0
735

Тялото се включва в тока

С Мирослава Тодорова, селекционер на петото издание на Sofia Dance Week, разговаря Людмила Димова.

Петото издание на Софийската танцова седмица (29 септември-6 октомври) се открива със спектакъла Standarts на френския хореограф Пиер Регал. Преди няколко години неговият авангарден хип-хоп взриви софийската публика. „Говореща глава” се нарича представлението на австрийската трупа Liquid Loft,  което се вълнува от трансформацията на нашите възприятия и тела, предизвикана от новите медии, и то един аспект на тази промяна – общувайки през скайп, хората познават единствено главите си. Утвърдената немска хореографка Щефани Тирш гостува с „Като че ли (ние бихме били)”, спектакъл, издържан в кинематографична естетика. Испанската трупа на Томас Нуун изследва техническите възможности на тялото и е най-близо до класическия танц. Японският артист Хироаки Умеда миксира съвременен танц, хип-хоп стилистика, електронна музика, светлинен дизайн. Българското участие е на хореографа Иво Димчев и танцьора Християн Бакалов с представлението „Париж”, посветено на емигрантското битие. За деца над 5 години е предназначен спектакълът на унгарския театър на сенките Nеgative Variete, вдъхновен от експериментите на художника от Баухаус Ласло Мохоли-Наги.

Какви акценти в програмата, танцови техники и тенденции бихте откроили като селекционер на тазгодишното издание на Sofia Dance Week?

Танцът вече не е това, което беше. Факт, отдавна известен и познат навън, който вече е ясен и на българската публика. И може би се приплъзва към съзнанието на институциите, отговорни за развитието на танцовата среда в България, които все пак упорстват в отстояването на класическите понятия.

Танцът не е елитарно изкуство, непонятно и неприкосновено, което може да влезе във връзка само със специално подготвена аудитория, достойна за него. Танцът е социално-артистична практика, която провокира мисълта, въображението и емоционалността на човека и го настройва за по-еманципирано живеене в изкуството и извън него с проактивно, творческо отношение към собствения си живот, с любопитство и готовност за възприемане и промяна. За това разказва по особено вълнуващ начин филмът Rhythm is it (посветен на работата на Берлинската филхармония с 250 деца върху „Пролетно тайнство” на Стравински – б.р.), който имаше две прожекции в рамките на фестивала. Съвременният танц не може да остави публиката пасивна и анонимна, в отпусната наслада от произвежданите (извън нея) красота и хармония на сцената (това, което прави класичекият танц). Съвременният танц стимулира, изисква от публиката да внимава, да изследва, да участва, да избира, да се съотнася, да мисли най-малкото поради факта, че той самият е изследване, експеримент, смесващ множество изкуства, канали на комуникация, конфронтиращ гледни точки, изказващ позиции.

Друга много видима тенденция е както смесването на изкуствата в създаването на цялостна мултидисциплинарна творба (която само контекстът номинира като: танц, визуално изкуство, видео арт или друго), така и огромното влияние на технологиите и медиите върху развитието на танца. Вече сме свидетели на радикална промяна на понятията за тяло, движение, хореография, танц вследствие на ежедневната употреба на технологии, които са станали „органична” част от телата и живота ни. Те са не само средата, в която живеем, те модифицират начина, по който възприемаме себе си и околния свят. От средство са се превърнали в същност.

Някои участници в тазгодишния фестивал са тръгнали в развитието си от фотографията и светлинния дизайн, други – от класическия танц – къде се срещат в настоящето?

Срещат се на огромното поле на съвременния танц, което Андре Лепеки нарича „поле на знание”, чиято толерантна природа не само допуска, но и се захранва от всички артистични практики, натрупали се в културния архив на класиката, модерността, постмодерността.

Къде, като селекционер, поставяте границите на съвременния танц? Има ли граници изобщо?

Съвременният танц започва там, където спира разговорът за граници – между изкуствата, между техниките, между жанровете, между публиката и зрителите, между модерно и класическо, между модерно и постмодерно. Ако трябва да формулирам някакво определение за съвременния танц, тоест да го сложа в някакви граници, бих го направила така: артистична практика,  инструментализираща натрупаните танцови техники и изкуства, за да изкаже позиция или да изрази емоция, които се случват през споделянето; за разлика от модерния и постмодерния танц, които представляват по-херметически изследвания – на себе си (модерен) или на танца, на движението (постмодерен).

Новите социални медии навлизат в танца – как танцът се възползва от тях?

