Има нещо детско в усмивката на папа Франциск, в излъчването му. Нещо по детски весело, по детски спонтанно и свободно. Тази свобода неустоимо привлича и очарова, внушава доверие и надежда.
Фактите, които излизат в медиите, са също така очарователни. На 12-годишна възраст той изпратил на своята съседка писмо, на което имало нарисувана къща с комин и прозорци. Предложил и брак и такъв дом – като на рисунката. Добавил още, че ако не се ожени за нея, ще стане свещеник.
Не ползва никакви привилегии – шофьор, резиденции, коли и т.н. Дори не сложи обувките от тъмночервена кожа, които са като задължителни за папското облекло.
И изумителния жест, който направи, преди да даде благословията си на народа – помоли народът първо да се помоли за него. Това е факт, който разплаква с простотата и благородството си. Как кардиналите са разпознали този човек. Как са го издирили на края на света, както самият той казва. Как са усетили, че във времена на най-дълбока криза хората имат нужда от точно такъв човек с обичливо и ведро сърце.
Не ми се иска никак да правя сравнения с българската действителност. Но сравнения се появяват неминуемо и правят нашата картина още по-тъжна.
Ще разкажа за посещението си в град Раковски. От читалището в града ме поканиха да представям романа си „Марма, Мариам”. Там има компактна католическа общност. В града, който се състои от три селца, има пет църкви. Там улиците не са кални. Там къщите са измазани. Дворовете са пълни с цветя. Църквите са пълни с хора. Към читалището има два състава – по народни танци и хорово пеене. Читалището се препълни, но всички чакахме свещеника, който да приключи вечерното богослужение и да се присъедини към срещата. След това той ни показа криптата на църквата, музея към нея, мястото на неделното училище, мястото, където се водят детски курсове по италиански, курсове по рисуване. В една неголяма зала – около двайсетина детски масички и столчета. По стените окачени картините на децата. Къщи с комини и прозорци, пред тях цветя, в небето слънце.
Отново и отново не искам да правя или внушавам сравнения.
Искам да обърна внимание на нещо толкова елементарно, което ние сякаш не сме дорасли да осъзнаем. То е, че вярата се живее – ежеминутно, непрестанно, на всяко едно ниво. Вярата не бива да се свежда до църковни и домашни ритуали. А точно това непрестанно ни се внушава от медиите. Християнските празници винаги се свързват с някакви битови суеверия – яйцата не трябвало да се боядисват след залез слънце, козунаците трябвало да се месят в еди кой си ден и т.н., които на фона на съвременния живот изглеждат направо глупаво. Но ние станахме супер толерантни към глупостта. И към липсата на смисъл. Станахме толерантни към това, че почти никой не свързва вярата с ценностна система, която да прилага в ежедневието си. Ценностна система, която да определя нашите мисли, действия и постъпки. Ценностна система, която да определя отношението ни към хората и към всичко, което се случва около нас. Светците не са станали светци само защото са постъпили героично, смело и са били убивани по най-жесток начин или разкъсвани от зверове. Вярата не се проявява само пред лицето на смъртта и не се доказва само с героизъм. На нас са ни крайно нужни примери за живота, как да живеем днес, в днешните трудности и предизвикателства. Липсват ни авторитети във всичко – не само в политиката, но и в изкуството, в науката, в съдебната система, в образованието, защото авторитетите в тези области също се изразяват основно чрез нравствените си качества. Нашите авторитети са единствено в историята, макар, че напоследък се забелязват немалко опити и те да бъдат подложени на ревизия уж в името на истината.
Днес нашето общество се разпада от липса на авторитети. Водачите, когато са изкуствено наложени или когато са се издигнали на гребена на вълната, са мимолетни. Точно това наблюдаваме от десетилетия у нас. Точно това е най-голямото поражение от комунистическата идеология, която издигаше и налагаше изкуствени герои. Църквата беше натикана само в храма и сведена до ритуал, после тя не намери сили, не осъзна, че трябва да излезе от храма и да влезе в душите и сърцата на хората, защото те са истинският храм на вярата. Но в този храм не се влиза с парадност и корони. Влиза се с трепет, с детска усмивка, с радост, със свобода. Защото Христос е казал: „Идете и се научете, що значи: „милост искам, а не жертва”.
Оказва се, че вярата говори много повече и учи много по-истински, когато е показана в един пълен с цветя красив двор, в чистите улици, в усмихнатите лица. Дори в нарисуваната къща с комин и прозорци има много повече вяра, отколкото в паленето на свещи и в церемониалните богослужения.
