл от дълбините на морето с покрита с раковини броня. Миговете се долавяха като окръжностите на дълги съществувания и в това приказно разгръщане всички неща се откриваха пред сетивата ми с блясъка на нов смисъл. Всяко зрънце на класа и всяка птичка от ятото показваха пред очите ми своите отлики и бяха безпогрешни и изразителни като човешки лица. Познанието ми се протягаше отвъд преднамерено дирената полза, влюбено се преселваше в съзнанието на нещата и разчупваше правилата.
Очите и ушите ми създаваха вечността. За първи път се насладих на това интуитивно благоволение през една обляна от златна светлина вечер, докато гледах синята морска шир. Рибарските лодки пристигаха и „охлювът“, рибарската камбана, известяваше за тях; чайките летяха около кехлибарените платна и очите ми можеха да проследят и най-леките очертания на техните кръгове. Съзирах ги как чезнат в далечината и на връщане една подир друга ги разпознавах отново не само по оперението, а и заради тайнственото послание на тяхното несъзнателно поведение, дали са уморени, стари, гладни, или недоволни…

Вечерта започна да губи своята позлата и потъна в лазурни тонове. Приседнал под сламения навес на моята селска градина, аз се посветих на молитвата си. Насред благодатта на полето, морето и небето се почувствах изпълнен с божествено чувство. Цялата любов на този час беше с мен и здрачът ми се откриваше като пречистващата връзка, която свързва нощта с деня, като мига слово, съучастно и в двете субстанции: на това, което е било, и на това, което ще бъде.

Продължаваше да звучи рибарската камбана и над вълните падаше последният слънчев лъч. Тъкмо по този светъл път очите ми се отдалечиха към синеещия морски предел. И почувствах това, което никога преди не бях чувствал: под помръкналите оттенъци вечерта се успокояваше, заспиваше, ставаше вечна. Цветът и формата на облаците се превръщаха в призив към предходните мигове – никой от тях не бе отминал, всички те се събираха в последния. Почувствах се потопен от вълната на уханен трепет, омаен като този на розите и сладък като този на медовината. Моят живот и всички животи се разтваряха, връщайки се към най-първичното си състояние, пречистени от времето. Полето сияеше озарено от утринна кръщелна светлина. Подобно на вечерните облаци, гроздовете на асмата в моя двор отразяваха в дълбокото синьо на своите зрели зърна редицата от преображенията си чак до киселото зелено. Трогнах се с дълга въздишка и в звездата, която изгря, видях отразен Божия лик.
V
КОГАТО СЕ НАРУШАТ НОРМИТЕ НА ВРЕМЕТО, ДОРИ НАЙ-НЕЗНАЧИТЕЛНИЯТ МИГ МОЖЕ ДА СЕ ДОСЕГНЕ СЯКАШ Е ПРЕИЗПЪЛНЕН С ВЕЧНОСТ. ЕКСТАЗЪТ Е НАСЛАДАТА ДА СЕ ПОЧУВСТВАШ ЗАЧЕНАТ СРЕД БЕЗКРАЙНОСТТА НА ТОЗИ МИГ.

Нашите сетива пазят в себе си основополагащата илюзия, че формите остават неизменни, когато не се вижда непосредствено тяхната промяна. Откриваме, че нещата са това, което са, заради това в тях, което е най-трайно. И обичаме онова, в което като в съкровищница се събира силата, която да противопоставим на времето. От всички красиви за очите неща никое не надминава кристалите. Насладата на очите, когато ги съзерцават, е свещено чувство, понеже за очите кристалите нямат възраст. Когато си помислим, че тяхното „вчера“ всъщност е преди хиляда години и че остават неизменни подир още хиляда години, чувстваме религиозно чувство – приемайки, че те са извън времето.

В светлината на кристалите се таи нещо от молитвата. Да вникнеш в живота и в неговия естетически израз в движението на всичко, което неуморно се изменя и разпада, минавайки през бягаща върволица от мигове, означава да го осъзнаеш със сатанинския абсурд в него. Дантевите кръгове са най-трагичното представяне на безплодната надменност. Сатаната, немощен и високомерен, желае да присъства във всичкото; той неспирно следва кръга на пълновластния Хор с копнежа и скръбта да стори тъй, че да изчезнат прежното и бъдното; да постигне себе си във водовъртежа на полета, без да се спре никога – тъкмо това е ужасяващата присъда на ангела Луцифер.

Въртенето на адските кръгове е устремено към безкрая и то ще накара миналото и бъдещето да изчезнат, заменяйки движението с висш покой. Стремежът към покой е стремежът да се постигне божественото, понеже в знака на неизменното се съдържа лицето на Бога.

Всички неща, над които тегне сянката на греха, се движат от своя покой, без обаче никога да го постигнат; ала мистикът, който знае как да ги обикне, открива в тях връзката с хармонията в една божествена сърдечна вълна: благодатта.

Във всички неща дреме способността да добият еротична привлекателност. Някои от тях като че се пробуждат още при нашето приближаване, други се откриват по-късно, трети – не се откриват, четвърти – никога няма да се открият. Обаче ако някой ден можехме да ги познаем в тяхната цялост, тогава щяхме да видим как се свързват с математическа точност и добиват облик като един-единствен любовен тласък – както когато вътрешностите на земята очертават в яснотата на кристалите усилието на хиляди години.

Познаването на едно житно зърно – с всички спомени, които то пробужда – ще ни даде пълното познание за вселената. Едно познание много по-просто, много по-ясно, много по-невинно от събраното в погледа на дете. В този свят на спомени проникват само поетите, понеже за техните очи всички неща имат религиозно значение, което е по-близо до единственото значение. Там, където останалите хора намират само отлики, поетите откриват сияйните връзки на скрита хармония. Поетът свежда броя на преходните илюзии до една божествена алюзия, натоварена със значения: пчела, натоварена с мед!