Социалните мрежи стимулират активното съучастие и споделяне на хората, които могат свободно да си изграждат идентичност, да се изказват за всичко легитимно, само по правото на социалната си приобщеност. Това в някакъв по-абстрактен смисъл влияе на изкуството въобще и в частност на танца, прави го по-отворен и възприемчив към „изказванията” на публиката, тя е приканена към съучастие като „учеща се” или като равнопоставен изпълнител. Танцът преглъща егото си и се оставя в ръцете на зрителите – в така наречените „партиципативни” пърформанси – представления, които се случват чрез съучастието на публиката. Такъв е пърформансът на Иво Димчев The P project, който беше поканен на фестивала, но в последния момент бе заменен с представлението му „Париж” с участието на Християн Бакалов. Това е много буквален пример за развитието на танца в културата на съучастието. Иначе танцът интегрира новите медии като средство, през което говори, и като тема, която дискутира – как се променят нашите възприятия и тела вследствие на тези нови „реалности”. Едно от представленията в програмата – Talking Head („Говореща глава”) се занимава именно с това – инфлацията на комуникацията; медийната истерия, която не оставя място за „органично”, равно на себе си присъствие (ако такова изобщо има?!); всичко е „образ” (persona), който се излъчва/комуникира и работи в контекст; симулирането на идентичност и свободната й подмяна.

Как се променят тялото и движението в танца на новите технологии?

Тялото се включва в тока. В рамките на Sofia Dance Week 2012 има три представления, които са базирани на съчетаване на танца с новите технологии. За едното вече споменах. Другите две са: „Като че ли (ние бихме били)”, As if( we would be) на немската компания MOUVOIR и хореографката Щефани Тирш и японското представление на мултидисциплинарния артист Хироаки Умеда, състоящо се от две части Adapting for Distortion и Haptic. И двете представления предизвикват границите на възприятията и изследват нови територии за хореографски действия. Тялото е променило „органичната” си конституция вследствие развитието на технологиите, ние постоянно ъпгрейдваме природата си, което променя и идеята за тяло, движение, хореография, съвършенство, хармония, променя композиционните практики. В представлението на Хироаки Умеда се говори за дигитална хореография– движения, които се генерират от технологията и се разгръщат в технологична среда. Правенето на танц в дигитална среда добавя нови перспективи към хореографията и движението.

Зрелище или концепция? Кое надделява в това фестивално издание?

Концепцията на селекцията беше да покажем емблематични тенденции в съвременния танц, разбира се, без да претендираме за изчерпателност. Зрелищността е важна част от съвременния живот, която не подминава и танца. Но всъщност това, което ние най-вече показваме, са спектакли, които се занимават с концепцията за „зрелището”, което завзема все по-големи територии от живота ни.

Намери ли Sofia Dance Week своята публика през тези няколко години? Каква е тя?

Публиката на Sofia Dance Week e все по-информирана, активна, отворена и еманципирана. В България постепенно се заражда стабилно ядро консуматори на култура, но не по инерцията на социалистическата ритуалност, консервативно удържащи традиционните форми и дистанции – между жанровете, между участниците и т.н. Това са хора, с добро образование, знаещи, пътуващи, любопитни, креативни, готови да съучастват, които съзнават отговорността за собствения си живот – да е по-интензивен, по-интересен, по-разнообразен,по-творчески.

Тази година няма продуцирано от фестивала българско представление, но гостуват българи, които танцуват зад граница. Това ли е по-вероятното близко бъдеще на българския танц?

Българското участие е условно българско – представлението „Париж” на Иво Димчев и Християн Бакалов – поради факта, че и двамата живеят и работят в чужбина отдавна. Те са   изключителни професионалисти, много талантливи артисти, които българската публика трябва да познава. Те работят с най-големите имена в съвременното изкуство, участват на престижни сцени и форуми и мисля, че би било ограбващо за българския контекст да не се пресича с техните траектории, което само би го обогатило и стимулирало. А бъдещето на съвременния танц в България е голяма тема с много аспекти. Sofia Dance Week би искал активно да участва в неговото изграждане – да провокира, да активира, да подпомага средата, като не се отказва и от продуцентски функции в бъдеще. Това е една от идеите за развитие на фестивала.

Как преценявате днешната ситуация на танца в България?

Ситуацията е криза в смисъла едновременно на проблематичност и на възможност …

Детски ателиета, филми, представящи проекти с деца – става ли дума за целенасочено обръщане на фестивала към младата публика и нейното образование?

Да, за първа година фестивалът организира детски модул, който включва две танцови ателиета и едно представление Jugglers Illuminated – фантастична приказка на светлините, сенките, звуците, формите. Искрено вярваме, че не само трябва да се възпитава публика за този вид изкуство от най-ранна възраст, но и че трябва да се възпитават сетива, емоционална и творческа интелигентност, които ще се проявяват не само в отношението към изкуството, но в цялостната нагласа към света.

 

Мирослава Тодорова е завършила журналистика в СУ „Климент Охридски” и театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Има докторска степен по театрални науки от БАН. Съосновател на сдружение „Нови драматургии”, автор и редактор на сайта за теория и критика в областта на съвременните форми на театър и танц dramaturgynew.net. Работи като театрален и танцов анализатор на свободна практика, участва в артистични и теоретични проекти като изследовател, лектор, драматургичен консултант. Има публикувана книга „Драматургични адаптации в епохата на постмодернизма”.