Дали ще можем да извървим пътя от пищното към простото. От показното благородство към действителното. От скованата и вдървена църковност към съкровената радост на вярата. Дали ще можем да се откажем от жертвата в името на милостта.
Католиците са щастливи, че през следващите години ще имат папа, който да им показва милост. Един човек с детска усмивка и свобода, насочен към бедните, към отрудените и обременените.
Прекрасна публицистика, брава, Т.Д.
Не вярвам да я прочетат които трябва, уви. А трябва всички съвестни българи да я прочетат, че и безсъвестните дори.
Кардинал Хорхе Марио Берголио, архиепископ на Буенос Айрес, който стана папа Франциск, макар и аутсайдер на ватиканската номенклатура-курия, е забележителен със това, че се е отказал от охолството и разкоша, в който са живеели неговите предшественици. Изобщо не се е заселил във архиепископската резиденция – дворец, а си живеел в предишния си неголям апартамент и най-често сам си готвел яденето на печката с която се отоплява. Отказал се от шофираната служебна лимузина и пътувал със градския автобус със карта за отстъпка поради възрастта (75-76) – както всички почтени старци. Работният му ден е бил сред населението, вярващите, хората от бедните квартали, сиромасите от фавелите. Без биячи (така де, “гардове”, каквито са охранената охрана на Никола Методиев Стоименов-”Севастьянич” в любящия го Пловдив).
“Папа Панчо” не бил наКИЧен със злата като елха (не от “немотия”). Нямаме сведения доколко и дали е въздигал архонтЦи, баронеси или олигархчета; но фактът е, че за разлика от все по-опустяващите църкви в Европа и Северна Америка, във Латинска Америка католицизмът (2/3 от 1200 милиона души) се разпространява със забележителна скорост, далеч превъзхождаща пентекостализма, баптизма, евангелизма и др. деноминации (без да говорим за все по-провинциализиращото се, па и високомерно “право”славие, в което нашите “духовници”-мУтрополити май си имат някакви други кроежи наум, отшелниците). А чалгясалите ни манастири пустеят…
Искам да коментирам и статията, и коментара на Ecce Nemo, не защото съм афектиран за нападките по “право”славието, нито от неприязън към католическата църква. Напротив, точно с йезуитите съм в много близки отношения. Срамувам се заради това, че някога безкритично съм слушал, колко подли и лукави били. Но пък съм и доволен че тъпкано ми се „върна“. Сега ако се замисля, кого чувствам и мога от сърце да нарека брат во Христа, отговора безспорно ще бъде: Патер Аурел от братята йезуити. Зарадвах се от сърце и побързах да им честитя, това че точно измежду тях бе избран новият папа.
НО…има и някои неща, които ме смущават.
1) Според устава на Йезуитския орден дело на самия Игнатий де Лойола, йзуитите не могат да бъдат епископи, камо ли пък папи! Тук се получава конфликт в задълженията. Новият папа е дал обет за послушание към своя провинциал, така че трябва във всяко свое решение или да се обръща към него за благословия или да нарушава обета си! Ха сега де, кой е глава на Римско католическата църква в момента?!
2) На герба се чете “IHS“ (съкращение на йезуиткия орден), доказателството, че остава верен на йезуитските си обети. Още по-смущаващо е, че там са изобразени петолъчка и знака на Аполон!!! Ще кажете, че това са само символи, но в църквата символита са много важно нещо, така че най-малко чудно е, че глава на църква използва погански символи! Не зная дали да го кажа само като игра на думи, но Аполон много ми напомня на Апокалиптичния Аполион.
Ще се радвам ако всичко това си остане в сверата на съмненията. Но ако харесваме папа Франциск заради жестовете, а не по делата(които за сега не сме видяли), защо да не обръщаме поглед към всички негови жестове?!
Случвало ми се е да преминава от един диоцез към друг и в първите дни съм бил очарован от това колко подуховни, чисти, образовани са новите ми събратя в сръвнение с вече познатите ми. Да, но повярвайте ми нашата си “право”славна църква не е чак толкова зле. Така ни се струва, защото не познаваме другите. Не зная защо си мислите, че ситуацията в Латинска Америка е по-добра, особено като знаем какъв революционен и дрогов терор царува в много държави от района?!
И да завърша с едно старо, изтъркано и не много вярно клише, което се пробутва като ефтино доказателство: „Църквата е съхранила българщината“! Нямаше да казвам, че е не много вярно клише ако се допълваше с думите: …защото българите съхраниха църквата! Нека да не плюем по главата(или главите) защото църквата има и тяло, което сме ние останалите. Как беше? Здрав дух в здраво тяло!!!!!