„Едуард II” е една от пиесите на Шекспировия съвременник Кристофър Марлоу, емблематично име на английската ренесансова литература. Появата й на български език е риск – не всеки може да открие друга, освен историческа стойност в такова начинание, но пък рискът е успешен и наистина си заслужава – много хубаво, респектиращо издание, също тъй респектиращ превод и в крайна сметка – заслужаващ си четенето образец на английската драма от епохата на Ренесанса.
Съжетът в трагедията е фокусиран върху трагичните обстоятелства от царуването на краля, върху неговите слабости и грешни решения, довели до катастрофален край. Базирана на известните хроники на Холиншед, пиесата обаче далеч не остава при историческите обстоятелства, макар като цяло да им е вярна, а поставя въпроси, които имат надисторически, социален и чисто човешки смисъл. Какво е властта и дали всеки, който я наследява, може да носи отговорностите и тежестта й? Къде е границата между обществената задълженост и личните желания? Короната достатъчна ли е, за да си владетел, обединяващ едно кралство? Едуард II е герой, чрез съдбата на когото „тялото на властта” вече губи своя свещен смисъл. То не въплъщава нито единната държавност, нито народното обединение, нито представя божествения смисъл на властта сама по себе си.
В пиесата на Кристофър Марлоу кралят е слаб, лишен от държавническа воля и мисъл, той е просто човек, подвластен на своите желания, заради които пренебрегва всичко, за което е призван. „Едуард II” в крайна сметка разкрива трагедията и падението на един крал, които водят и до трагедия и в цялото кралство. В тази пиеса важна се оказва индивидуалната трагична съдба на един човек, призван да бъде владетел, но неспособен да бъде друго, освен слабо човешко същество, оставило се единствено на любовта си.
Още в началото става ясен основният конфликт – между Едуард и останалите видни английски лордове и благородници. Поводът – хомосексуалното увлечение на краля и фаворизирането на Гавестън, което обаче води и до разделяне на кралството. Въпреки опитите да бъде вразумен от приближените си, както и от съпругата си Изабела, кралят не желае да се откаже от любимеца си. Всичко това води в крайна сметка до убийството на Гавестън, детронирането на Едуард и убийството му.
Въпреки слабостта на героя, грешките и непоследователното му поведение спрямо държавните дела, не можем да отречем обаче важното за ренесансовата гледна точка отстояване на собствения избор, на личното чрез образа на Едуард. Да, той пренебрегва дълга, но пък остава верен на личното си предпочитание, на любовта си към другия, и то докрай.
Езикът на творбата е съзвучен с тази акцентираност върху личното – типичната за много от ренесансовите драми пищност я няма, речта често е близка до прозаичната, демонстрирана е една, както пише преводачката Евгения Панчева в своя предговор, „приземена пестеливост”, демонстрирано е „едно ново чувство за поетична мяра”.
И да, едно от важните неща, които има в това издание, е и предговорът, представящ автора и текста, очертаващ контекста, в който той се появява. И накрая – неслучайно „Едуард II” се появява в поредицата Шедьоври на английската поезия.