Душа моя, която стенеш, когато надникнеш отвъд своя мрачен затвор, събери в един акорд своите чувства, разположи ги в устойчива окръжност и ще имаш отговора на загадките. Открий принципа на любовта и покоя, които те превръщат в център, и ще докоснеш безкрайността с крилете си. Вложи във всичките си часове една мистична връзка и в този, който настъпва, влей съдържанието на предишния, както отлежалото вино от малката амфора се изсипва в друга, която поема повече, и се слива с това от новите реколти… За да разбиеш своя затвор от пръст, разположи себе си извън сетивата си. Когато проумееш загадката на часовете, когато се убедиш, че не текат и че се проточва един неизменен миг – тогава нека твоите чувства станат като разкритите от камъка кръгове в кристала на водата, който в крайна сметка се съдържа в целия живот.

БОГ Е ВЕЧНИЯТ ПОКОЙ И ВЪРХОВНАТА КРАСОТА Е В НЕГО. САТАНАТА Е БЕЗПЛОДЕН И ВЕЧНО ЗАЛИЧАВА СВОИТЕ СЛЕДИ ПО ПЪТЕКАТА НА ВРЕМЕТО.

Краткият миг на нашия живот съдържа цялото минало и цялото бъдеще. Ние сме вечността, но сетивата ни дават фалшивата радост от самите нас и от нещата в света. Воали от сянка, по-скоро извори на грешки, отколкото на знания… Нашите сетива изваждат днес от вчера и създават суетната илюзия, че всяко знание е хронологично. И това ни възпрепятства да се наслаждаваме на безкрайното съзерцание на Бога.

Подобно на мистика, поетът трябва да долавя отвъд предела на сетивата, за да прозре във въображаемото мига, а в явното въртене на часовете – вечната отговорност. Може би пророческият дар не е провиждане в бъдното, а едно по-съвършено зрение, с чиято помощ в неуловимия миг на нашия живот душата успява да разбие всички връзки с тлента. Този вдъхновен полъх ни показва вечността на мига и разкрива загадката на съществуванията. Вдъхновеният трябва да чувства взаимовръзките в невидимия свят, за да разбере проявлението, в което всички къщи застиват като че в екстаз и в което тупти споменът за това, което са били, и зародишът на това, което трябва да станат.

Търсим загадъчната и неуловима алюзия, а тя ни стъписва като ветрен повей, който не ни позволява да прозрем скритото значение отвъд човешката мисъл. Нека да направим от целия си живот нещо като строфа, в която вътрешният ритъм да пробужда неотличимите усещания, премахвайки идеологическия смисъл на думите.

Бях студент, когато един ден се загледах в играта на няколко деца, които танцуваха като сатири от древните фризове; тогава сърцето ми потегли към детството и се почувства преобразено в ново божествено сияние. Крачейки под свещената сянка на спомените, не почувствах да заживявам отново в далечните години, а нещо по-недоловимо, понеже разбирах, че нищо от съзнанието ми не бе заличено. Дотогава никога не бях усещал интуицията за вечността, която изневиделица се откри пред мен, когато призовавах детството и върнах в настоящето друг кръг от времето. Целият ми минал живот беше като далечен стих, който заживя нов живот в мелодията на възпоменанието, когато намери друг стих, съзвучен с него. И без да губи първото значение, придава един допълнен и по-дълбок смисъл.

Още във византийските римувани игрословици се очертават вселенските закони! С извърнати към миналото очи, успявах да прозра в загадката на времето. Съзирах миговете, скупчени един върху друг и въплътени в образи, докато това, което бях преживял, се ронеше и се завръщаше зърно след зърно. Долавях всеки момент в себе си като настоящ, без да забравям за пълния сбор. Преживявах дълбоко предходния час и в същото време опознавах настъпващия и вече обикалях в неговия кръг.

По протежение на пътищата, които веднъж бях избродил, обликът на моя жив образ ставаше по-осезаем. Беше призракът, вечната сянка, която само очите на посветения могат да видят – и който аз видях в онзи ужасяващ миг като студент в Сантяго де Компостела! Колкото и много години да бяха минали, поглеждам назад с копнежа и страха, че отново ще съзра своята сянка, неподвижна насред извървения път! Колко години изминаха оттогава, а душата умее да се откъсва от плътта и да съзерцава далечните образи – всевечни в светлината на една звезда!

 

[1] Пръстенът на Гиг е вълшебен предмет, описан от Платон, който позволява на притежателя му да става невидим. Гиг е претендент за престола на царството Лидия, който прелъстява царската съпруга, убива цар Кандавъл и поема управлението на страната.
[2] Тясно и дълго знаме, вимпел.
[3] Хол или Хорус е египетски бог на небето и слънцето, син на Изида. Тук е използван гръцкият термин за „пълнота“ (plērōma). Буквалният превод би звучал като „Хор в пълнотата на своите сили“.
[4] Още в зората на своето естетическо формиране Валие-Инклан с донякъде сенсуалистки порив отхвърля възможността за откриването на нови идеи и на умопостижим смисъл: „Идеите никога не са били наследство на един отделен човек, докато усещанията – напротив. Идеите витаят в обкръжаващите ни мисли, имат своя посока на развитие, а писателят в най-добрия случай съумява да ги улови и увековечи – дали като им придаде облик, дали като ги въплъти в красиви слова. Почти винаги се повтаря това, когато поток от нови идеи и чувства преобразява душата – произведенията поначало са варвари, способни да се умножават и да завладяват. При втората стъпка изглеждат ведри и хармонични, но при третото си преображение стават упадъчни и фалшиви“.